Рани Маника
Японският любовник (8)

Лечителката

На горния етаж имаше четиридесет стаи, по двайсет във всяко крило, десет с изглед към морето и десет към джунглата отзад. Само някои бяха отключени, но дори и в тях Парвати обикаляше разсеяно и ги оглеждаше съвсем бегло. Ръцете й се плъзгаха по вещи от кост, рог, порцелан, оникс и венецианско стъкло, но в главата й се въртеше зашеметяващата мисъл: Касу Маримуту излъга, съпругата му не е мъртва. Очите й непрестанно търсеха снимка на жената.

В гостната се спря пред шкаф, отрупан с предмети от венецианско стъкло, и се зачуди защо чашите бяха с толкова много различни форми и размери. По онова време не знаеше, че всяко питие изисква определена форма. Загледа се в една делва. За пръв път виждаше такава — птица от мрамор за съхранение на студена вода. Имаше толкова много неща, на които да се възхищава. Столове с овални облегалки, китайски купи за пунш, шкафове, украсени с листа. Всичко беше невероятно красиво.

В музикалната стая седна на една лилава кадифена табуретка пред бледозелен роял с нотни листове върху него. С почуда установи, че като натисне клавишите, се чуват красиви звуци. Стана с неохота и стигна до голямата бална зала. Пристъпи в мрачното помещение, където всички звуци отекваха, намери ключовете за осветлението и с удивление загледа как пет масивни полилея се обливат в светлина. Стените приличаха на пъзел от разноцветно стъкло. Беше много красиво, но някак си тъжно, сякаш мястото таеше спомен за по-щастливи времена, когато кралските особи са се разхождали тук. Тя затвори вратите и продължи обиколката си.

Стените на библиотеката на Касу Маримуту бяха боядисани в тъмнозелено и вътре миришеше на тютюн. Помещението представляваше хранилище на хиляди подвързани с кожа книги, наредени върху лавици, които стигаха чак до тавана. Парвати не очакваше да намери снимка на предшественичката си тук, но може би щеше да научи повече тайни за гордия мъж, който по невероятен каприз на съдбата беше измамен да й стане съпруг.

Можеше да отиде зад голямото бюро и да седне в огромния тъмен стол или да пробва да отвори чекмеджетата, но голямата картина зад бюрото я спря. Парвати стоеше като закована и я зяпаше. По-късно научи, че странно нарисуваният мъж, обвил нежно ръка около извитата шия на един лебед, се нарича клоун. Работата му беше да разсмива хората. Но изпитателният му поглед я принуди да се махне оттук и светлите му очи като живи я проследиха как се оттегля.

На път към кухнята се озова до молитвената стая. Отвътре се носеше благоуханен дим. По стените висяха картини на божества, а върху един издигнат олтар стоеше бяла, леко усмихната мраморна статуя на Махалечуми, богинята на богатството. От кожата и дрехите й се изсипваха монети. Парвати си спомни как майка й казваше, че всяка къща трябва да има „седяща“ Махалечуми, защото според поверието „стоящата“ богиня се готви да си тръгне и да отнесе изобилието със себе си. Но на какво можеше майка й, която живееше в къщурка от кал, да научи Касу Маримуту за богатството?

Парвати опря чело в пода. И когато вдигна глава, се оказа лице в лице с осемръка богиня, висока петнайсет сантиметра, с груби черти. Над главата й имаше шест змийски качулки. Две от ръцете й бяха отчупени и лежаха до нея — смешни малки пръчки от глина и лющеща се боя. Не би могъл да съществува по-голям контраст между изящната мраморна богиня и тази евтина украса, но от пръв поглед се виждаше, че някой я обича, и то много. За да се моли човек на подобно нещо, се изискваше истинска вяра.

Парвати на момента разбра, че само този идол в цялата къща не принадлежеше на богатия й съпруг. Зачуди се кой ли е собственикът му и почувства странна симпатия към този човек. Знаеше какво е да стоиш пред голям внушителен бог и в същото време да искаш да се прекланяш пред малкото невзрачно нещо в краката му. Намаза челото си със свещена пепел и излезе.

На пода в безупречно чистата кухня седеше огромна жена с изпънати пред себе си крака и кръстосани глезени. Големите й силни ръце сортираха камара листа на три по-малки купчинки. Между зъбите й имаше стисната пура. При появата на Парвати жената остави пурата на ръба на една пукната чиния, която ползваше за пепелник, и вдигна месестото си лице.

На ушите и ноздрите й имаше златни кръгчета, големи колкото монета, а на врата й висеше раковина, нанизана на черна връв. Жената се обърна на една страна и се надигна с лекота и изненадваща пъргавост за човек с нейните размери. Пред Парвати стоеше много висока, едра като канара и изумително грозна жена, облечена в малайски саронг и избеляла блуза. Парвати се вгледа в големите й тъмни очи и разбра, че е открила собственика на счупения идол.

От устата на жената се показаха червеникавокафяви зъби.

— Надявам се, че нямате нищо против. Свърших си всичката работа и тъкмо си почивах малко — обясни тя.

Парвати бързо отговори:

— Всичко е наред. Коя си ти?

— Мая, готвачката.

А, лечителката.

— Твоя ли е богинята в молитвената стая?

— Да. Господарят ми разреши да я оставя там, защото той почти не влиза в тази стая.

— Не я познавам. Коя е тя?

— Нагама, богинята змия.

— Какво се е случило с ръцете й?

— О, когато бях дете, един свят мъж ми я даде. Всички го смятаха за луд, защото, когато някой го заговореше, той се усмихваше и размахваше пред лицето му кривите си, отвратителни, сиво-кафяви, дълги почти трийсет сантиметра нокти. Живееше под едно дърво и когато минавах на път за училище оттам, ми кимаше. Един ден ме извика и ми каза, че има много специален подарък за мен, но трябвало да отида при него преди следобедната сянка да докосне близката скала, иначе щял да си тръгне, без да ми го даде. Когато отидох на следващия ден, той посочи едно закътано местенце между изскочилите корени на дървото и там седеше статуята на Нагама, добре скрита сред корените. Каза, че сам я е направил и че трябвало да пътувам по света с нея, докато една от ръцете й падне. И на това място трябвало да изчакам, докато падне втората й ръка. Обещах, че ще го направя, и той ме извика да се приближа и вдигна ръце с обърнати длани към мен ей така.

Мая вдигна ръце с разперени пръсти.

— Каза ми: „Приближи се и сплети пръсти с моите“, но аз не исках. Ноктите му бяха наистина ужасни и затова отстъпих назад. Той прошепна „ела“ и така ме погледна, че изведнъж отвращението ми изчезна и с готовност се приближих. Коленичих пред него и преплетох пръсти с неговите. Кожата му беше невероятно мека, като листенцата на цвете. Имах чувството, че са изминали само няколко секунди, но сигурно бях потънала в дълбок сън или транс и се събудих едва когато той се свлече напред. Погнусата се върна, а заедно с нея се появи и страх от мъртвата тежест върху мен. Измъкнах се и тялото му се стовари на земята. По целия път до къщи тичах. Същата нощ не бях на себе си от треска. Мислех си, че по тялото ми пълзят хиляди насекоми.

Мая спря за момент.

— Цяла седмица бях болна. Когато се пооправих, вече го бяха погребали, но богинята стоеше между корените. Отнесох я вкъщи. Постепенно, с течение на времето, щом погледнех някого, знаех какво го измъчва. Или пък виждах някое растение или бурен, които растяха до реката, и веднага разбирах каква болест лекуват. Скоро ме осени желанието да тръгна на път. И така с богинята започнахме да обикаляме света, без пари и посока. Просто стоях на пристанището и зяпах морето, и изведнъж някой мъж изтичваше до човек с важен вид и обясняваше как дъщеря му е твърде болна, за да пътува, и тогава важният човек се обръщаше към мен и питаше: „Ей, момиче, да, ти, искаш ли да работиш за мен?“. „Да“, отговарях аз и заминавах за Египет. По този начин пропътувах света до деня, в който пристигнах в тази къща и първата ръка се счупи.

— Защо тук?

— Нямам представа, но със сигурност знам, че тази къща е построена върху свещена земя. По цялото земно кълбо има само няколко такива места.

— А втората ръка? Кога се счупи?

Мая я изгледа с непроницаемо изражение.

— Вчера. След като пристигнахте.

— О! Какво означава това?

— Не знам. Ще трябва да изчакаме и да видим.

Вгледаха се една в друга. После Парвати, която беше свикнала да споделя мълчаливи паузи единствено с майка си, побърза да заговори и развали мига.

— Какво трябваше да оставиш в Индия?

Голямата грозна уста на Мая се разтвори и жената се разсмя най-невъзмутимо.

— Само една къща от кал с покрив от кокосови листа.

— Ами родителите ти?

— Майка ми умря още като бях много малка и баща ми се ожени за друга жена. Тя беше щастлива да ми види гърба.

И двете замълчаха, докато Парвати се бореше с въпроса, който я интересуваше най-много.

— Мъжът ми още ли е… Искам да кажа, още ли пие много?

Мая повдигна вежди, учудена от бързината на езика на Камала, и замислено загледа господарката си.

— Всъщност вчера беше за пръв път от повече от година насам. — Изведнъж лъчезарна усмивка озари лицето й. — Но вие не сте виновна. Ако е посегнал към бутилката, то е, защото си е търсел причина. Ако не бяхте вие, щеше да е нещо друго. Бъдете търпелива. Той е добър човек. Веднъж вече спря. Ако реши, може пак да спре.

Парвати стоеше в доста неудобна поза на един крак. Пак обсъждаше съпруга си с прислужница, но тази жена й отговори с такова внушително достолепие, че любопитството й изглеждаше още по-лошо и неприлично. Сега й стана ясно, че беше глупаво от нейна страна да седи и да слуша как Камала умело сипе критики под формата на щедри хвалби. Трябваше да се държи с повече достойнство. На първо място, всичко това изобщо не й влизаше в работата. Той дори не искаше да й бъде съпруг. Щеше да побеснее, ако разбере, че се е отплатила за добрината му, като клюкарства за личния му живот.

Като че ли доловила промяната в Парвати, Мая извърна тъмните си очи към печката и каза:

— Правя варувал^[1] с козя кръв за вечеря.

— Аз не ям месо — отвърна Парвати.

Мая се усмихна.

— В такъв случай ще е само за господаря. За вас ще приготвя нещо много специално. Ще слезете ли до плажа днес?

— Да, мисля, че да.

— Ще ви изпратя лек обяд — почтително каза Мая с тон, подходящ за една прислужница, когато разговаря с господарката си.

— Да, чудесно. Благодаря ти — сдържано отвърна Парвати, най-после влизайки в ролята на господарка на къщата.

— Ще го увия в кърпа, но го пазете постоянно скрит. Маймуните наоколо са изкусни крадци и мъжките могат да станат доста агресивни.

— Добре — каза Парвати и излезе от кухнята през задната врата.

Зави наляво и се озова до постройката на прислугата. До нея се намираше мандрата. В момента правеха сирене или гхи и миризмата беше доста силна. От другата страна на мандрата бяха опънати въжета с пране, което се сушеше на слънцето. Към края на имението попадна на генератора — квадратна тухлена постройка, от която се носеше невъобразим шум.

Един мъж с гумени ботуши се мотаеше наоколо. Лявата му буза беше разсечена от ужасен белег. Очите му бяха малки, влажни, без следа от престореност. Той почтително вдигна ръце към нея и се представи — Купу. Докато говореше, дясното му око трепна. А, краварят, събирачът на мед. Но той й каза, че същинската му работа е да се грижи за поддръжката на генератора и да следи винаги да има достатъчно гориво в двигателя. После се оттегли и изчезна в шумната постройка. Тя засенчи очи с ръка и видя обор и един мъж, който се беше запътил към мандрата с ведро мляко върху главата.

Парвати заобиколи къщата и мина покрай един парник, пълен с екзотични орхидеи, някои от които бяха високи колкото нея.

Пред къщата босоного момиче с дълга пола, затъкната около кръста му, метеше плочките с метла от кокосови листа. По каменните стъпала се стичаше сапунена вода. Когато видя Парвати, момичето остави метлата, пристъпи напред и я поздрави също като Купу. Приведената му глава беше толкова близо, че Парвати забеляза как в косите му пъплеха въшки. Момичето вдигна големите си печални очи и тъжно и почтително се усмихна на Парвати, сякаш тя не беше човешко същество, а богиня, пред която мълчаливо излива бедите си.

Парвати кимна и бързо отмина.

После мина през портата. От двете страни бронзови бикове, големи колкото истинските им събратя, стояха на стража. Предишния ден дори не ги беше забелязала. Бяха толкова големи и лъскави! Хвърли поглед назад към къщата, която блестеше в премяната си от стъкло и светлина. Скоро щеше да си отиде. На плажа изу сандалите си. Пясъкът под краката й вече беше топъл и приятен. Отиде до мястото, където беше твърд и се разпукваше под тежестта й, и тръгна по брега, докато стигна до покрайнините на малко рибарско селище с малки дървени къщурки върху подпори. Върху пясъка се сушаха стотици метри червени рибарски мрежи.

Едно дете, загърнато в бяло наметало, гонеше няколко момчета, които тичаха във всички посоки и викаха: „Ханту^[2], ханту!“. Щом я зърнаха, децата спряха. Приближиха се и срамежливо я заговориха на малайски, но като не успяха да си поговорят, те подновиха играта, а Парвати се върна по обратния път. Когато къщата се показа, тя седна под сянката на едно дърво. Наблизо растяха красиви лилави цветя. Тя лениво откъсна едно и за нейна изненада листенцата му на момента увехнаха пред очите й. Съвсем леко докосна друго листенце и то за миг посърна. Учуди се как такова нежно растение изобщо успява да оцелее.

В синьото небе лястовичките се наслаждаваха на бриза. Отпусна се назад, затвори очи и съвсем ясно си представи позорното си завръщане. Цялото село щеше да говори за нея. Всички щяха да се присмиват на глупостта на баща й за опита му да измами, като използва сменена снимка. Даже Парвати, която живееше в изолация, беше чувала за подобен случай. Преживеният позор накарал момичето да се самоубие. Тя отвори очи и се загледа в океана, сив и бляскав като разтопен метал. Слънцето започна да припича и под сянката я налегна дрямка. Нямаше да се върне у дома. Сигурно наоколо имаше и други големи къщи, в които търсеха прислужници. Така всеки месец щеше да изпраща пари вкъщи и никой нямаше да узнае истината.

Събуди се по обед. Някой й беше донесъл поднос с обяд и вода и го беше покрил, за да прилича на безформено парче плат до нея. Яде лакомо. Докато затваряше капака, забеляза нещо вълшебно: листенцата, които смяташе за умрели, си бяха възвърнали предишния вид. Позабавлява се малко, като докосваше листата и гледаше как влакънцата им се сбръчкват и след известно време бавно пак се изпъват. Когато играта й омръзна, набра букет от лилавите цветя, завърза ги в единия край на сарито си и потегли в другата посока.

Вървя известно време. Отляво се простираше морето, а отдясно — непроходимите гори. Отпред се издигаха големи сиви скали. Качи се най-отгоре и загледа как вълните се разбиват под нея. Пръските в лицето й бяха хладни и освежаващи. Остана дълго там, защото не искаше после мястото да й липсва.

Озова се при къщата и видя нещо непознато за нея. От клоните на едно дърво с голяма корона се спускаха две въжета, за които беше завързано правоъгълно парче дърво. Никога не беше виждала люлка, но от приказките, които й разказваше майка й, веднага се досети, че е това — седалката, на която героинята седеше и замечтано чакаше завръщането на любимия си. Хвана въжетата, седна и се отблъсна с крака, в началото бавно, но постепенно събра повече увереност и продължи все по-бързо и по-бързо. Скоро се научи да изпъва крака, когато се движи напред, а после да сгъва колене, когато се връща назад. Отпусна глава и видя зелената пелерина над нея, осеяна с малки късчета облаци и синьо небе. Няма значение, че трябва да се върне. Няма значение, че никога няма да се омъжи и да има деца. Няма значение. Няма значение.

Скоро се издигаше по-високо, отколкото си представяше. За пръв път, откакто напусна дома си, забрави да е уплашена, неспокойна и притеснена и се разсмя от душа. Вече се смрачаваше, когато най-после слезе от люлката. Ръцете я боляха, а краката си усещаше странно, но без да преувеличава, можеше да каже, че това бяха най-хубавите часове в живота й досега.

Мая я посрещна на двора и й даде стъклен съд да потопи цветята. Парвати ги остави до леглото си, много й харесваха. Същата вечер яде сама в голямата трапезария.

— Ела да ядеш с мен — покани тя Мая.

Но жената обясни, че пости и яде само веднъж на ден, преди залез-слънце.

След вечеря Парвати излезе на верандата тъжна и самотна. Нощта беше тъмна и безлунна. Толкова тъмна, че дори пяната на вълните не се виждаше. Веднъж майка й каза, че в такива нощи богинята Кали се съвкупява с бог Шива.

В другия ъгъл Мая пушеше в един люлеещ се стол и като я видя, машинално започна да се надига, но Парвати бързо се приближи, сложи ръце в широкия й скут, коленичи в краката й и засрамено изплака:

— Моля те, не искам повече да се преструвам. Толкова съм самотна и объркана, само с теб мога да споделя. Не съм ти господарка. Нищо подобно. Идвам от много бедно семейство. Живеем в паянтова колиба с течащ покрив, който баща ми и братята ми не поправят от мързел. По странна прищявка на съдбата баща ми успя да измами господаря ти с разменена снимка и сега, след като видя, че съм черна и грозна, той започна да урежда нужните неща, за да ме изпрати вкъщи. Съвсем скоро ще си тръгна.

Мая положи голямата си ръка върху главата на Парвати. Не беше тежка, а безкрайно нежна. О, колко тъжна и уплашена беше! Ридаеше върху коленете на жената, докато вятърът шепнеше в дърветата, а Мая редеше сладки звуци, които завършиха с думата „дей“. Ако човек я използваше за момче или мъж, щеше да прозвучи грубо и презрително, но изречена от Мая за нея, се превърна в най-нежната ласка и Парвати не искаше никога да се отдели от този мек и топъл скут.

Най-накрая жената каза:

— Ти си млада и красива. Бог изпраща специални дарове на такива момичета.

Парвати моментално вдигна глава.

— Но аз не съм красива.

Устните на Мая се разтеглиха в усмивка.

— Красотата, детето ми, се крие в очите на съзерцаващия. Твоят мъж си е внушил, че има само един вид красота. Всъщност ти си много красива.

— Така ли? — объркано попита Парвати.

— Да. Още не знаеш, защото си живяла затворена. Но скоро ще го видиш в очите на мъжете.

— Мая, ти не разбираш. Господарят не ме иска. Вече ми каза, че ще ме изпрати обратно. Няма никакво съмнение. И е прав. Как може необразовано селско момиче като мен да стане господарка на такава къща? Но не мога да се върна, баща ми ще стане за смях на цялото село. Не го познаваш какъв е. Никога няма да ми прости. За да ме накара да страдам, ще накаже мама. Ще я обвини, че не ме е отгледала достатъчно добре, за да остане мъжът ми доволен. Единственият изход, който виждам, е да избягам и да стана прислужница. Сигурно има и други къщи като тази. Надявах се, че знаеш някое място, където имат нужда от помощ в домакинството. Мога да готвя и да чистя като всички други.

Мая се подсмихна.

— Дете, имай вяра. Помниш ли, че ти казах, че си дошла на едно от малкото божествени места на земята? Това тук е центърът. Както знаеш, времето не съществува. Тук вечността може да се крие в един миг и да отлети, докато мигнеш с очи. И макар че може да си се отказала от голямата си мечта за момента, ти си дошла тук да търсиш онова, което трябва да се случи, и затова не можеш да си тръгнеш, докато не съзреш това, за което си дошла.

— Не разбирам какво искаш да направя.

— Ето моя съвет. Забрави преходната красота на тази къща и хубаво опри гръб на нея. Така никой няма да може да те помръдне. Дори слънцето, луната и звездите ще могат само да обикалят около теб. Стой кротко на това свято място и призивът ти ще бъде чут.

Големият часовник в къщата тиктакаше шумно. Парвати погледна Мая неразбиращо. Какво, за бога, говореше жената? Как да се подпре на къщата? Имаше нужда от нещо по-солидно. В мрака избуха бухал.

— Какво е това?

Мая се усмихна и запя с неочаквано сладък детски гласец.

Ти си щастливката,

ти си щастливката,

днес ходиш,

но скоро ще танцуваш.

Когато свърши, настъпи тишина и тя тихо каза:

— Запомни, всяка жена носи в себе си умението да привлече мъжа, когото пожелае. Мъжът е роден със способността да бута, а жената да дърпа. Тя дърпа мъжете към тялото си и с тяхното семе издърпва самия живот вътре в себе си. Стой кротко и ще дръпнеш към себе си всичко, което поискаш. А сега отивай да спиш. Аз трябва да изчакам тук господарят да се прибере.

Парвати послушно се надигна, но спря при една от колоните и се обърна назад.

— В колко часа ще се върне мъжът ми? — тихо попита тя. Мая нито обърна глава, нито извърна очи от мрака пред нея, нито спря да се полюшва бавно.

— Днес ще закъснее, много ще закъснее — измънка тя.

— Какво ще правиш дотогава?

— Ще седя много кротко — загадъчно отвърна Мая.

Парвати се обърна и прекоси двора. Всички птици мълчаха и спяха. Влезе в стаята си. Малката лампа до вратата беше включена. Излезе на балкона и дълго време гледа огненото връхче на пурата на Мая. Легна на леглото с отворени очи. Продължаваше да не разбира нищо. Обърна глава към морето и ритъмът му я приспа. Последната й мисъл беше, че ще бъде всичко, което той иска и желае. Само да й позволи да остане.