Рани Маника
Японският любовник (21)

Бебето

В подкрепа на теорията си, че обикновеният камък може да се превърне в скъпоценен при подходящи условия, Мая започна да слага повече яйца в храната на Касу Маримуту, за да подобри семето му. За да подхрани утробата на Парвати, й даде да дъвче листа от ашока, а три дни преди цикъл й приготвяше да пие чаша кърма със стрити на прах три бели цветчета от билката Adhatoda Vasica и три цветчета от Morinda Coreia.

Почти след година Парвати съобщи хубавата вест на Касу Маримуту. Той засия. Радостна изненада наистина.

— Да празнуваме! — Той посегна към бутилката с уиски.

Месеците минаваха бавно и спокойно. Парвати пиеше отварите, които Мая й приготвяше, и тялото й се промени. По цял ден й се ядеше само тосай^[1] с настърган кокос. Докато Мая ги приготвяше и ги поръсваше със сусамово олио, Парвати седеше на кухненския под и вяло си вееше с хартиено ветрило, а Каличан лежеше, отпуснал глава между предните лапи, и я наблюдаваше.

— Днес градинарят намерил гнездо на стършели в зеленчуковата ми градинка. Преди малко ми го показа — каза Парвати.

— Колко отвора има?

— Само един, мисля.

— Значи ще е момче — предсказа Мая.

Така и стана.

Появи се през нощта. Каличан скимтеше и стенеше пред вратата й, а накрая даже зави, задето са го отделили от господарката му, докато тя се измъчва. Изведнъж без всякакво обяснение към суматохата се присъединиха и всичките крави, които замучаха при появата на бебето. Парвати ги чуваше от стаята си. После през пелената от болка чу как Купу им запя.

Сложиха новороденото в ръцете на съпруга й. Беше мургаво, но това, което Касу Маримуту не харесваше у нея, сега предизвика изблик на любов. Той нежно погали кожата на момченцето, сгуши го до лицето си и вдиша сладкия аромат на сина си. Нека се казва Куберан.

Повикаха астролози. Всички бяха на едно мнение — звездата на момчето не беше в унисон с тази на бащата. Трябваше или да пробият ушите му като на момиче, за да се премахне зловредното му влияние върху баща му, или символично да го продадат на някой храм срещу малко сладък ориз, все едно повече не е син на баща си. Направиха и двете, но не помогна. Здравото като на бик тяло на Касу Маримуту, което изглеждаше непоклатимо до този момент, изведнъж показа първите признаци на разруха.

— Защо трябва да пиеш толкова много? — попита Парвати.

— Ах, ти, дето не излизаш от кръчмата — пошегува се той закачливо. — Поне веднъж ела да ме видиш в моя храм.

Тя го изгледа — слаба, уязвима и безкрайно хладна.

— Как да намеря твоя храм?

— Първо ме погледни без упрек. Защото аз се преселих. Преселих се и сега съществувам само в стара песен, която никой не си спомня. Можеш да ме срещнеш само в чаша.

Тя поклати глава.

— Не мога. Трябва да се моля сутрин.

Той се разсмя.

— Не знаеш ли, че пред олтара трябва да дадеш всичко. Бог приема всичко, особено сутрешния гняв на послушната, добродушна съпруга на един алкохолик.

Тя взе чашата от ръцете му и седна на пода до него. Той уморено отпусна глава в скута й и скоро се унесе. Парвати нежно махна кичур коса от челото му. После се наведе и целуна състарената набраздена кожа. Истината беше, че той пие, защото имаше всички пари на света и все пак не беше щастлив. Парвати вдигна глава и видя Рубини да стои на прага.

— Болен ли е? — уплашено прошепна детето.

— Не, просто е изморен. Утре сутринта ще е добре. А сега отивай да спиш.

Момичето послушно се обърна и се върна в леглото. Парвати гледаше как дребната й фигура се качва по стълбите. Мислеше си, че Рубини ще ревнува от братчето си, но още щом влезе с баща си, нежно го докосна по бузката и с гордост и любов го нарече „моето бебе“. Всъщност се оказа, че Каличан е този, който изпитваше безумна ревност. Когато Парвати вземаше или целуваше бебето, той ръмжеше заплашително. Щом Касу Маримуту му викнеше, за да го усмири, той спираше да ръмжи и лягаше, поставяйки брадичка върху предната си лапа, но видимо страдаше.

Касу Маримуту предупреди Парвати никога да не оставя детето и животното сами, но Парвати отказа да приеме предупреждението му на сериозно. Вместо това му разказа една история, която беше слушала в скута на майка си, за един мъж, който оставил домашния си любимец, една мангуста, да пази първородното му дете. Един ден се прибрал и видял мангустата да стои над кошчето цялата обляна в кръв. Разсякъл мангустата с яростен вик, но когато погледнал в кошчето, намерил сина си да гука до една мъртва кобра.

— Виждаш ли, щом може да се има доверие на една мангуста…

Но Касу Маримуту се смръщи нетърпеливо. Нямаше време за народни приказки.

— Виж — умоляваше го тя, — Каличан винаги схваща малко по-бавно, но е само въпрос на време да свикне с бебето и да го приеме като част от семейството. Погледни го сега. Виж как се усмихва. — Когато беше щастлив, Каличан по особен начин дърпаше устните си назад. Изглеждаше така, сякаш се е озъбил, но не беше.

— Боже! Стига глупости — възнегодува той и излезе. Не вярваше, че кучетата могат да се усмихват.

После Парвати гледаше как Камала сяда на едно ниско дървено столче и слага бебето върху тънките си крака. И докато Куберан не спираше да реве, тя го мажеше с олио и го къпеше толкова енергично, че понякога Парвати се боеше, че синът й ще се изплъзне от ръцете й. След това Камала пъхаше палец в устата му и го притискаше към горното небце, докато с другата ръка дърпаше нослето му.

— Какво правиш?

— Така носът му ще стане хубав и остър като на бенгалец.

Мая клатеше глава, но Камала се кълнеше, че е така. Беше правила същото с всичките си деца и сега всички до един имаха високи носове.

Една вечер, след като изкъпаха бебето, Парвати влезе в стаята и коленете й омекнаха. Каличан държеше момченцето й за рамото, близо до вратлето. Макар и стиснати, зъбите му още не бяха пробили кожата на детето. Тя се отпусна на земята и му заговори нежно. Обясни му, че бебето е съвсем малко. Каза му, че той е първата й любов и че бебето е само едно малко същество. Помоли го да не го наранява. Обеща му да го обича до деня, в който тя умре, и Каличан пусна ревящото бебе и отстъпи назад. Бебето пищеше ужасено, но тя не помръдна да го вдигне, а протегна ръце към кучето.

— Ела тук, глупачето ми — повика го тя и той припна към нея и засрамено се настани в обятията й. — Повече недей да правиш така.

Той я погледна толкова смутено заради стореното, че й се доплака. После затрепери и заскимтя от страх и разкаяние. Касу Маримуту, който чакаше на вратата, влетя в стаята, вдигна бебето и нежно го залюля в ръцете си, докато писъците утихнаха.

— Той е добре — увери го тя, но Касу Маримуту, свъсен като буреносен облак, даже не я погледна. Без да продума, й подаде бебето и извика кучето. Каличан я погледна обезсърчено и го последва. Тя държеше бебето в прегръдката си и погледна през прозореца. Мъжът й щеше да накаже кучето. Горкият Каличан, много мразеше да стои заключен. От сега нататък трябваше да е по-внимателна. Нямаше да ги оставя сами, докато момчето не поотрасне. Тя гушна бебето си.

— Не се бой, един ден двамата ще станете най-добрите приятели. Той не искаше да го направи наистина. Ако искаше, щеше да те ухапе съвсем лесно. Няма да може да устои да не те заобича, ще видиш. — Тя зарови лице в малкото телце, вдиша миризмата на бебето и кучето и благодари на Бог, че е влязла навреме.

Изстрелът я свари неподготвена и я прониза.

Парвати замръзна от ужас и явно стисна бебето силно, защото то пак се разплака. Държеше ревящото вързопче онемяла, без да го люлее или да се опитва да го утеши, докато се появи Мая и пое сина й. Парвати се втурна по остъкления коридор, надолу по белите каменни стъпала, после навън и когато стигна до средата на градината, внезапно спря.

Касу Маримуту вървеше към къщата с пистолет в ръка. Раменете му бяха приведени, а лицето помръкнало от стореното. Като я видя, спря и зачака. Зад него Купу и градинарят тичаха към бялото петно на земята. Тази сутрин Парвати със собствената си длан беше излъскала козината на Каличан с росата от тревата. Вдигна същата ръка, която в този момент трепереше неконтролируемо, и докосна очите си. Нямаше сълзи, само изгаряща ярост. Неописуема ярост. Погледът й се спря на метала в ръката му. Изгаряше от желание да вземе студеното сиво достижение на човешката мисъл.

— Кучето не беше твое, че да го убиваш — спокойно каза тя. Той се свлече на земята, стиснал изнемощелите си гърди.

Не можеше да повярва. Щеше да стане само за миг и това я устройваше идеално. Тя спусна ръка по лицето си и пристъпи към него. Лицето й беше странно сковано, като маска, само очите й блестяха като кладенци, пълни с черна омраза.

Той уби кучето, защото беше голям мъж. А големите мъже задължително винаги предприемаха големи постъпки. Не можа да раздели кучето и детето или да изчака, или да даде кучето на друг. Не, той беше голям мъж. А тя? Каква беше тя? Каква беше тази неутолима жажда да види кръвта му разляна? По своята същност отмъщението беше безсмислено. Лошото не може да бъде поправено. Без значение какво е. Не, тя нямаше да се приближава повече. Знаеше това. Направи крачка назад. Съпругът й, безразсъдният глупак, протегна ръка и пристъпи напред, търсейки смъртта. Тя се обърна, изтича покрай къщата към портата и изчезна в джунглата.

Седеше в храма с ръка върху устата. Спомни си какво й каза Мая, когато пристигна в къщата. „Стой кротко и ще издърпаш всичко, което искаш, към себе си.“ И тя седеше кротко, със затворени очи, без да мисли, без да помръдва. Нямаше представа колко време е останала така, но в един момент чу тромаво, глухо потупване по каменния под. Не изпита нито страх, нито тревога. Звукът се приближи още повече, но тя не реагира. Щом спря точно пред нея, отвори очи и примигна. Ха, старата женска Мери! Беше толкова остаряла. Козината й вече беше прошарена. Парвати не беше я виждала от три години и си мислеше, че е умряла или бракониери са я застреляли, за да хванат бебето й. О, каква радост да я види отново! Жалко, че не носеше сандвич със сладко от ягоди за нея. И при тази мисъл заплака безпомощно. Сълзите се стичаха по лицето й.

Мери сложи ръка в скута на Парвати и вдигна косматия си показалец към сълзите по бузата й. И тогава направи най-странното нещо. Отдръпна лице назад и просто погледна в очите на Парвати. Парвати се вгледа в малките й кехлибарени очи. За разлика от човешките зад тях не се криеше ясна мисъл и това ги правеше да изглеждат вечни и бездънни, без начало и край.

Изведнъж се случи: Парвати почувства как реалността й „се разклати“ — по-късно тя използва точно тази дума, за да опише чувството на Мая — и въздухът сякаш се превърна във вода. После спираловиден вихър, черен вятър отнесе съзнанието й. Усети го като пълна загуба на плътност, като изпадане в безтегловност, движение в дъга, но, странно, не нагоре, а надолу, нещо я дръпна през тесен отвор, който води към недрата на земята. Тя не се изплаши, докато накрая, някъде вътре в себе си, усети празнота, загуба и невероятна скръб.

Мъжки глас извика „Не!“ в ухото на Парвати и тя рязко отметна глава назад. Внезапното движение накара маймуната да отскочи назад. Маймуната и жената дълго се гледаха изумено, след което Мери тихо и бавно се оттегли и изчезна от поглед.

Когато Парвати разказа на Мая какво е предизвикала Мери, жената обясни:

— Не е маймуната, а земята, която позволява да бъдат почувствани вихрообразни снопове енергии, които по принцип не могат да бъдат видени, чути или усетени. Вече ти казах, че тази земя е могъща. В момента на тъга ти си забравила дребните си, незначителни тревоги, надежди и желания и затова си се свързала на едно дълбоко и пълноценно ниво с друго природно създание, енергиен вихър, който ти е дал възможност да почувстваш присъствието му и те е въвел в една тайна. Казал ти е, че не само миналото ти, но и бъдещето ти е събрано около теб и чака да се покаже. Това време не е линейно, а сферично и затова може да бъде променено днес, сега. В момента на свързване той ти е помогнал да видиш какво те заобикаля и какво призовава настоящето ти към теб.

— Но аз усещах неизразима скръб.

Мая замълча.

— Трябва да ми кажеш, моля те. Как да променя бъдещето, като не знам какво да променя? — настоя Парвати.

— Ти си тук, защото искаш да изживееш любовта във всичките й форми. Синът ти се е заел със задачата да изпита представата ти за любов.

— Какво искаш да кажеш?

— Тъй като си го носила в утробата си, никога няма да останеш безразлична дори и към най-дребната обида, насочена към него, но той ще ти донесе болка.

— Защо? Какво виждаш в бъдещето?

— Аз не мога да виждам в бъдещето. Никой не може. Нищо не е предопределено. Никой не може да каже какво ще стане със сигурност. Ние, азиатците, сме прекалени фаталисти с нашите гадатели и въздишки „О, всичко е предопределено“. Бъдещето е множество вероятности. Във всеки един момент ние го променяме с мислите, постъпките и изборите си. Всъщност даже има начини да се промени и миналото, ако човек знае как да го направи. Дори най-малката промяна в човек може да предизвика големи отражения в бъдещето му, а понякога бъдещето на цялото човечество може да се промени от едно малко решение само на един човек в някоя малка част на света.

Парвати усети да я изпълва прилив на негодувание.

— Ако е така, как може да си седиш тук и така спокойно да твърдиш, че едно сладко новородено, което не е сторило нищо лошо все още, някой ден ще ми причини скръб?

— Звездите му го показват като вероятност, но схващането, че ти или който и да било е жертва, е илюзия. Нищо, което ти се случва, не е лошо, никога. Всичко е внимателно подбрано да те изпита, да те провери дали си готова за следващото ниво. Хората не го осъзнават, но за да се качим, трябва само да отговорим на всички предизвикателства от сърцето. Тъй като безусловната любов не е емоция, тя не минава през тялото само при определени условия. Тя е мощна, непроменлива, вечна, безгранична енергия и също като огъня има силата да променя. Теб, а може би дори и него.

— Ами ако не го промени?

— Тогава това ще е идеалният резултат от любовта ти. Трудно е да се проумее, но всичко вече е идеално. Вселената е съставена само от три сили: положителна, отрицателна и равновесие. Кога едно махало се укротява? Когато спре да се люлее и застане точно в средата, в точката на равновесие. Разбери, че всяко нещо се опитва да направи точно това, да застане в идеалното равновесие. Винаги когато видиш хаос или беда, погледни на тях като на нещо, което търси спокойната си среда. Без значение дали е човек, животно, ситуация, държава или планета, винаги действа този космически закон. Не е редно да съдим пътеката, по която друг си е избрал да върви. Запомни, хората, които са ядосани, обезверени, разочаровани или пък на места, където убиват, мамят и лъжат, вече са толкова прекрасни, колкото ще бъдат някога, само че още не са намерили равновесието. Позволи му да намери равновесие по неговия си начин. Независимо дали са ни нужни хиляда живота, или само един, всички в крайна сметка го намираме.

* * *

Същата вечер Касу Маримуту не се прибра за вечеря. Парвати си легна, измъчвана от гледката на драскотините по вратата, които кучето беше оставило, когато го заключваше в стаята си. Съпругът й се върна в ранните часове на сутринта. Стъпките му спряха за момент пред вратата й, след което той завъртя облата дръжка и влезе, но когато видя, че тя не иска да отвори очи, макар дълго да седя надвесен над нея, остави нещо на тоалетката и излезе.

Беше раковина, пълна със слабоноги. Тя докосна меките цветчета. Касу Маримуту съжаляваше. Между цветята имаше несръчно сгънат лист хартия. Тя го разгъна и видя разхвърляния му почерк по диагонал. „Той не се съпротивлява. Прие съдбата си с усмивка. Беше почти сладко.“ Тя потръпна.

Когато видя съпруга си на закуска на следващата сутрин, той вече беше приключил и тъкмо ставаше. Той блъсна стола си назад и се задоволи само с едно кратко „добро утро“, насочено в пространството петнайсет сантиметра встрани от лицето й.

Февруарските дъждове, които се отразяваха добре на манговото дърво, бяха започнали, и тя обърна глава към пороя отвън.