Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Japanese Lover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2023)
Корекция и форматиране
NMereva (2023)

Издание:

Автор: Рани Маника

Заглавие: Японският любовник

Преводач: Илияна Петрова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман (не е указано)

Националност: малайзийска

Редактор: Боряна Семкова-Вулова

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-662-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18341

История

  1. — Добавяне

Изкушение

Парвати стоеше най-отгоре на стълбите, които водеха към партито, облечена в най-скъпото сари на света и обута в чехли на висок ток, обсипани с жълти топази и камъни тигрово око. Красиво гримираните й очи обходиха градината, където сервитьорите с колосани униформи и бели ръкавици сервираха на елегантните гости. Тя грациозно заслиза по наклонената градина. Кой можеше да си представи корените й сега, колибата от една стая, гардероба й, който се изчерпваше с две премени дрехи? От първоначалния й образ не бе останало почти нищо, което да предаде новата й самоличност. Тук всичко беше лъскаво и блестящо, миналото не смееше да се покаже. Беше се отдръпнало назад като озадачен дух. И защо не? Нямаше жена, която да не й завижда за богатството и положението.

Оркестърът свиреше нещо бързо и приятно и няколко двойки танцуваха. На дълга маса с бяла покривка в множество кристални купички и подноси имаше ядки, фурми, малки сандвичи, парчета къри пай[1], резенчета вносен плодов кекс, местни сладкиши в ярки цветове, китайски бисквити, вносни шоколадови бонбони и пикантни хапки. Аранжировката на цветята беше невероятно екзотична — градинарят беше отрязал средната част на едни цветя и ги бе поставил в чашките на други. Заблудата беше направена толкова умело, че човек в никакъв случай не можеше да познае. Недалеч едно диво прасе бавно се въртеше на огъня. Лъхна я миризмата на горящи дърва и печена плът и тя се обърна към морския бриз. Сарито й се изду и всички скъпоценни камъни по него заблестяха на гаснещите слънчеви лъчи.

Тя отпи от красивия коктейл, приготвен специално за нея — прозрачно зелена напитка с венчелистчета от рози и солен венец по ръба на чашата. Тъй като не съдържаше алкохол, не беше добила популярност, но това не помрачаваше факта, че тя е специален човек, съпругата на Касу Маримуту. Хората искаха да разговарят с нея. Дори сервитьорите бяха научени да се обръщат към нея с „мадам“.

Една дама се приближи към нея и я заговори. Очите й бяха като на куклите в стаята на първата съпруга. Зелени с малки искрици в тях. Но за разлика от кукленските бяха обрамчени от множество бръчки. Щом зърна Касу Маримуту, той й помаха, Парвати учтиво се усмихна и продължи нататък.

Той я представи на един делови познат и тя кимна любезно. Никога не забравяше онзи път, когато отговори на един въпрос с думите: „Точно имам това“ и недоволният му поглед я прониза. След като гостите си отидоха, той й каза: „Краткостта е твой съюзник. Ти си гений до момента, в който си отвориш устата“.

Парвати наклони глава, изискано близна солта по ръба на чашата и вдигна поглед към наситеносините очи, които я наблюдаваха. За миг остана прикована от самоуверения поглед на мъжа, но после се опомни и отмести очи встрани. Направи усилие да не изглежда смутена. Със сигурност не беше сгрешила. Опита да си спомни кого беше виждала да прави така. А, Индия Джейн Харингтън. Трябваше да изчака някой друг да направи жеста, преди да го повтори, защото сега осъзна, че той е изключително сладострастен. Нямаше да го повтори.

Когато го видя пак, той разговаряше с някакъв мъж. Стоеше с леко килната глава и слушаше внимателно. Беше по-различен от обичайните гости на Касу Маримуту. Във всеки случай определено не беше англичанин. Освен че се отличаваше със загоряла кожа и масивна челюст, от тялото му струеше някакво напрегнато нетърпение.

Чу се гонг, беше време за лъвския танц[2]. Докато хората се събираха около сцената, Парвати се запъти в противоположната посока, към края на градината. Спря за момент в началото на плажа и й се прииска да дойде мусонът. Тогава дрехите щяха да заплющят по просторите, кокосовите дървета щяха да се огъват под напора на силния вихър, вятърът и проливният дъжд щяха да отмият и последната прашинка от въздуха и той щеше да стане толкова чист, че всичко щеше да заискри и да се обагри в най-наситените си цветове. Щяха да се видят дори гнездата на паяците, които блестяха между листата на кокосовите палми, и песъчинките на плажа. А мястото, където стоеше, щеше да се покрие с изпопадали кокосови орехи и зелена трева.

Слънцето вече се беше скрило зад къщата и хвърляше виолетова сянка върху пясъка. Последната загадъчна оранжева светлина, която селяните наричаха мамбанг, кръжащ дух, се носеше върху притъмняващата вода. На верандите слугите вече бяха започнали ритуала с поливането на висящите папрати, който изпълняваха по два пъти на ден, и запалваха фенерите на балконите. Това беше любимата й част от вечерта.

Отиде до началото на мекия пясък, изу чехлите си, запристъпва покрай малките дупки, издълбани от раците пустинници, и застана за момент на брега.

Повдигна сарито почти до коленете си и влезе в морето. Водата беше топла и тя зарови пръсти в пясъка. Над главата й прелетя чайка. Хипнотизирана от начина, по който слънцето обагряше краищата на крилата й в прозиращо червено, Парвати се изненада, като чу друг човек да влиза във водата при нея. Обърна се. Беше непознатият. Крачолите на белия му ленен панталон бяха навити до прасците. Бяха златисти. Той се приближи и застана до нея. Без високите токчета тя едва му стигаше до гърдите. Погледът й се плъзна към лицето му. Очите му бяха като океана.

— Много сте нещастна, нали?

Тя отвори уста да възрази на нелепата фраза, но внезапно остана без дъх. Съзнанието й блокира и тя не можеше да издаде нито звук. Съзерцаваха се взаимно. Този океан я искаше. Ръцете й се разтвориха неволно и най-скъпото сари на света падна в солената вода. Една вълна от най-синьото бяло се разби в слабините й и цялото й тяло настръхна като на сърна, надушила хищник. Внезапно тя чуваше, виждаше и усещаше всичко — наситенорозовото небе зад главата му, вятъра, който разкриваше тялото му под ризата, стотиците златни косъмчета по кожата му, аромата на одеколона му, вкуса на солта във въздуха, вълните, които засмукваха краката й, крясъка на птицата отгоре и удивителното, съвсем леко движение на телата им едно към друго.

О! Колко го искаше! Искаше цялата да се притисне към високото му тяло и да го помоли да направи на фона на оранжевата светлина онези неща, които съпругът й правеше в тъмното. По необяснима причина си спомни времето, когато седеше до една от дупките в стената на бащината си къщурка и наблюдаваше две кучета. Женската се снижи и размаха опашка. После, сякаш се познаваха от самото начало, се затичаха едно към друго, блъскаха се, обикаляха едно около друго, трепереха, дишаха тежко, гъргореха. Дори се изправиха на задните си крака и си облизаха муцуните. После мъжкият се качи върху женската. В началото тя изскимтя и се раздвижи под тежестта му, но после и двамата така замряха, че Парвати се зачуди дали не са заспали. Но след четвърт час се отделиха, застанаха за момент едно до друго и първо мъжкият, а после и женската се отдалечиха.

С призрачно, чувствено движение ръката й без всякакво усилие се вдигна към лицето му, сякаш искаше да погали слабата буза, където едно мускулче пулсираше. Гривните й се удариха една в друга и зазвънтяха сладко.

Сита.

Ръката й замръзна. Някой я викаше. Обърна глава по посока на вика, помаха със скованата ръка и внезапно се отдръпна от мъжа и се върна на сухия пясък. И все пак един инстинкт дълбоко в нея искаше, умоляваше да му позволят да се върне във водата. Но фасадата на живота й се върна и разумът й, разгневен и коравосърдечен, се намеси. Тя беше съпругата на Касу Маримуту, безупречно издокарана, невероятно тайнствена, недостижима. Какво беше това сравнение с кучетата? Те не бяха кучета. Със сигурност тя не беше.

Възможно ли е да си е помислил, че ръката й се е вдигнала, за да го отблъсне? Да, да, тя се канеше да направи точно това. Канеше се да го отблъсне. Вината й се превърна в студен гняв, но не насочен към нея. Тя нямаше вина. Беше се опитала да го отблъсне, но той имаше опит в тези неща. И все пак мъжът грешеше. Тя не беше нито първата жена на Касу Маримуту, нито съпругата на директора. Груб човек. Нима си е мислел, че жената на Касу Маримуту е толкова лесна? Тя беше благоприлична, добра жена. Нямаше любовни връзки. Как смееше той? Взе чехлите и както ги държеше в една ръка, се затича към къщата. Губещият не побягва ли с подвита опашка между краката? Мокрото сари полепваше по краката й. Боже господи, сарито! Беше съсипала дрехата, заради която, както й разказа Камала, едно малко момче в Джайпур беше ослепяло. Беше пожертвало зрението си за нищо.

Какво трябваше да направи сега? Тя изтича покрай къщата. Мая щеше да знае как да спаси сарито.

Щом стигна задната врата, се развика:

— Мая, Мая, виж какво направих!

На прага Мая погледна краищата на сарито, а после смутеното лице на задъханата Парвати. Малки кичури коса се бяха отскубнали от кока й и безпомощно се виеха около дългия й врат. Зачуди се какво е накарало детето така внезапно да се бори с женски емоции, но по лицето й не се четеше нищо, когато спокойно каза:

— Това са само шест метра плат, Дей.

Парвати въздъхна.

— Моля те, Мая, помогни ми да го спася!

— Разбира се. Съблечи го и ми го дай.

Мая загреба кофа вода от глинения съд до задната врата, изля я върху краката й и Парвати влезе в кухнята. Тя бързо се съблече и изтича горе, наметната с едно старо одеяло. Застана пред огледалото в стаята си. Гледката я изуми. Вдигна ръка и докосна треперещите си устни. „Не съм нещастна. Много съм щастлива“, каза тя на отражението си, но в последния момент странно блесналите й очи се отклониха.

Обърна се и излезе на балкона. Мъжът още стоеше във водата и съзерцаваше хоризонта с ръце в джобовете. А съпругата на директора вървеше към него с чаша в ръка. Без да иска, си представи как краката на жената обгръщат тялото му. Какво я интересуваше? „Нека бъде неин“, каза Парвати на глас, но гласът й звучеше непознат и ядосан. Кой би предположил? Тя ревнуваше.

Влезе вътре и започна да се облича. „Всъщност добре, че ги видях заедно. Заслужават се. Приличат си“, каза си тя и с облекчение установи, че отново звучеше предишният й глас. С опитна ръка оправи грима и прическата си. От огледалото я гледаше самоуверена и сдържана жена. Върна се долу на партито.

— О, преоблекли сте се — каза някой.

— Да, разлях нещо — вежливо отвърна Парвати.

— Сита — извика я съпругът й.

— Да — отзова се тя с усмивка.

Касу Маримуту стоеше до синеокия непознат. Заучената усмивка на Парвати не трепна.

— Самюъл, това е жена ми, Сита. Сита, Самюъл Уест. Той е американец. Ако всичко е наред, може да работим заедно.

— Здравейте, Сита — поздрави я Самюъл Уест. Очите му бяха дружелюбни, а докосването топло и твърдо, но кратко. Като че ли онова във водата никога не се беше случвало.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Уест.

— Моля ви, наричайте ме Самюъл.

— Добре — сдържано се съгласи тя.

— Имате много красива плажна ивица. Безопасно ли е за плуване?

— Сита не плува — заяви Касу Маримуту.

Веждите на Самюъл Уест се повдигнаха от изненада.

— О! — възкликна той. Щеше да каже и още нещо, но някой от другата страна на градината извика и Касу Маримуту се извини, обеща да се върне и тръгна натам.

Парвати погледна Самюъл Уест.

— Елате. Има нещо, което вярвам, че ще ви хареса.

— Разбира се — съгласи се той и я последва.

Отведе го до барбекюто, около което вече се бяха насъбрали много хора, и помоли едно от младите момчета, които се грижеха за огъня, да й подаде чиния за новото ястие, което Мая беше приготвила — огромни скариди, мариновани в черен ром и подправки. Самюъл изобщо не си направи труда да използва вилица или нож. Белите му прави зъби отхапаха половин скарида. Какъв красив мъж! Може би най-красивият, когото беше срещала досега.

— Наистина е много хубаво — въодушевено каза той. — Храната в Азия е много по-вкусна.

Тя си имаше готов отговор от запасите салонни разговори.

— Заради слънцето е. Всичко е по-вкусно, щом е узряло на слънце.

— Мммм…

Гледаше го как яде. Сигурно е хубаво да си толкова уверен. Да знаеш, че каквото и да направиш, то е или ще бъде правилно. Да не ти се налага да гледаш другите, за да знаеш как да се държиш. Сигурно е хубаво да си малко дете и да те учат, че твоята раса е по-добрата. Да няма нужда да се кланяш или подчиняваш на никого. И в начина, по който си избърса устата със салфетката, нямаше нищо женствено. Мъжествен мъж. Красив. Той беше красив.

Внезапно Самюъл Уест вдигна поглед и я хвана, че го наблюдава.

— Искате ли да ви науча да плувате? — предложи той.

Преди Парвати да успее да измисли подходящ отговор, жената на директора застана до тях с чаша в ръка. Тазът й беше леко издаден напред и тя съблазнително се накланяше на една страна. В гласа й звучаха весели, кокетни нотки.

— Губите си времето, Сам. Местните вярват, че във водата се спотайват опасни духове, които причакват непредпазливите, за да ги отнесат. Събират се на плажа, шляпат в плитчините, но никога не плуват.

Самюъл Уест я изгледа сурово.

— Знаете ли, госпожо Харингтън, добре, че не сме в Арабия, защото арабите изобщо не харесват гостите, които обиждат домакина.

Индия Харингтън извърна неразкаяно лице към Парвати, но тялото й остана наклонено към мъжа. Очите й светеха, но не от злоба. Тя просто искаше мъжа. Кой можеше да я вини? Той бе толкова апетитен.

— Не обиждах никого. Така е, госпожо Маримуту, нали? Хората в тази страна се страхуват да влязат в морето.

Добра новина, госпожо Харингтън. Този мъж не е за мен.

— Не знам, госпожо Харингтън — отвърна Парвати. — Аз също не съм оттук. Но сигурно ще ви бъде полезно да знаете, че… — тя направи кратка пауза, извърна глава така, че лицето й да остане полускрито от Самюъл Уест, намигна и продължи: — в моята страна обичаме да държим кутия със салфетки в първото чекмедже вдясно.

На Индия Джейн Харингтън й трябваше секунда да осмисли казаното, след което бавно разтегна устни в очарователна усмивка.

— Чудех се кой беше. Знаех си, че е някой нисък. Едва не ви заговорих.

— А трябваше. Зад броката беше доста горещо.

Госпожа Харингтън отметна глава назад и се изсмя.

— О, ама вие сте и придирчива!

— А сега ви моля да ме извините. Мисля, че съпругът ми ме вика — весело каза Парвати. Докато се отдалечаваше, чу Самюъл Уест да пита:

— За какво ставаше въпрос?

А Индия Харингтън отговори провлачено:

— История, която по-добре да остане неразказана.

Накрая той дойде да се сбогува. На светлината на лампите очите му не искряха, а изглеждаха почти целите зеници.

— Трябва пак да дойдете, господин Уест.

— Разбира се. Вечерта се оказа много интересна. — Гласът му излъчваше воля и сила. Този мъж никога не е копнял отчаяно за нещо, всичко му е падало в ръцете лесно и бързо. Той беше американец в чужбина. Нищо не му се е изпречвало на пътя.

— Лека нощ, господин Уест — усмихна се тя учтиво.

— Лека нощ, Сита — отговори той и поради някаква причина, която тя не разбра, не отвърна на усмивката й.

 

 

През нощта тя сънува, че той е дошъл при нея, и му каза:

— Не докосвай това, за което не си си платил.

Но той само се изсмя и отвърна:

— Нима не знаеш, че за да имаш стил, трябва да нарушиш някои правила?

— Няма да избягам с теб — предупреди тя.

— Но аз не искам да бягаш с мен. Искам само онова, което обеща на плажа — каза той и протегна ръка към сарито й.

Но внезапно се появи Мая и с вампирска усмивка изграчи:

— Да видим какво можеш да сториш на божието дете.

И това, което се е случило на Драупади[3], когато злият цар се опитал да я съблече и изнасили, в историята на Пандавите, се случи и на Парвати. Колкото повече синеокият мъж дърпаше сарито й, толкова повече платът се разнищваше, докато до него се издигна планина от сари, но Парвати остана напълно облечена и целомъдрена.

— Казах ти, че не съм като жената на директора.

Но изведнъж тя се озова в една съдебна зала и Касу Маримуту, облечен в съдийска тога и с перука, държейки сандвич с краставица в ръка, каза:

— Не мога да приема това за доказателство. Искам да разбера какво се е случило с първото сари.

— У Мая е — отвърна тя.

— Не е вярно — обади се клоунът, който държи лебеда в извивката на лакътя си. — Цялото е разкъсано на парчета.

— Знаех си. Всички жени са неверни! — извика Касу Маримуту. — Сита е стояла в огън и не е изгоряла. Докажи целомъдрието си по същия начин.

И както ставаше във всичките й кошмари, отнякъде се появи майка й и я попита:

— Не си ни посрамила, нали?

И изведнъж земята под Парвати се разтвори и тя усети как пропада в черната земя.

Сепна се и се събуди. Наближаваше два часът през нощта. Покри се с едно одеяло, излезе на балкона и застана под звездите. Нощта беше студена и въпреки одеялото тя не спираше да трепери. В морето един самотен рибар ловеше риба от лодката си на светлината на лампа. Вятърът духаше от изток на запад и довя миризмата от пурата на Мая.

В такива случаи Парвати слизаше при жената, но този път не искаше компания. С часове съзерцаваше небето, докато мислите й се връщаха отново и отново към онзи необмислен момент, когато ръката й сама се вдигна да докосне синеокия непознат. Когато фаровете на колата на Касу Маримуту завиха по алеята, тя се отдръпна в сянката, изчака, докато чу Мая да затваря входната врата, и се върна в леглото. Щом чу вялите му, криволичещи стъпки по коридора, се обърна на една страна и се престори на заспала. Но те не спряха при вратата й. Той вече почти не идваше при нея. Но ако го беше направил, тя щеше да затвори очи и да си представи, че е синеокият мъж.

Мая седеше сама на светлината само на една лампа и с помощта на малък нож старателно махаше подобната на восък обвивка на седем семки от лимон. После счука вътрешността в хаванчето, докато се получи паста, от която направи малки топченца, които щеше да даде на една майка, дошла при нея по-рано вечерта, обляна в сълзи, защото дъщеря й била непоправима нимфоманка. „Помогни й. Помогни й, преди баща й да я убие. Трябва да има нещо, което да потуши греховния й апетит.“

Бележки

[1] Традиционна малайска пържена тестена закуска с къри, пиле и картофи. — Б.пр.

[2] Традиционен китайски танц, при който изпълнителите имитират движенията на лъв, облечени в лъвски костюми. — Б.пр.

[3] Героиня от древноиндийската епична поема „Махабхарата“. — Б.пр.