Рани Маника
Японският любовник (47)

Без Мая

През деня, докато Рубини беше в приюта, Парвати готвеше. На обед Бала се връщаше от частните уроци, които даваше, и ядяха заедно. Той явно с нетърпение чакаше този час с нея. Отношенията им бяха непринудени, за разлика от минното поле на брака му. С месеците Парвати забеляза, че те никога не се докосваха, макар да беше повече от ясно, че Бала е силно влюбен в жена си, а тя го харесваше далеч повече, отколкото даваше да се разбере. Когато Рубини си беше вкъщи, във въздуха винаги витаеше леко напрежение от неизяснени чувства. Само ако можеше да свали предпазната си маска и да му се довери, горкият Бала нямаше да се превърне в сянка, която се промъква безшумно из къщата.

Но по време на обяда той ставаше енциклопедия с най-разнообразна информация — част от нея забавна, друга толкова непонятна, че Парвати се чудеше как я е научил, а трета толкова важна, че се изненадваше защо повече хора не я знаят. След дългите им, приятни обеди Бала се връщаше на работа и тя започваше да прави чай, който пиеше заедно с дъщеря си. Мълчаливо, бързо занятие в сравнение с обедите. Но в никакъв случай неловко. После Рубини изчезваше на горния етаж да работи. Обичаше да носи вкъщи, както тя ги наричаше, проекти — планове, които беше намислила за сирачетата. Парвати пък се помотаваше за малко в градината, преди да започне да приготвя семейната вечеря. В повечето случаи вечеряха в мълчание. Ако заговореха, то беше за кратко и предимно за ежедневни неща, никога не засягаха нещо важно. Понякога Бала включваше телевизора и над малката им компания се спускаше пълна тишина. След това Рубини измиваше съдовете, Парвати оставяше двамата съпрузи сами и се оттегляше в малката си стаичка.

Складът беше много малък и почти празен, но тя си го харесваше така. В сумрачната му тишина имаше нещо вечно и непроменящо се. Като обрулените от времето лица на рибарите по целия свят. Времето сякаш нямаше значение. Светлината на уличната лампа проникваше през високия прозорец, падаше право върху статуята на змията и тя заблещукваше с покровителствена благосклонност. Парвати сядаше на леглото и си спомняше как като млада не понасяше времето, което прекарваше сама до прозореца, гледайки как хората влизат и излизат от киното. Сега, когато тялото й вече беше старо, косата побеляла, а сексуалното желание замряло, тя се бе научила да изпитва удоволствие от самотата и празнотата на живота си. Накрая решетките, които задържат затворника, стават ценни за него.

Всяка нощ с нетърпение се връщаше към тези последни часове. Сама, загърната от неподвижната, сенчеста тишина, трябваше само да затвори очи и един богат, отдавна минал свят се връщаше при нея. Майка й сресваше косата й. Мая я викаше. Купу на меката утринна светлина, заобиколен от пъстроцветни птички. Хатори стоеше на балкона и изпитваше ужас от първите утринни лъчи. И тези призрачни фигури от другия живот не само се обръщаха към нея, за да й се усмихнат, не, движеха се, понякога тичаха към нея със светнали лица. И когато се приближаваха достатъчно, тя ги улавяше и ги стискаше ревностно в тънките си кокалести ръце, където смяташе да ги държи винаги, близо до сърцето си. И така възнамеряваше да прекара останалите си дни, в тайния сумрачен свят, забравяйки, че веднъж, когато попита Мая: „Щом всеки идва с някаква цел, каква е моята? Аз не съм направила нищо. С какво мога да се гордея в последните ми минути на тази земя?“, тя й отговори: „Дей, ще дойде ден, в който ти ще вдъхновиш някого да направи нещо за индийците в тази страна. Защото връщането на гордостта на един сломен народ е много дълъг процес“.