Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Japanese Lover, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илияна Петрова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Рани Маника
Заглавие: Японският любовник
Преводач: Илияна Петрова
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман (не е указано)
Националност: малайзийска
Редактор: Боряна Семкова-Вулова
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-662-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18341
История
- — Добавяне
Трийсет и пет години по-късно
„Хиндраф“
Куала Лумпур, декември 2007 г.
— Доведоха ново момиченце, монголче — каза готвачката на приюта, докато Рубини влизаше. — Винаги се изненадвам на каква жестокост са способни хората. След като майката на клетото същество умряла преди четири години, чичо му го държал завързано с вериги за един стълб като куче, за да изнудва баба му за пари, но старата жена се споминала миналата седмица и той изостави детето тук тази сутрин. Горкото мъниче, мисля, че я е ударил толкова силно, че не чува с дясното ухо.
Рубини тръгна по тесния коридор, където държаха ученическите чанти и обувките на децата. Пред кабинета на майка Мозес видя момиченцето — окаяно създание, което седеше на земята, въпреки че зад него имаше празни столове. Косичката му беше разрошена, а роклята мръсна. По ръцете и краката имаше рани. Като чу стъпките на Рубини, извърна глава предпазливо, но щом я видя, тъмните му очи се ококориха от изумление и на кръглото му мръсно личице цъфна огромна, необяснима усмивка.
— Бабо! — радостно извика детето.
И Рубини си помисли: „О, скъпата ми. Какво ще правя с теб?“. Коленичи до него. Момиченцето миришеше лошо. Тогава клетото същество, стояло оковано във вериги за един стълб цели четири години, обви слабите си ръчички около врата на Рубини и попита:
— Дойде да ме отведеш вкъщи ли?
Рубини се освободи от прегръдката и бавно поклати глава. Детето я гледаше озадачено, затова Рубини приближи болното му ухо към устата си и прошепна:
— Не мога. Винаги губя нещата, които обичам, и още отсега знам, че няма да понеса да изгубя такова съкровище като теб.
Детето се отдръпна от устните й, отново незнайно защо. Внезапно се засмя, разтвори длан и показа мъртвата пчела в ръката си. Рубини усети прилив на необяснима емоция, толкова силна, че чак се изуми. Надигна се, бързо тръгна по тъмния коридор и излезе на слънчевата веранда. После мина през портата и забърза по пътя.
Щеше да е много трудно да се грижи за детето. Не, няма да е, нашепваше й скрито гласче в главата й. Но допълнителната работа, нямаше да е честно спрямо мащехата й. А гласчето се присмя: Защо? Много ясно, че ти ще се грижиш за нея, докато си вкъщи, а после ще я водиш на работа с теб. Щеше да наруши спокойствието на Бала. Лъжкиня, лъжкиня, много добре знаеш, че той ще я заобича много. Бала обожава децата.
Рубини внезапно спря. „Не“, отсече тя толкова категорично, че гласчето не посмя да възрази. Обърна се и се върна в приюта.
Бала влезе в кухнята, докато Парвати изсипваше в мивката излишната вода от една тенджера със сварен ориз.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита той и се приближи към нея, но тя поклати глава, извърна се леко и видя, че мъжът едва сдържаше вълнението си. Остави горещия съд и с гръб към дъската за изцеждане попита:
— Какво става?
Той разсеяно се отпусна на най-близкия стол.
— Спомняш ли си, много отдавна, по време на бунтовете от 13 май, как Мая каза, че индийците в страната ще се надигнат, за да постигнат отново успех?
Парвати кимна.
— Е, тогава не казах нищо, бях скептичен, много скептичен. Но знаеш ли? Мисля, че тя беше права.
— О! — Парвати седна до него.
— В началото не свързах събитията, които стават, с думите й. Една организация, наречена „Хиндраф“, е завела групов иск в Кралския съд в Лондон от името на малайзийските индийци, за да осъди правителството на Великобритания за четири трилиона американски долара, което се пада по един милион за всеки малайзийски индиец, за това, че е довело индийците в Малая като наемни работници, експлоатирало ги и после, след обявяването на независимостта, не е защитило правата им във федералната конституция. Планирали са да представят на кралицата на Англия петиция, с която я молят да назначи кралски адвокат, който да води делото. За да предадат петицията си на британската дипломация, организирали огромен мирен митинг, но полицията отказала да им даде разрешение. Въпреки заплахите от страна на правителството във всички вестници, са се събрали повече от двайсет хиляди индийци от цяла Малайзия. Носели снимка на Махатма Ганди, за да покажат мирния характер на демонстрацията, но пет хиляди полицаи разпръснали сълзотворен газ и използвали водни струи срещу тях. Мнозина са арестувани, а министър-председателят лично е подписал заповедите за задържане на лидерите, но аз реших да се присъединя към каузата им.
Когато се прибра вечерта, Рубини внимателно изслуша Бала, докато той бързо повтори всичко, което беше разказал на Парвати преди това, но щом го чу, че иска да се присъедини към движението и да се включи в демонстрациите, каза:
— Не говориш сериозно, нали?
— Защо не? Когато Мая говореше всички онези неща за индийците и самоомразата им, все си мислех: „Да, така е, виждал съм с очите си как другите народности понякога гледат на индийците“. Затова се опитвах да се дистанцирам, като си казвах: „Аз не съм истински индиец, а цейлонец“. Но тя беше права. Върни се достатъчно назад и ще откриеш дълбоко в себе си смирен индиец. Виждаш ли, аз също наистина мисля, че китайците са по-добри от нас. Винаги съм се възхищавал на дисциплинираността им, трудолюбието, целенасочеността, способността им да пренебрегнат удоволствието в преследване на целите, които са си поставили, и въпреки че изобщо не ми се иска да го призная, на светлата им кожа. Да си роден в страна, където слънцето е жарко, означава да си пленен от рядката раса — бялата. Но миналия четвъртък, докато карах по улица „Абдула“, видях една индийска девойка да бере цветя в предната си градина за молитвения си олтар. В едната си ръка държеше метален поднос, а в другата — чадър, без съмнение, за да не почернее още повече. Затова видях само ръцете и краката й. Не беше от онези хора с най-различни нюанси по тялото си, не, беше обикновена, равномерно кафява, честно казано, най-гладкото кафяво, което съм виждал. И изведнъж установих, че отровената винена чаша е пълна с благословено вино. За пръв път си помислих: „О, боже, кафявото е толкова красиво“.
Бала разпалено се приведе напред.
— Ти наистина си светла и аз винаги съм обичал това в теб. Разбира се, не бих променил абсолютно нищо в теб, но сега знам, че съм грешал. Тъмната кожа може да е най-красивото нещо. Защото тя говори за сърце, което е страдало от предразсъдъците и с течение на времето е станало благо и състрадателно. Говори за човек, на когото му предстои да нарече кожата си красива, някой, който трябва да бъде научен с готовност да избира кафявото, когато му е предоставен избор, защото този цвят е не по-лош от останалите. Представи си ти да си човекът, който ще й го покаже. Представи си лицето й, когато разбере. Сега осъзнавам, че вината за падението ни не са другите етноси, а собственият ни комплекс за малоценност. Те са просто огледала на скритото ни себеусещане. Майката си мисли, че усъвършенства детето си, като му казва: „Погледни китайците, виж колко са успели. Бъди като тях“. Но тя не осъзнава, че детето й чува: „Ти не си такъв. Преструвай се, че си такъв, защото не си достатъчно добър“. Но както каза Мая, някой ден индиецът ще се пробуди. И този ден дойде. Индийците масово излязоха, макар да знаеха, че могат да ги арестуват, ранят или убият. Правителството нарочно насажда расова омраза, следвайки политиката „разделяй и владей“, но по време на демонстрацията ранените и пострадалите хукнали към къщите наоколо. Кварталът е малайски, но всички им помогнали. Малайците не са ни врагове. Можем да се справим, ако застанем заедно.
Но Рубини покри уста с ръка и се извърна.
— Не ми обръщай гръб, Рубини. Не правя това само заради потиснатите индийци, но и заради самия себе си. Имам нужда да съм част от промяната. Спомни си как Мая каза, че всеки идва на тази земя с определена цел — цел, която само той може да постигне по свой собствен, специален начин. Затова съм дошъл. Цял живот съм се подготвял за това — да науча другите да мислят по този начин. Ще го направя и за децата от приюта. За тяхното бъдеще. Не искаш ли нещо различно за тях?
Рубини силно стисна очи и не отговори.
— Не, не можеш да разбереш, нали? Изобщо не знаеш защо е тази самоомраза. Винаги си била бяла и красива. Където и да отидеш, мъжете те гледат с възхищение, а жените крадешком изучават дрехите, чантите и обувките ти. Може да изглеждаш повече като евразийка, отколкото като индийка, но, Рубини, тези хора са твоят народ.
— Спри за малко — прекъсна го Рубини разгорещено. — Не се срамувам от произхода си, но нали току-що сам ни каза, че правителството пуска сълзотворен газ и водни струи по протестиращите? Ако не умрат в сблъсъците, ще ги хвърлят в затвора по скалъпени обвинения за тероризъм. Не те ли интересува, че може да ти се случи нещо лошо? Ами ако стане нещо? Тогава какво?
Бала разочаровано поклати глава.
— Рубини, ти си моят ден и моята нощ. Стоя тук, защото ти си всичко за мен и винаги си била, но не можеш ли поне да се опиташ да разбереш, че трябва да го направя? Аз съм само един мъж, но ако мога да променя съдбата на моя народ, съм готов да си дам живота за това. Каузата е достойна. Виждаш ли — тъжно добави той, — те имат нужда от мен. А ти не.
Рубини се изправи така внезапно, че столът й се прекатури. Лицето й беше пребледняло. Отвори уста да каже нещо, но думи не излязоха. Всъщност като че ли се опитваше да си поеме дъх. Когато най-накрая думите дойдоха, се чу грубо, непознато крещене.
— Мислиш, че само ти знаеш какво е себеомраза. Мислиш си, че съм безгрижна. Отвори чекмеджетата на тоалетното ми шкафче и ще откриеш, че са пълни с кремове за избелване на кожата. Всички, абсолютно всички индийци са обсебени от цвета на кожата. Даже и най-малките различия се забелязват и имат значение. И това е жестоко занимание, то пронизва, защото винаги ще се намери някой по-бял от теб, но въпреки това го правим, при това редовно, защото острието има две страни. Чакаме да посечем по-тъмните от нас, за да се почувстваме по-добре. И се преструваме, че сме забравили, че за другите народи винаги ще бъдем черни.
Парвати си спомни времето, когато застана пред една картина на бог Кришна и изплака: „Ти си толкова тъмен, а всички те обичат. Аз съм тъмна, но дори съпругът ми ме презира. Защо, о, защо не може да съм била родена бяла?“.
Но Бала толкова се слиса, че можеше да гледа само разярената си съпруга. Изведнъж по разпалените й бузи потекоха сълзи. Но неговата любима не плачеше. Дори и на погребения. Той примигна. Тя беше неговото сърце. Не можеше да понесе сълзи да капят от очите й.
— Всичко е наред — нежно прошепна той. — Не плачи, моля те, не плачи. Няма да се присъединя към тях, няма да отида на митингите им.
Лицето й се сгърчи.
— Много съжалявам, че искам това от теб, просто няма да го понеса, ако… — Тя не успя да довърши изречението.
Стоеше, нещастна и безпомощна, в средата на стаята. Бала тръгна към нея, за да я хване и да я утеши, но тя се дръпна и побягна към стълбите. Чу я как се заключи в банята и пусна водата. Той съвсем бавно, като старец, какъвто вече беше, излезе в задната градина. Парвати седеше на люлката. Приближи се, седна до нея и се загледа напред с празен поглед. Тя нежно сложи ръка върху неговата.
— Знаеш каква е.
Той кимна. Не смееше да заговори.
— Пак можеш да помогнеш на движението. Сигурна съм, че имат нужда от финансова подкрепа или административни умения в управлението. Със знанията, които имаш, сигурна съм, че ще бъдеш далеч по-полезен зад бюрото.
Той пак кимна. И двамата мълчаха дълго, докато най-после той каза:
— Искам да се включа в движението поради друга причина. Знаеш, че не вярвам в кървящи дървета и тем подобни, но истински вярвам, че религията ни е наше право. Исках да се включа, за да разобличим неофициалната политика на правителството за разрушаване на храмовете. — Той замълча за момент и Парвати се извърна към него. — Вчера са сринали храма на Купу — внезапно изтърси той.
— Какво? Как може! Тази земя по право е моя и аз я завещах на Купу. Не са имали право.
— Казаха, че била незаконно придобита. Явно документите не са били напълно изрядни.
— Оригиналите изгоряха в пожара, но аз се погрижих за това още преди години.
— Да, но има неяснота дали в действителност попада в границите на земята на Касу Маримуту.
— Знам, че със сигурност попада. Мъжът ми не беше глупак. Щом е казал, че е част от земята му, значи е било така.
— Във всеки случай те оправдават действията си, като казват, че веднага щом било установено, че в собствеността има обект от национално значение, трябвало да бъдат уведомени съответните институции. Но това е само извинение. Този храм не е първият. Хиляди храмове са обезобразени, мистериозно изгорени или разрушени с неубедителни основания. Събориха 120-годишен храм, за да направят място за полицейско управление. И вече седемнайсет години парцелът стои празен. Друг беше насилствено унищожен и преместен до пречиствателно предприятие. Подобно неуважение е нетърпимо.
Парвати дръпна ръката си от тази на Бала.
— Някога Мая каза, че за да е здрав един народ, той има нужда от митовете и традициите си. Хората трябва да знаят, че в кръвта им тече интелектът и силата на предците им. И това рождено право им дава основата, от която уверено се впускат в света. Както китайците, така и индийците могат да се похвалят с дълго и славно минало, с предци, които са изобретили велики неща, създали са нови религии и са завоювали чужди земи. Малайците нямат това. Единственият начин, по който могат да се чувстват по-висши от останалите етноси, е да гледат на тях като на безбожни същества. В малайската култура има много неща от индуизма. Само един поглед към традиционната малайска сватба показва до каква степен индийското влияние се е пропило в традициите и обичаите им. Трудно е да промениш култура, много по-лесно е да унищожиш всеки един древен храм, който подсказва за собственото ти безбожно минало. За тях разрушението не е грешно. Нали Пророкът е казал, че всеки добър мюсюлманин е длъжен да превърне в прах всеки идол, който има нещастието да се изпречи на пътя му?
Бала гледаше замислено.
— Ти ме познаваш, аз не се интересувам от храмове и религии, но отдавна виждам как властите са започнали да пренаписват историята в учебниците и да изпразват националния музей от „ненаследствени артефакти“. Но събарянето на храма на Купу ме засегна повече от всичко друго.
— Да. Мая каза, че сриването на храма на Купу ще предизвика голяма промяна. Купу винаги е знаел, че храмът няма да изтрае дълго, и не е искал да постави началото на нова религия. Разбираш ли, целта му е била по-дълбока. Може би падането на храма му ще накара индийската душа да осъзнае, че културата и нравите й си заслужават да бъдат запазени. Може би, вместо да завиждаме на другите етноси, най-накрая ще се научим да оценяваме и да се възхищаваме на собствената ни значимост. Научени сме да мразим цвета на кожата си, но имаме голяма стойност, наистина голяма. Това ще е началото.
Когато се стъмни, Бала стана и протегна ръка на тъща си. Тя сложи ръка в неговата и двамата заедно тръгнаха към притъмняващата къща.