Рани Маника
Японският любовник (32)

Поражение

Децата се разболяха от дребна шарка и станаха раздразнителни. Мая направи китки от листа на ним и щом кожата ги засърбеше, Парвати ги потриваше с листата. А за да паднат коричките от раните по-бързо, тя и Мая мажеха телата им с боброво масло. Дните и нощите минаваха бавно. Измина повече от седмица, преди Парвати да успее да се измъкне. Докато колата приближаваше, забеляза, че масивните железни порти са махнати, вероятно за да ги претопят във фабриките за боеприпаси в Япония. Освен това къщата тънеше в тъмнина, но този път Купу нямаше пръст в тази работа. Почти не беше останало гориво за генератора. Войната отиваше на зле.

Тя гледаше как свещите горят бавно. Някои нощи той почти не говореше, но тя се беше научила да не задава въпроси даже когато копнееше да чуе гласа му. Но тази нощ предпочиташе да замълчи.

— Днес убих една змия — съобщи той. — Огромна черна кобра. Дълга повече от тринайсет педи. Отсякох й главата.

Парвати имаше чувството, че се разпада на малки парчета и се понася надалеч, но той явно не забеляза нищо нередно.

— Отвратително, нали? Само като си помислиш, че такова огромно животно може да живее в района.

За да прикрие ужаса в гласа си, тя прошепна:

— Къде я намери?

— Ами, това е най-странното. Видях я от прозореца на спалнята ни да си лежи в тревата отдолу. Изтичах долу и в началото даже не бях сигурен дали е жива, защото въпреки потропването на ботушите ми не се приготви да се защити или да избяга. Всъщност тя изобщо не се смути. Просто ме гледаше, сякаш разбираше какво се готвя да направя, и го приемаше радушно. — Той поклати глава. — Наистина беше странно. После съжалих. Беше много красива.

Богът беше мъртъв. Но да го направи точно той! Сега божествената сила, която го доведе при нея и която ги закриляше през цялото време, си беше отишла. Тогава разбра, че времето той да си отиде от нея беше дошло.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Ужасно ме е страх от змии.

— Е, вече е мъртва.

Тя се насили да се усмихне, въпреки че вътрешно умираше.

На следващия ден отиде при златаря и го помоли да й направи статуя на змия, навита и с разтворена качулка.

— Позлатена? — попита той.

— От чисто злато.

Той я изгледа проницателно изпод рошавите си сиви вежди. Доколкото знаеше, в района не бяха останали богати хора.

— Колко голяма?

— Може би петнайсет сантиметра.

— Ще излезе много скъпо — предупреди той. — И не мога да приема бананови пари^[1]. Трябва да е британска валута — каза той, макар много добре да знаеше, че използването на каквато и да е валута, освен безстойностните японски банкноти се смяташе за углавно престъпление.

— Имам пари.

— Ще ми трябват предварително.

След седмица беше готова. Той я изнесе от задната стаичка и сложи лъскавата й форма на стъклената витрина.

— Да, чудесна е — каза тя и я отнесе у дома.

Мая я гледаше, докато тя сваляше от стените всички картини в рамка. Смяташе да ги раздаде. И така малката златна змия застана сама на олтара й.

Когато пристигна в Адари същата вечер, в кабинета при него имаше друг човек. Тя седна в музикалната стая и се заслуша в гласовете им в съседната стая. После чу мъжки глас да казва:

— Какво каза? Нима искаш да умреш? — Не беше рев, а тиха заплаха.

Когато излязоха, той я потърси. Изглеждаше изморен.

— Това беше Кемпетай^[2]. Япония е в сериозна опасност. Такива нисши командири като мен не могат да й помогнат. Вече знам, че страната ми се впусна във война, за която не разполагаме нито с технологиите, нито с нужните човешки ресурси, за да я спечелим. Япония е процъфтяваща земя и японците са благородници, но тази война е погрешна. Това изобщо не е „съпроцъфтяване“. Концентрационните лагери са пълни с ужасни тропически болести и местните ни мразят. Не, всичко трябва да приключи. Затова освободих всички военнопленници. Съюзническите войски ще спечелят и все пак, ако това стане, не мога нито да остана, нито да те взема с мен. — Той потърка обръснатата си глава с ръка. В жеста му се долавяше изтощение и поражение. — Не ни остава нищо друго, освен да се напием — каза той равнодушно.

Така и направиха, с отвратителния местен тоди. Тогава тя разбра какво имаше предвид съпругът й с думите: „Имам нужда от това“.

— Най-накрая разбрах — тъжно каза той.

— Какво?

— Тристишието, това странно тристишие:

Старо езеро.

Жабешки скок —

звукът на водата.^[3]

— Старо езеро. Жабешки скок — звукът на водата — бавно повтори тя. Прецизност и пестеливост, точно това трябваше да очаква от народа му. Тя бързо беше доведена до смутената зелена вода. Но странно, с каква цел? Той впери очи в нея.

— Жабата е подарена на старото езеро. — Направи пауза и остана замислен. — Не, даже не подарена. Временно дадена назаем. Това означава. Въпреки жадно поглъщащия звук дали временната жаба наистина си заслужава загубата на спокойствие? Ти заслужаваш ли си? Наистина?

Той заспа на възглавниците, а Парвати остана будна, загледана в него.

Не можеше да заспи и отиде до прозореца. Камала седеше на верандата на къщата на прислугата. Внезапно й се прииска да послуша неспирното й бъбрене, смешните неточности в знанията й. Безшумно се промъкна през моравата и съвсем леко сложи ръка върху рамото на Камала. Старата жена подскочи със сподавен вик и изписка:

— О, Ама! Какво правите тук?

— Шшшт — спря я Парвати, прикривайки усмивката си. Идвам тук от години, просто досега не допусках да ме видите. Но всъщност каза: — Дойдох да видя къщата.

— Ама, не се тревожете за къщата. Знам, че первазите на прозорците на горния етаж са се напластили с изпражненията на гълъбите, но много скоро белите хора ще спечелят войната и вие ще се върнете. И тогава момчетата смелчаги могат да почистят, нали така? За момента аз и момичетата правим каквото можем.

Парвати седна на ръба на цимента до отводнителния канал.

— Как е Мая? Добре ли е? — попита Камала. — Онзи ден ме заболя ето тук — тя постави ръка под дясното си коляно — и ми се прииска да е тук. Тя щеше да ме излекува веднага. Наистина ми е мъчно за нея. А децата, как са те?

— Мая е много добре. Децата са болни от шарка, но вече са по-добре. Ти как си?

— Липсва ми царевичният хляб. Откакто хлебарницата затвори, получаваме само от хляба, който идва с влаковете, а той винаги е твърд и застоял. Нали разбирате, трудно ми е с моите зъби.

— Как се държат с вас тук?

— О, страх ме е от тях. Ужасно са груби. Не се усмихват, не говорят и понякога ми съскат, ако не мога да им разбера жестовете веднага. Първия път изплюха манджата ми, била прекалено лютива за тях, затова започнах да прибавям по много кокосово мляко и вече не плюят и не се зъбят. — Тя спря за момент и поклати глава. — Но долу в мазето стават ужасни неща. Там измъчват хора. На няколко пъти вратата на мазето беше отворена и чух писъците. Бррр! Изнасят трупове оттам даже посред бял ден. И сега в къщата са се населили неспокойни духове, и вече ме е страх да стъпя там през нощта. Понякога чувам призрачното пеене на някаква жена и веднъж като че ли я видях. Беше много красива и бяла като ориз. Носеше дълъг халат, дървени обувки и хартиено ветрило. Просто си седеше на плажа и гледаше морето. Ама, казвам ви, никога през живота си не съм била толкова уплашена. Избягах и се скрих в стаята си. Но вие не се бойте. Когато се върнете, Мая ще знае какво да направи, че да се отървем от тия духове. Всичко друго е наред. — Тя дари Парвати с великолепната си беззъба усмивка.

Парвати остави бившата си прислужница и с часове се разхожда по плажа. После проследи някаква лоша миризма и се натъкна на умряла морска костенурка. Освети я с факлата, която носеше. Устата й беше пълна с черна кръв, пясък и големи сини мухи. На следващия ден я нямаше. Сигурно рибарите я бяха заровили.