Рани Маника
Японският любовник (49)

Край

Парвати гледаше към синьото небе през малкото прозорче на стаята си, когато Рубини тихо почука и влезе. Сковано, сякаш беше дървена с подвижни части, Рубини се приближи до леглото и погледна свитата фигура около шишето с вода. Нощта беше много студена. Трябваше да даде на старата жена допълнително одеяло. Вече беше твърде късно. Тя нито докосна фигурата, нито заплака, а само стоеше изправена до леглото. И от мястото си до прозореца Парвати за пореден път се възхити на дъщеря си — великолепна и изпълнена с достойнство дори в скръбта.

След малко Рубини отиде до скривалището на Парвати, за което Парвати си мислеше, че никой не знае, и извади един увит пакет. Остави го на леглото и започна да съблича мащехата си. Внимателно и с обич изпъна изстиващото тяло. Кости, беше станало само кожа и кости. Сълзите й — о, нейните! — паднаха върху мъртвата жена и преструвайки се, че бърше капчиците, жално погали слабото тяло. Ръката й се спря на единствената част, която времето не можеше да съсипе. И Парвати чу гласа на първия си съпруг: „Покажи ми петите си“.

Дъщеря й развърза връзките на пакета в долната част на койката и нежно, много нежно, сякаш беше направено от чуплива материя, извади кимоното на мащехата си. И Парвати изпита огромно облекчение, че от всички хора именно дъщеря й знаеше тайната й. Рубини не се справи добре с обличането на мъртвата. Някой трябваше да й каже, че кимоното има нужда от твърдата ръка на матрона или мъж. Но дори и тя знаеше, че обито не е по силите й, и не се опита да го завърже. Затова го сгъна и го постави върху корема на майка си. Не изглеждаше зле. После положи глава върху гърдите на мъртвата жена и за пръв път в живота си нарече Парвати „майка“.

— О, Ама — повтаряше тя през сълзи, сякаш можеше да компенсира всичките години, през които едва не го изрече, но не го направи от чиста жестокост. Парвати искаше да я утеши, но нямаше тяло, с което да проговори или да я докосне, затова се навърташе до прозореца колебливо, докато един много скъп и познат глас й нашепна: „Насочи мисълта на обич към слепоочията й“. И Парвати го стори. „Обичам те“, каза тя и изведнъж Рубини изправи гръб и огледа стаята. После докосна сърцето си и ъгълчетата на устните й леко се повдигнаха.

Вляво от Парвати блестеше ярка светлина, но Рубини не можеше да я види и върна поглед към лицето на мъртвата си майка. Парвати се вгледа в ослепяващата светлина. И там беше той. Хатори. Не казваше нищо, усмихваше се. Беше се върнал за нея. Всичко беше само сън. Но какъв чудесен сън!

Тръгна към него, видя другите да я чакат по-отзад и разбра, че Мая е била права през цялото време. От блаженство са родени тези същества, в блаженство живеят и към блаженство се връщат. Нищо не се губеше завинаги. Нито съпрузи, нито синове, нито любовници. Взимаш ги всичките с теб. Само любовта съществува отвъд смъртта. Сега тя го знаеше. Единствено любовта е причината, поради която всичко е създадено и съществува.

Бала влезе в стаята и Рубини се хвърли в обятията му с ридание. Той я притисна към себе си.

— Обичам те — изплака тя. — Обичам те от много години. Само не знаех как да ти го кажа. И съжалявам, че никога не правихме любов след онази първа нощ. Просто се страхувах да не изгубя отново, да не бъда наранена.

Бала удивено я целуна по косата. Английски рози.

— Не съжалявай. Това, което получих от теб, е повече от достатъчно за мен.

Тя се отдръпна от него и нервно се вгледа в скъпото му, набраздено лице.

— И наистина съжалявам, че нямахме деца, но ако нямаш нищо против, искам да доведа у дома едно момиченце. Казва се Лийла. Чичо й я е държал завързана за един стълб четири години.

Бала се засмя.

— Този дом определено има нужда от Лийла в него.

— Благодаря ти, любов моя. И повече няма да се изпречвам на пътя ти. Продължавай напред и направи света по-добро място. Всъщност даже и аз може да се присъединя към теб. — Усмихна се през сълзи.

Той я придърпа към себе си. Беше извадил и последния трън от крака си. Пътят напред беше прав и невъобразимо красив.

Парвати се обърна и погледна касетофона. За момент се обърка. Не можеше да си спомни да е говорила при включен касетофон, но явно го беше направила, защото всички касети бяха извадени от пластмасовите кутийки и използвани. Тогава разбра: всички са били събрани в Адари с причина, Мая беше лечителката, Купу — пророкът, а тя — писачът, пазителят на спомените. И не беше се провалила в отредената й задача. Беше се справила, при това добре. Усмихна се.

Бялата светлина ставаше все по-ярка. В осветеното пространство Парвати зърна двойната спирала, която зет й нарече ДНК и която всъщност беше спираловидна енергия. Основата на живота. Значи в крайна сметка религията беше трудна наука. Каква изненада! Тя надзърна през тайните. Не съществуваше такова нещо като негодна ДНК. Искаше й се да му каже за всеобхватното и удивително съзнание, което живееше в ДНК, за милионите години спомени, които обитаваха всеки малък атом. Затова същият протеин, който съществува във всяко бобено зърно, можеше с промяна на последователността на кода да стане човешки и да обича, мрази, изрича молитви, съгрешава, унищожава, създава, да се смее, радва, ядосва, да скърби, завижда, изпитва удоволствие, отчаяние и да се бори за правото. Всичко — болестите, заплахите и инстинктите — се пазеше завинаги. Съдбата не беше жестоко, безмилостно нещо. И в крайна сметка хората не бяха крехки същества.

Ние сме същества от светлина. Впускаме се в живота, където временно не виждаме собствената си светлина, не знаем, че пак ще срещнем себе си, когато се върнем, след което излизаме отново и отново, всеки път невъобразимо щастливи. Защото светлината ни е необятна и прекрасна.

Изпълнена с блаженство, Парвати тръгна към съществата от светлина, които я чакаха.

Уроборос^[1]

Всеки край е само едно ново начало!