Рани Маника
Японският любовник (18)

Кучето

Когато слезе долу на следващата сутрин, сарито й висеше на сянка под голямото дърво в двора и изглеждаше като преди случката в морето. Но когато се приближи, видя, че е останала бледа вълнообразна следа от водата — най-скъпото сари на света беше съсипано. Парвати отстъпи назад. Нека да й е за урок. Никога повече нямаше да си позволи да остане насаме с него. Беше твърдо решена. Заради мъже като него мъже като баща й затваряха дъщерите си.

Така или иначе силните своеволни чувства от вчерашния ден бяха избледнели. Сега тя знаеше, че е било някаква лудост, но за щастие, мимолетна и незначителна. Вероятността да се повтори, беше нищожна, ако стоеше далеч от него.

Тази сутрин осъзна и нещо друго. Мъжът не беше куче, а цивета, която убиваше заради самото убиване. Поривът й да убива, се отключваше от движение или шум. Самотата на Парвати сигурно беше отключила този инстинкт у него и той нападна, въпреки че не беше гладен и не му се ядеше особено.

Тя вървеше по брега под дъжда, унесена в мисли, и изведнъж един мъж закрачи до нея. Обърна се и сложи ръка на сърцето си.

— О! Господин Уест — задъхано възкликна тя, — уплашихте ме!

Той се усмихна. Примамлива тактика.

— Харесва ми начинът, по който постоянно грешите. Аз съм Самюъл.

Тя го зяпаше. Беше подгизнал. Както и тя. Изобщо не подухваше и дъждът падаше отвесно като иглички. Сигурно някоя капка попадна в окото му, защото той внезапно премигна, непоносимо красив. И пак се появи ненормалният порив да го докосне. Но не както и да е или пък нежно, а да се спусне неудържимо към него. Тя направи крачка назад.

— Трябва да вървя — каза тя и се обърна.

— Сита, почакайте.

Тя бавно се обърна.

— Името ми не е Сита, господин Уест. Казвам се Парвати.

Той я гледаше озадачено.

— Парвати. — Изрече го красиво. Искаше й се да го повтори. Тя кимна. Защо му каза?

— Хубаво име. Харесва ми.

— На мен също — усмихна се тя.

В отговор той се усмихна — висок и горд, без да си дава сметка и почти със сигурност, без да го е грижа, че такова „развратно“ поведение като неговото е причина хора като госпожа Адамс да се срамуват от бялата си кожа. И веднага щом Парвати се отпусна, желанието да го сборичка на земята отново я връхлетя. Да захапе устата му. Да ближе лицето му. Да се съеши с него още тук, на пясъка, докато водата плиска полуделите им тела. Никакви закачки, никакви извинения, никакви преструвки. Сурово. Примитивно. Да писка от удоволствие като Индия Джейн Харингтън. Но нима Индия Джейн не й показа, че изживяването е мимолетно, лишено от всякаква стойност? Тя не можеше да се откаже от това, за което безумно копнееше, откакто се помнеше — живот със сърце. Какво знаеше той за живота със сърце?

— Какво правите тук? — студено попита тя.

— Дойдох да ви науча да плувате.

Колко прозаично, господин Уест.

— Наистина трябва да вървя.

Тя решително пристъпи назад, но той сграбчи ръката й. Постъпката му толкова много приличаше на несдържаното буйство в мислите й, че през ръката й премина ток. Но когато погледна между мокрите мигли, на момента разбра, че той не го усети. За него беше различно. Той не викаше под кожата си. Представи си как разкъсва копчетата на ризата му със зъби, а той я гледа удивено и пита: „Защо трябва да късаш, като можеш да я съблечеш цивилизовано?“.

Той беше нахлул в територията й нехайно, по къс ръкав, търсейки ваканционен роман под палмите. Погледни още веднъж растението, което си ми донесъл. Немощно, неугледно създание с отровни листа и горчиви, ялови плодове. Тя вече беше преживяла това с Касу Маримуту. Учи се от кучето, когато искаш да се докопаш до кучката.

— Чуйте ме — припряно извика той, но когато спечели вниманието й, продължи и обезличи момента с най-обикновени и банални думи: — Знам, че звучи налудничаво, и повярвайте ми, чувствам се като глупак, но не мога да ви изкарам от главата си.

Тя се взря за момент в ясните му очи и опита да надникне зад тях. Какво ставаше наистина? Как можеше да му каже, че цял живот е чакала и продължава да чака любов, която не признава граници, трънлив бурен с аромат на мускус, който чака стихията на мусона, за да разцъфне. И този див бурен, искаше да му каже тя, живее вечно. Той е безграничен, безпределен, необятен и безкраен. Върни се, Парвати, върни се. Няма да го намериш тук. Тя извъртя ръка и се отскубна от хватката му. В представите й той отказваше, дори мисълта да я пусне за миг, беше недопустима, но в реалността я освободи на момента. В крайна сметка това наистина бе само един ваканционен роман, хилаво растение.

Погледни го. Той вече съжаляваше, че е бил толкова дързък, толкова импулсивен. На върха на езика му чакаше извинение. Човече, не влошавай нещата. А и вината не беше негова, никой не можеше да го обвини, че не се нахвърли върху нея. Щеше да е много неуместно, грубо дори.

— Съжалявам, господин Уест. Не може да ме учите да плувам.

— Защо? — пламенно изстреля той. — Вие не го обичате. Случилото се във водата между нас не се случва често. И аз никога не съм чакал жена в дъжда. Имам съпруга у дома. Мислех си, че я обичам, до мига, в който ви видях.

Той имаше съпруга. Разбира се, че имаше — бяла жена в студена страна, която чака мъжа си да се завърне от далечните земи. Можеше ли човек да повярва, че този мъж ще скочи в огъня заради нея? Едва ли. Излезе вятър и дъждът зашиба странично по лицето й, причинявайки й болка по очите и устните. Тя смени положението на тялото си и той също се завъртя. В какъв идеален унисон бяха телата им. А душите им живееха в паралелни светове. След като се застоя на едно място, й стана студено. Тя потръпна.

— Студено ви е — констатира той, но не направи нищо. Нямаше какво да направи. Стояха един срещу друг и се гледаха безпомощно. Той беше само на една крачка от нея, но това означаваше една крачка прекалено далеч. Телата им копнееха едно за друго, но душите им вече знаеха, че всичко това няма да доведе до щастлив край.

Парвати обви ръце около тялото си, сведе поглед към пясъка и се замисли за Касу Маримуту, най-големия преструвач на света. Преструваше се, че е бял, преструваше се, че е изискан. Но под украсата от хубав порцелан, сребърни прибори и венециански кристал мъжът най-много от всичко обичаше да смесва ориз, къри, смачкан банан и кисело мляко в чинията си и да прави от тях меки топчета, които пъхаше в устата си с гола ръка. И докато дъвчеше топчетата, мъркаше от неподправено удоволствие. Тя се замисли за гордото му лице. Какво щеше да направи, ако разбере? Щеше ли да се преструва пред всички, че и тя е умряла от тропическа треска като първата му жена? Ха! Каква пикантна клюка за общността.

Тя вдигна поглед към Самюъл Уест. Желанието се бе свило в корема й, а до краката й зееше черна пропаст. Да, той беше изключително красив, но тя нямаше да тръгне с него. И не заради Касу Маримуту или клюкарите. А защото той събуди някакъв буен импулс, който обикновено спеше кротко вътре в нея. Нещо, което тя не искаше да погледне. Нещо, което щеше да донесе срам и позор. Тя искаше да е непокварена и въздържана. Желаеше да е такава, каквато трябваше да бъде според очакванията на всички останали. Искаше да е като другите жени от Клуба на черните чадъри. Надеждна.

— Съжалявам, но не мога. — Парвати бързо се отдалечи. Той я извика. Тя не се обърна и затича.

Той не я последва.

Парвати се огледа и не откри у себе си и капчица съжаление за стореното. Вече беше затворила тази врата. Той щеше да намери друга или щеше да се върне при бялата си съпруга. А тя трябваше да се облече и да отиде на събирането на Клуба на черните чадъри. Всъщност очакваше с нетърпение да види куклата, която Негери Сембилан Мами правеше от слама. Тя щеше да се усмихне и да похвали останалите мами за труда им, и те щяха да направят същото с нейното одеяло. И никой никога нямаше да узнае, че тази сутрин на плажа беше отпратила най-красивия мъж на земята.

Тя имаше рожден ден, ставаше на осемнайсет години. По този случай Мая беше започнала едноседмичен пост, Камала и другите момичета донесоха цветя, Купу й даде красив чисто бял корал, Касу Маримуту купи бижута, а Самюъл Уест й изпрати подарък по съпруга й.

— Сам каза, че това кутре има нужда от дом. Искаш ли го? — попита Касу Маримуту.

Тя го сгуши в обятията си и то с глуповати, доверчиви очи се протегна и я близна по лицето.

— Дали го искам? Много.

— Доста е странно за далматинец. Петната му са червеникавокафяви вместо черни, но не чува с едното ухо и затова не става за цирковата арена или за развъждане.

— Защо трепери така? — попита тя.

— Мисля, че е от вълнение и страх. За пръв път е далеч от майка си и братчетата и сестричетата си. Довечера го сложи да спи в някоя кутия в твоята спалня.

Тя погледна съпруга си.

— Ще благодариш ли на господин Уест от мое име?

— Благодари му сама. Поканих го на барбекю утре.

Той пристигна, облечен в бяла риза. Шията му се издигаше като солидна кафява колона, но тя не се загледа.

— Здравейте — поздрави тя сърдечно.

— Здравейте, Сита — отвърна той, за да й покаже, че Парвати е тяхната малка тайна.

Тя се усмихна. Имаше късмет, че е чужденец. Човек винаги можеше да разчита на дискретността на чужденците. Беше донесъл гумени ръкавици за разресване, огромна нокторезачка, метални пили за нокти, прах за зъби за пушачи, английска сол, антисептичен крем, лекарство за колики на билкова основа, шише каолин и анален термометър.

— Боже мой — възкликна тя, като отвори чантата. — Благодаря ви за кученцето, а сега и за тези неща. Как познахте, че искам куче?

— Не съм. То имаше нужда от дом и не можах да измисля по-подходящо място — любезно отговори той.

— Ще кажа да го донесат. — Тя дръпна звънеца.

— Кръстихте ли го вече?

— Наричам го Каличан.

— Хубаво име — одобри той и Парвати остана доволна. Той замълча за момент. — В Щатите сега е есен и трябва да си тръгна следващата седмица. — Взираше се в нея със същия онзи едва обуздан копнеж от случката в морето. — Но ще се върна.

— Приятен път — безгрижно каза тя и се усмихна, но тъжно. Господин Самюъл Уест беше приятен мъж в края на краищата.

После Касу Маримуту го потупа по гърба и попита:

— Какво ще пиеш, стари приятелю?

В кухнята Мая запарваше на бавен огън изсушени листа от Anacyclus pyrethrum (пиретрум) в кокосово масло за един мъж, който дойде да се оплаче, че не може да поддържа ерекция.