Рани Маника
Японският любовник (44)

Блудният син се завръща

1967

— Знаеш, че се връща, за да умре, нали, Дей? — тихо попита Мая.

— Защо не го излекуваш?

— Мога да задържа болестта за известно време, но ракът е енергия. Той е жив и в съзнание. Ако имаше „очите“ да го видиш, щеше да зърнеш сиво наметало, което напълно покрива човек, докато в същото време изсмуква енергията му. Спохожда хора, които по някое време на жизнения си път отхвърлят живота на фундаментално ниво. Ще продължава да се връща, освен ако човек се научи да приема живота напълно и се върне към състоянието на духа, определяно като чиста радост. Радостта, трябва да добавя, не е щастие. Щастието зависи от външни за човека фактори. Радостта идва отвътре без причина.

В този момент колата на Бала мина през отворените порти на къщата и Парвати отиде до вратата. Застана на прага и загледа как помагаха на променения й до неузнаваемост син да слезе, сякаш беше старец. Като го видя как се подпира изтощен на колата, изтича до стаята си и извади сребърния бастун на съпруга си. Куберан го взе и учудено поклати глава.

— Пазила си го през всичките тези години.

Тя не смееше да заговори.

Той се изправи с усилие, изкашля се, олюля се пак към колата и отново се изправи. Подпря се на бастуна и се усмихна.

— И чудесно ми приляга.

Внезапно я прониза болка. Това беше той. В крайна сметка това беше нейният син. Само че заклещен в тялото на този изнемощял непознат.

Той бавно стигна до решетестата врата и леко почука с бастуна по тънките завъртулки. Звукът я изненада. Той се извърна към нея.

— Връща те назад, нали?

Тя кимна. Беше преди толкова много време. Касу Маримуту се движеше из къщата, а бастунът му почукваше по металната пръчка отзад на инвалидната количка.

Същата нощ Куберан спа в стаята до отдушника, но на следващия ден го приеха в болница.

В стаята влезе медицинска сестра и се представи като Мери.

— Християнка — отбеляза Куберан.

— Да — радостно се съгласи тя.

— Още ли не си чула? Твоят Бог е умрял на кръст — присмя се Куберан.

За момент тя изглеждаше шокирана. После изправи гръб и го изгледа студено.

— Аз съм християнка, родена отгоре. Ние не се молим на фигурата на кръста. Нощната ни медицинска сестра, сестра Маделин, е католичка. Говори с нея за тези неща, щом ти харесва.

— Със сигурност ще го направя — обеща Куберан и сестрата си излезе без усмивка на устата.

— Защо ги дразниш? — попита Парвати. — Те са тук, за да ти помогнат.

— Добре е за душата им — небрежно отвърна той и, пренебрегвайки Парвати, мрачно погледна през прозореца.

На обед Рубини подаде глава иззад завесата на Куберан.

— Здравей. Може ли да вляза?

— Защо не?

— Донесох ти нещо. — Тя извади от чантата си оловно войниче в тъмночервена униформа с кивер и вдигната сабя.

— Боже мой, къде го намери? — Куберан взе играчката и усети познатата тежест в дланта си.

— В стаята ти, когато се премествахме. Знам, че ти беше любимото. Папа го донесе от едно пътуване до Щатите, направо от витрината на Пето авеню, нали така? Помня как гледаше, докато ти ги нареждаше в редици за голямата битка, рицарите на Азенкур срещу смелите хусари.

Куберан остави играчката на шкафчето до леглото.

— И въпреки това теб те обичаше повече. Всъщност аз винаги ревнувах от теб. Даже май те мразех.

— Знам, но ти поне имаше и двамата си истински родители.

— Не разбираш. Не става въпрос за биология. Аз обожавах папа. Обичах го повече от всеки друг. — Той замълча. — Е, с изключение на един друг човек. Нея обичам даже повече от себе си.

Рубини повдигна вежди.

— Коя е тя?

Той я изгледа внимателно, след което извади портфейла си от чекмеджето на шкафчето до леглото. Измъкна една снимка от страничното джобче и й я подаде. Тя ахна, погледна го и попита:

— Къде е…

Но той вдигна дясната си ръка и я спря:

— Не казвай нищо. Да не говорим никога повече за това.

Тя отново погледна снимката и я докосна леко с показалец. Когато му я върна, той я хвърли небрежно в чекмеджето и между тях се настани напрегната тишина. Един старец през две легла се изкашля дълго и мъчително, а в коридора децата се смееха и играеха. Куберан извърна глава към една изоставена вдовица, която гледаше безнадеждно през прозореца.

— Помниш ли, когато беше на пет годинки и папа ти купи чисто нов ягуар за рождения ден? — попита Рубини.

— Да, спомням си. Какво стана с него?

— Японците го реквизираха.

— Разбира се. Никога няма да забравя първия ден, когато онези зверове нахълтаха. Ако генералът не беше дошъл навреме…

— Странно, но аз не бях уплашена този ден. Може би бях твърде невинна, за да разбера целия ужас, който бяха намислили. Или може би заради Мая. Зърнах погледа й, тя се усмихна и знаех, че всичко ще бъде наред.

— И все пак беше грозен негодник, нали? Ти успя ли да разбереш какво каза на Ама? В един момент тя имаше вид на човек, когото са сритали в корема.

Рубини сви рамене.

— Никога не я попитах. — После попита с любопитство: — Наистина ли мислиш, че беше грозен?

— Определено. Защо, ти не мислиш ли така?

— Не. Веднъж го сънувах. Всички бяхме на чаено парти в Адари. Татко стоеше на обичайното си място до сцената с чаша уиски в ръка, когато генералът взе ръката ми и го попита: „Познавате ли дъщеря ми?“. И в този момент се събудих.

— Ти винаги си била особена. Според теб какво е станало с него?

— Не знам, но се надявам да е добре, където и да се намира — тихо каза тя с отнесено изражение в очите.

— Ама че ирония! Да получиш ягуар за петия си рожден ден и да свършиш в треторазредна болница на трийсет и пет.

Рубини изпъна устни.

— Не трябва да го казваш, Куберан. Майка ти си продаде къщата, за да ти плати дълговете и медицинските разходи в Англия. Наистина нищо не й остана.

— И все пак е иронично, нали? Няма значение, стига сме приказвали за мен. Ами ти? Щастлива ли си?

— Да, предполагам.

— Как може да си? Омъжи се за човек, който чете Флобер.

Рубини се изкикоти.

— Спри или ще се наложи да го защитавам.

— Той с положителност е незащитим.

Рубини спря да се кикоти.

— Така е, Рубс. — Куберан поклати глава с почуда. — Не ми казвай, че си влюбена в този мъж.

— Не ставай глупав. Знаеш обстоятелствата около женитбата ми.

— Точно затова. — Той въздъхна тежко и извъртя очи към тавана. — По дяволите, толкова съм отегчен.

— Да не би да прекалих с гостуването? Да си тръгвам ли?

— Не е заради теб. Ти винаги бързаш да побегнеш и да се скриеш.

Щом тя си тръгна, Куберан затвори очи и си спомни времето, когато влезе в един нощен клуб в Лондон. Сини и бели спот лампи по тавана, отпечатъци от пръсти по огледалните стени, а на бара блондинка в сребриста рокля… и любимото му, голи крака. Той наперено тръгна към нея. Какъв стил! Каква класа! А тя се преструваше, че не му обръща внимание. Честно казано, момичето нямаше никакви шансове.

— О, какви крака! — възкликва той похотливо.

Тя се кикоти (глупаво нещо) и го поглежда с извърната настрани глава.

— Обзалагам се, че искаш да знаеш докъде стигат, а? — Акцентът не е хубав (той знае това), малко груб и завален, но той никога не е разбирал от акценти, във всеки случай не му бяха силата.

— Аха.

— Тогава вземи по едно питие.

— Какво имаш в чашата?

— Водка и портокалов сок. Двойна.

— О, бейби!

Куберан протяга ръка към бармана и в главата си чува известната фраза: Дай ми жени, вино и дрога за смъркане, докато извикам: „Спри, достатъчно!“. Разбира се, за теб на Възкресение, приятелю, за мен даже не и тогава, мисли си той. И по-късно на задната седалка в тъмнозелената му кола с гюрук…

Отгоре се чу тракане, дразнещо, пречещо… Но той не беше извикал: „Спри, достатъчно!“. Отвори очи с неохота. Една едра сестра стоеше до леглото му и държеше прозрачна пластмасова чаша с лекарството му. Гледаше го безчувствено. Това фарисейско отношение го дразнеше. Искаше му се да шокира, даже да отвращава.

— Знаеш ли, сестро — започна той сговорчиво, — белите кучки наистина ми липсват. Особено онези, които хапеха възглавницата, докато ги чуках. — Изражението на сестра Маделин си остана същото, той въздъхна и протегна отчаяна ръка. Тя изсипа малките таблетки в дланта му и гледаше с неприязън, докато той ги поглъщаше.

 

 

В кухнята на Парвати Мая се обърна към една жена, на която лекарите бяха казали, че трябва да й махнат далака.

— Далакът разпръсква прана, жизнена сила, към цялото тяло. Ако им дадеш да го извадят, имунитетът ти ще се срине и ще станеш податлива на много болести. Аз имам много по-добра идея за твоя далак…