Рани Маника
Японският любовник (22)

Болест

Касу Маримуту беше на петдесет и две години, когато получи удар. В началото Парвати си помисли, че чува виковете му насън, и за момент не реагира, но гласът му се чу отново, по-силно и настоятелно. Тя скочи от леглото и го намери да лежи с обърнати очи и изкривени устни, а лявата му ръка беше извита под тялото. Хукна да повика Мая и нервно зачака, докато жената се наведе над него и хвана китката му между палеца и показалеца си.

— Да повикам ли лекаря?

— Не, дай ми час и половина. Така или иначе западната медицина няма лек за парализата му и забавянето няма да е от кой знае какво значение за тях. Но аз мога да я премахна в първите няколко критични часа.

— Добре — веднага се съгласи Парвати, въпреки че Касу Маримуту явно изобщо не одобряваше плана на Мая, защото неразбираемите звуци, които издаваше, се усилиха.

— Събуди Камала и й кажи да затопли две шепи сол на кристали и една шепа черен пипер.

Парвати се втурна да изпълни поръчката. Когато се върна, Мая прищипваше възглавничките на пръстите на Касу Маримуту между палеца и средния си пръст. После жената намери безопасна игла на блузата си и започна да ги боде и стиска до кръв. Докато Касу Маримуту продължаваше да бръщолеви и вика от страх и болка, тя направи същото и с пръстите на краката му. След това започна да масажира пръстите на ръцете с уверени движения нагоре. Касу Маримуту пъшкаше тихо.

Камала се втурна в стаята, носейки солта и пипера, увити в бяла кърпа. Мая поиска зърна от дълъг пипер. Докато Камала се обръщаше да изпълни поръчката, Мая притисна горещия компрес към главата на Касу Маримуту и той нададе гневен вик. Парвати се сви от страх, но Мая му заговори успокоително и продължи с болезнените си грижи. Извика Гопал да му държи ръцете и започна да придвижва компреса надолу към челото и по съпротивляващото се, охкащо лице, обърна специално внимание на изкривените устни, след което продължи към шията и гърдите. След подмишничните ямки следваха торсът, бедрата, сгъвките на коленете и накрая стъпалата. Насъбралите се огромни капки пот по челото и слепоочията на Мая започнаха да се стичат на вадички по шията й и изчезнаха в тъмния процеп между гърдите й. Гърбът й беше подгизнал.

Камала се върна със зърната. Мая насила разтвори устата на Касу Маримуту и ги сложи под езика му. Когато компресът изстина, Камала се върна в кухнята, за да го затопли отново. Докато Касу Маримуту стенеше, Мая потупваше пръстите на краката и китките му, мачкаше му корема, отпускаше се с цялата си тежест върху гърба му. И после всичко отначало. Останала глуха за виковете на пациента си, тя продължаваше да поставя компреса върху местата, които все още бяха сковани и обездвижени.

— Повикайте проклетия лекар — внезапно избоботи Касу Маримуту. В същия момент очите му си дойдоха на мястото и той зяпна Мая потресено. Дикцията му беше малко завалена, но можеше да говори. Лечението на знахарката работеше!

Мая се усмихна.

— Сега е пролет и всичко може да бъде излекувано. Ще му готвя без сол, олио и месо и ще му правя масажи още десетина дена, а ти трябва да го къпеш в много гореща вода и да го обличаш в червено.

Когато лекарят пристигна, завари Касу Маримуту да седи на стол — слаб и с болки, но в предишното му състояние. Докторът каза, че са се объркали, не било възможно Касу Маримуту да е получил удар и да е бил полупарализиран само преди два часа. Вероятно бил временен спазъм на мускулите, може би някакъв пристъп.

Той изгледа Мая с целия авторитет и сила на професията си. В края на краищата той беше един от боговете в обществото.

— Не е възможно да излекуваш парализа с горещи компреси и час и половина масажи, без значение колко интензивни са били.

— Преди сто години повечето от нещата, които вършите в името на медицината, щяха да бъдат сметнати за варварски — отвърна Мая и се изправи в целия си ръст.

Лекарят строго изгледа Парвати.

— В бъдеще ме викайте веднага. Виждал съм какви поразии нанасят тези необразовани знахари, дори и с най-добри намерения.

Той отвори черната си кожена чанта и извади лъскав стетоскоп да преслуша гърдите на Касу Маримуту. Остана доволен от чутото и се зае с останалите рутинни проверки. Накрая затвори чантата, заяви, че всичко с Касу Маримуту е наред, и си тръгна.

— Вече може да станете — каза Мая, но Касу Маримуту отказа.

— Не мога, сигурно съм изкарал силен удар.

— Не сте. Ако бяхте, щяхте да се свлечете на пода и не лявата, а цялата ви дясна страна щеше да бъде засегната. Щях да ви лекувам със студени компреси на главата и да ви предизвикам да повърнете, но дори и тогава щяхте да си възвърнете движенията на дясната ръка. И макар че щяхте да си влачите десния крак, пак щяхте да можете да ходите.

През следващите дни въпреки мнението на лекаря и уверенията на Мая, че няма абсолютно никаква причина да не ходи, Касу Маримуту направи нещо странно. Поръча да му донесат инвалидна количка и не стана от нея. Купи си и сребърен бастун, но го закачи отзад на количката и нито веднъж не пробва да го използва. И тъй като мразеше да го носят нагоре-надолу по стъпалата, нае китайски работници да му построят асансьор.

Облечен в халат, той каза на Парвати:

— Не знам защо, но се чувствам като писател.

Всъщност той не проявяваше никакъв интерес към писането. Истинската му страст беше четенето. Първия път, когато я помоли да се качи на подвижната стълба в библиотеката и да му свали една книга, която искаше, тя осъзна, че мъжът й знаеше точното местоположение на всяка една от книгите. В крайна сметка колекцията не беше безразборна. Беше събрал хилядите томове изключително внимателно.

Една привечер, докато четеше кротко на верандата, той видя сина си да наднича в цветните храсти в отдалечения край на къщата. Момчето беше намерило птиче гнездо. Касу Маримуту отвори уста да му извика да не пипа пиленцата, за да не ги изостави майка им, но нещо го накара да замълчи и той загледа сина си с нарастващ ужас. Момчето взе едно малко птиче от гнездото, задържа го в присвитата си длан и разтвори ръка. Треперещото, писукащо същество се опита да се изправи и се олюля колебливо. Момчето го вдигна на нивото на очите си, хвана малката главица между палеца и показалеца си и бавно изви вратлето му, докато птичето спря да цвърчи.

Докато Касу Маримуту зяпаше ококорен от равнодушната жестокост, на която стана свидетел, се появи Мая. Момчето вдигна глава и я погледна като в сън. Тя протегна тежката си ръка към лицето му и любящо го замилва, докато детето сякаш изпадна в транс. Тогава нежно докосна адамовата му ябълка и Касу Маримуту инстинктивно се пресегна към своята. Имаше неловкото усещане, че и той е преживял същото.

Тя се втренчи в безизразното лице на момчето и каза:

— Можеш да си по-добър. Знам, че можеш. Не наранявай сърцето на майка си. Аз надникнах в бъдещето и то не е благоприятно, но и не е застинало като камък. Нищо не е. Ти можеш да го промениш. Можеш да си различен. Само трябва да решиш да се промениш. Ти дойде тук, за да се усъвършенстваш, помниш ли? — После взе мъртвото птиче от застиналата му ръка и тръгна.

Детето остана само и съвсем бавно излезе от унеса. Огледа се за момент объркано, но после сви рамене, вдигна една пръчка до краката си, хвърли я безцелно и побягна към плажа.

Касу Маримуту зяпаше замислено в далечината и си спомни думите на Парвати: „Мая е на този свят, но не е от него. Тя е специална“.

Същата вечер, когато Мая дойде да му направи масажа, той я попита:

— Вярно ли е, че като погледнеш човек в лявото око, можеш да видиш на какво животно прилича най-много?

Мая хвърли бърз поглед към Касу Маримуту.

— Да — отвърна тя и продължи да стърже една малка пръчица изключително внимателно, като че ли всяка частица от нея беше безценна.

— Добре тогава, кажи ми какво виждаш в очите на дъщеря ми?

Мая се усмихна вътрешно.

— Сега, докато е млада, е паун. Красива, суетна и самоуверена. Но след време ще стане мила и ще се изпълни с любов.

— А синът ми?

— Той има тесни рамене на вълк и неблагодарни очи на крокодил. Това ще го накара да изяде сърцето на собствената си майка.

— Какво може да се направи с него?

— Нищо. Според Божия замисъл той е идеалният носител на собствената си еволюция.

Касу Маримуту зяпаше учудено.

— Сега не можете да разберете, а и аз не мога да обясня.

Касу Маримуту затвори очи. Скоро щеше да си отиде от този свят, а заедно с него и малкото дисциплина, която имаше момчето. Утре трябва да извика адвоката, за да си преправи завещанието и да предостави повече права на съпругата си.

— Ще ми кажеш ли какво виждаш в мен?

— Тигър. Сам, ранен, уплашен, нападателен.

— Ами Сита? Какво животно се спотайва в нейното ляво око?

Мая откъсна поглед от заниманието си.

— Вие как мислите?

— Сърна. Сладка, невинна и нежна.

Мая искрено се разсмя.

— О, сър, изобщо не познавате жена си. Не е сърна. Тя е снежен леопард. Неуловима, смела, загадъчна, неразгадаема.

Касу Маримуту цъкна с език.

— Не. Как е възможно? Тя винаги е толкова тиха, свенлива, кротка. — И той си помисли: „Дори като се кача отгоре й“.

— Толкова кротка, че сте я видели, но не сте я познали.

— Начинът, по който позволява на момчето да я командва, не е много неразгадаем или хищнически, нали?

— Това е привилегия, която любовта й му е дала.

Касу Маримуту замълча за малко. После зададе въпроса, чийто отговор сърцето му копнееше да узнае.

— А танцьорката?

— Тя е съкрушен лебед. Любимият й си е тръгнал и я е изоставил.

Касу Маримуту затвори очи, за да скрие болката си, но думите се изплъзнаха от устата му.

— Аз още я обичам — прошепна той на пресекулки.

— Знам — отвърна Мая. Никога не беше чувал гласът й да звучи толкова мило и нежно.