Рани Маника
Японският любовник (40)

Сватбата

Сватбеното сари, изключително скъпа и красива дреха, беше специално изработено и донесено на ръка от Индия. Месеците подготовка приключиха в огромна зала, пълна с хора. Рубини седеше в малката стаичка отзад, заобиколена от жени, които се суетяха около премяната й. Парвати влезе в 1:30 часа и помоли всички да излязат за минутка. Рубини вдигна поглед към очите на мащехата си и нещо в нея се сви от страх.

Красивото мило момче беше малодушен страхливец, който най-сетне, един час преди сватбата, решил да си признае, че вече се е оженил тайно за малайка. Имал мюсюлманско име и бебе момченце. Рубини наведе глава и дълго остана така. Когато се надигна, беше различен човек. Махна една къдрица от бледото си лице и попита с равен, апатичен тон:

— Онова момче с цветята и бонбоните живее тук някъде, нали?

— Да. — Парвати смръщи вежди. — Мисля, че живее в една къща в Брикфийлдс с още няколко неженени мъже. Защо питаш?

— Прати му съобщение, че ако още иска да ме има, може да заеме мястото на младоженеца.

— Какво? Та ти презираш този мъж. Даже не му знаеш името.

Рубини започна да си играе с едно мънисто на сарито.

— Как се казва?

— Името му е Бала, но това… не е нужно. Ще ти намерим някой друг. Ти си млада и красива. Ще има много други.

Рубини вдигна поглед. Очите й бяха големи и безжизнени. Тя бавно и непреклонно поклати глава. Свободната къдрица подскачаше по извивката на бузата й.

— Ще се омъжа за него и никого друг — тихо каза тя.

Двете се гледаха мълчаливо. После Парвати се обърна и слезе долу.

— Дали е правилно? — обърна се Парвати към Мая.

— Трябва да уважаваме уроците, които си е избрала да научи в това прераждане.

Приятелката, която Парвати изпрати да повика Бала с предложението на Рубини, се върна заедно с младежа и той със светнали очи покорно падна в краката на Парвати.

Парвати нежно докосна рамото му.

— Не на мен трябва да благодариш. Нямаше да те избера за дъщеря ми, но винаги ще съм ти благодарна, че дойде да я спасиш. Ела да видим ще можем ли да ти намерим подходящ костюм от гардероба на сина ми.

— Няма нужда — спря я Бала. — Той е готов от десет години.

— Това е добре — тъжно се съгласи Парвати и излезе.

Като остана сам, Бала си сложи златно — кремавото украшение за глава, старателно си избърса очилата, върна ги на носа си и се огледа в огледалото. Надигналият се у него смях изригна. Погълнат от собствения си късмет и щастие, младежът не чу, че някой е влязъл в стаята, и подскочи, като видя друго лице в огледалото.

Обърна се и се изправи лице в лице с една огромна жена. Знаеше, че е прислужничката на семейството, но когато се вгледа в очите й, изтърканата фраза „времето спря“ стана реалност. И той постъпи като всеки мъж, който се озове в присъствието на по-голяма сила от самия него — поклони й се ниско и в същото време част от него отчаяно се опитваше да разбере откъде идва тази мощ.

Внезапно жената се усмихна и от устата й се показаха осеяни с червени петна зъби и венци. Дъхът му секна от смущение. Не, той грешеше, в края на краищата тя беше само една прислужница. Но в следващия миг жената му каза нещо толкова красиво, че думите й щяха да го крепят до края на живота му.

— Синко, пътят на брака е обсипан с тръни и човек може да върви по него само бос. Но всеки път щом някой бодил се впие в плътта ти, ликувай, защото нежното й стъпало би я боляло повече. Един ден ще вдигнеш поглед напред и ще видиш, че тръните са свършили и пътят отива право в дъга.

Той я гледаше, загубил ума и дума.

— Бъди добър с нея.

Той кимна.

— Добре тогава, тръгвай — усмихна се Мая. — Голямата ти мечта те чака.

Бала се усмихна.

 

 

Веднага щом Бала отиде да заеме мястото си до брата на Рубини на брачния подиум, сред множеството се разнесе шепот и в последвалия смут някои от гостите, които бяха поканени от страна на младоженеца, станаха и започнаха да се разотиват. Но Бала не се интересуваше и гордо гледаше напред. Никой не можеше да му отнеме магията на този ден.

— А, момчето с цветята и бонбоните тържествува — провлачено каза Куберан до него. — Не е ли изумително, че всички тези хора са се измъкнали от леглата си, за да видят как сестра ми се омъжва? Обзалагам се, че щяха да са три пъти повече, ако знаеха, че ще имат възможност да видят дъщерята на Касу Маримуту паднала толкова ниско.

Бала така се слиса от язвителния присмех на Куберан към срама на сестра му, че се обърна и го зяпна. Куберан не се обърна, а весело добави:

— Не се притеснявай, момко, тя ще го преодолее. В това отношение съм съгласен с Ницше. Всички клетви за вечна любов са упражнения по самоизмама.

Сега Бала разбра защо всички учители и ученици в старото му училище мразеха момчето. Спомни си думите на бившия си директор: „Това момче е непоправим вагабонтин. Единствената разлика за него, като идва на училище, е, че яде предобедната си закуска в лавката вместо на масата на майка си“.

— Тъй като съм голям защитник на философията като заместител на религията, смятам, че Ницше трябва да бъде цитиран много внимателно — рязко отвърна Бала. — Мъдростта му е устояла на солена вода и горчива земя.

— Почервенялата булка влиза — подигравателно съобщи Куберан.

Бала извърна лице към входа на залата и на мига забрави за Куберан и злобните му, отровни думи. Гледаше булката си с благоговение. Никой не я беше виждал по-красива и възхитителна. Очите й останаха скромно сведени, докато стигна до брачния подиум, а после ги вдигна към него. В студените им, мъртви дълбини нямаше и помен от свян или флирт и той усети как дланите му се изпотиха и изстинаха.

Тя зае освободеното място от брат й и Бала долови слаб полъх от парфюма й. Миришеше на скъпо. Без да знае защо, ароматът му навя мисълта за Париж, макар че никога не беше ходил там. Сведе поглед към отпуснатите къносани ръце и пръсти в скута й и го вдигна едва когато стана време да сложи тхалито около врата й.

Още веднъж се смути от неподвижните й очи, които се бяха впили безизразно в неговите. Ръцете му затрепериха и той изпусна единия край на верижката. Любопитните очи на внушителната жена, която стоеше зад тях, срещнаха нервния му поглед. Усмихна й се колебливо. Тя пъхна ръка в задната част на блузата на булката, намери изпуснатия край и го сложи в ръката му. За щастие, той успя да закопчае тхалито без повече инциденти. Когато ги посипаха с ориз, Рубини равнодушно извърна очи.

После всичко мина като в мъгла — роднини, приятели, доброжелатели, почти не си спомняше нищо. Откараха младоженците в новия им дом в Бангсар. Той обикаляше обзаведените по западен стил стаи и си мислеше за голата стаичка, която делеше с друг учител.

Най-накрая тихо почука на вратата на господарската спалня, изчака и влезе вътре, макар отговор да не последва. Булката му седеше на ръба на украсеното легло. Беше се преоблякла в мека нощница, която сякаш изцяло бе направена от малки дантелени цветчета. Той зяпна от недоумение. Това не беше момичето, което познаваше. Онова момиче беше огън и страст, а това — лед и камък. Въпреки това се приближи към нея.

— Добре ли си?

Ледената девойка кимна.

— Уморена ли си?

Тя поклати глава.

— Искаш ли плодове или кейк? — предложи той и тръгна към отрупания поднос.

Още едно студено поклащане на главата.

— Сигурна ли си, че си добре?

Кимане.

Очите му се спуснаха към извивката на гърдите й под дантелата. Тя безучастно наблюдаваше движението. Той се отмести и изгаси лампата на тоалетката. Стаята се потопи в дълбоки сенки. Но само за миг. Ъглите отново се обляха в светлина. Той я погледна в очите. Тя равнодушно отвърна на погледа му.

— Добре — спокойно се съгласи той, но ръцете му, които я бутнаха леко назад, трепереха и действаха несръчно. Несъпротивляващото й се тяло падна назад.

Трябваше да я повдигне леко, за да я съблече, и непохватните му пръсти дълго се бориха с непознатата за него закопчалка на сутиена й. Почти се изненада, когато гърдите й паднаха свободно. Начинът, по който подскочиха, го разсея и той спря да погледа. После плъзна пръсти под колана на белите й кюлоти — о, дантела, но избрана с любов за друг мъж. Той дръпна, чу как фината материя се разкъса и изпита злобно задоволство от унищожението. Бельото падна встрани.

Тя беше гола.

Спря за няколко минути да се наслади на красотата, която се разкри на светлината на нощната лампа. После протегна ръка към коленете й и също като в мечтите му те се разтвориха лесно, без никакво съпротивление. Не искаше да погледне в очите, които знаеше, че го наблюдават, но неволно вдигна поглед и я хвана да го гледа спокойно, още по-лошо, безлично. Нервно се покачи отгоре й, но опитите му да намери отвора, в който можеше да влезе, сякаш продължиха цяла вечност. Изобщо не беше си го представял така. Още по-лошо, ерекцията му спадаше. Сложи ръце от двете й страни, затвори очи и пак я видя как върви по улицата, облечена предизвикателно. Горда, уверена в сексапила си, без да се смущава от него.

И така, с плътно затворени очи, Бала прави секс с бездейното, студено, красиво тяло на Рубини.

Когато всичко свърши, той бързо излезе от нея и като продължаваше да отбягва очите й, се премести в долната част на леглото. Седна, стиснал чело с ръцете си. Постигна голямата си мечта и я съсипа. Усещаше, че унижението му е пълно, разочарованието — непоносимо. Никога повече нямаше да може да я погледне. Дългогодишната несподелена любов се изпари за минути. Беше вярно — очакването е едно бъдещо разочарование.

Никой не може да постигне илюзията, която е таил в душата си през многото години на самотен копнеж.

Той уморено разтърка очи. Вината беше негова, като се съгласи да стане заместник. Но какво да прави с втренчените й, обвиняващи очи сега? Тя беше влюбена в друг мъж и винаги щеше да го наказва, че не е другият. Сърцето в гърдите му се вкамени. Как можеше да обича такъв страхливец? Той имаше по-високо мнение за нея. Отмести се леко и зърна неподвижното й стъпало. Извърна се към него. Изглеждаше толкова меко и бяло, че сърцето му пак се размекна. Протегна се и го взе в ръка. Стисна го нежно и го поднесе към носа си. Да, ухаеше хубаво както всичко останало в нея. Все още беше запленен от нея. Притисна го към бузата си.

Прокара другата си ръка по копринения й прасец. Мускулите отдолу не се стегнаха и не реагираха. Той въздъхна. Нямаше изход. Но той не искаше да излезе. Смъкна крака й и нежно го постави на матрака. Изправи се и заобиколи леглото. Тя не помръдна, само очите й — сухи, безучастни, непроменени от това, което стори на тялото й — го проследиха. Седна до нея и взе отпуснатото й тяло в прегръдката си. Държеше лицето й до гърдите си и със заровена уста в ароматната й коса каза:

— Дълги години вярвах, че бих направил всичко за тази нощ с теб, но сега знам, че бих направил всичко да не съм я имал. Много съжалявам. Не мога да върна стореното, но ти обещавам, че никога повече няма да те докосна, освен ако не ме помолиш.

В началото си мислеше, че няма реакция на думите му или на бавното, ритмично люлеене на неподвижното й тяло, но после усети, че гърдите му се намокриха. Влагата се стече надолу, разля се и запари на мястото, където телата им се допираха. Тя плачеше, без да издаде нито звук и без да помръдне. Той я държа дълго, дори след като тялото й се изтощи и се отпусна в ръцете му заспало. Ръцете го заболяха, но всеки път щом си помислеше да я остави, си спомняше, че това е може би последният път, и продължи да я държи, докато денят проникна през процепите на пердето.

Накрая неохотно я остави на леглото, надигна се и я загледа — открита, уязвима, наранена и покъртително красива. Сърцето му заби лудо, докато накрая той едва издържаше. Не трябваше да я разочарова. Щеше, трябваше да я превърне отново в онова внушаващо благоговение същество, което някога караше цялата улица спонтанно да избухне в аплодисменти. Наведе се и много бавно целуна косата й. Тя не се размърда. Отрупа клепачите, челото и леко разтворените й устни с много нежни, пърхащи целувки. И после се изправи. Беше попаднал на първия трън и болката беше поносима.

— Сладки сънища, госпожо Бала — пожела й той, след което изгаси лампата и излезе. Бързо се облече в друга стая. Заради ролята му на младоженец в последната минута не беше успял да си вземе отпуск и трябваше да отиде на работа. Слезе долу и остави до телефона кратка бележка и телефонния номер на училището в случай на нужда. Когато отвори входната врата, навън все още не се беше развиделило напълно. Намери чистачката да седи на стълбите в очакване да я пуснат да влезе. Не искаше да смути утринната тишина, затова избута мотоциклета до пътя и едва тогава запали двигателя. Не можеше да подложи съпругата си на унижението да се крепи на задната седалка на мотор. Имаше някои спестявания. Щеше да си купи кола.

Свежият утринен въздух лъхна лицето му и изведнъж той направи нещо, което не беше правил от тийнейджърските си години. Вдигна ръце високо над главата си, така че студеният вятър да се спусне по цялото му тяло, и се разсмя, щастлив от факта, че е жив. Какво чудесно, магическо нещо беше животът.

 

 

Бала вече беше преполовил втория си, последен урок за деня, когато училищният помощник дойде да му каже, че има спешно обаждане за него. Той с разтуптяно сърце се втурна към кабинета на директора. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Щом влезе, директорът се обърна към него, но той, без да го поздрави, грабна тежката черна слушалка и с такова облекчение чу гласа на жена си, че му трябваше известно време да проумее, че спешният случай се състоеше в съсипан обяд и предложение да яде навън.

— Не се притеснявай, ще го ям дори и да не става за нищо — успокои я Бала и се подпря на бюрото. — Да, сигурен съм — настоя той и върна слушалката върху телефона.

— Всичко наред ли е? — попита директорът със закачлива усмивка.

— Да, да — разсеяно отвърна той.

Тя му сервира яденето и го загледа.

Той й се усмихна, лапна предложената му храна, сдъвка я и изненадано вдигна поглед.

— Изобщо не е съсипано. Всъщност много е хубаво.

Тя се смръщи.

— Сериозно? Няма значение, ако не го харесваш. Няма да се обидя. Това е едва първият ми опит.

— Не, не, чистата истина е. Много ми харесва — въодушеви се той и лакомо погълна ужасния буламач от недоварен ориз, парченца пилешко месо във воднист кафяв сос, кашав зеленчук, който той не успя да определи със сигурност какъв е, но предположи, че е зеле, и течно кисело мляко.

Когато омете всичко от чинията, се потупа по корема и отиде горе да си почине малко, а Рубини слезе по улицата до къщата на мащехата си.

— Какво има за ядене? — попита тя, докато повдигаше капаците на съдовете по масата и надничаше навътре.

— Ти не яде ли със съпруга си?

— Е, днес опитах да сготвя. Ориз, пилешка яхния и онзи патладжан, който Мая готви. Не мисля, че се получи добре, но Бала, изглежда, искрено им се наслади. — Докато си сипваше ядене в чинията, изпусна погледа, който Парвати и Мая си размениха. — Между другото, реших да работя доброволно в детския дом. Ужасно е как са принудени да живеят клетите деца. Има едно, за което наистина ми е много жал. Още е бебе, но никой няма да го осинови, защото крачето му нещо не е добре. Не мога да си представя как някой може да изостави дете, камо ли такова очарователно момиченце като нея.

— Защо не я осиновиш ти?

Рубини политна назад, като чу предложението.

— О, не, не, това е прекалено голяма отговорност.

Мая се обади:

— Щом ще си заета през деня, аз ще готвя малко повече храна, за да има за теб и Бала.

— Не, става въпрос само за няколко часа на ден. Мисля, че мога да се справя. Освен това Бала наистина харесва манджите ми. Мая, това е много вкусно.