Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Japanese Lover, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илияна Петрова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Рани Маника
Заглавие: Японският любовник
Преводач: Илияна Петрова
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман (не е указано)
Националност: малайзийска
Редактор: Боряна Семкова-Вулова
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-662-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18341
История
- — Добавяне
Новата господарка на Адари
Два дни по-късно мъжете дотичаха, за да й кажат, че са намерили голяма змийска кожа до стълбите на кулата. Според тях била на кралска кобра. Посъветваха я да не ходи на площадката, докато не хванат и убият змията. А Парвати с възможно най-равнодушен глас им забрани да убиват каквито и да било змии в земите на съпруга й и им каза да оставят яйца и мляко за кобрата.
— Но тя може да е отровна — извикаха те в един глас.
Парвати каза, че сама ще храни кобрата. Всеки ден, и в дъжд, и в пек.
— Ами ако дойде да яде, докато сте там? Няма да можете да избягате.
— Змиите мразят да се качват по стълби — обясни Мая с усмивка.
Най-накрая казаха, че е безопасно жените да влязат в кулата. Но стълбите нямаха парапет и бяха толкова стръмни, че на човек му се завиваше свят, ако погледнеше надолу. Още не бяха изкачили и половината, когато Парвати се озова на четири крака и бавно продължи да пълзи нагоре. На прага на малкия вход се наведоха, за да влязат. Газената лампа хвърляше слаба светлина в малкото помещение. Вътре имаше само един сандък от гранит с формата на ковчег. Сандъкът беше без капак, а вътре се забелязваха следи от бели зърна.
Във въздуха надвисна напрегната тишина. Парвати потърка ръце, за да разсее странното усещане, че някой я наблюдава. Ако на това място някога е живял бог, то той със сигурност не е бил мил и дружелюбен.
— Къде са боговете? — прошепна тя.
— Това не е храмът — отвърна Мая и двете изкачиха останалите стълби до върха, където имаше платформа. — Това е храмът.
— Това?
Мая кимна.
— Какво са правили тук?
— Срещали са се с боговете, които бродят с ветровете.
— Тогава за какво е малката стая по средата?
— Там са се подготвяли за срещата с боговете. Тя е била стаята за тайни ритуали, където постели седмици наред и понякога дори изтезавали телата си с надеждата, че егото им ще се разпадне и душата им ще се оголи, готова да долови енергиите и вибрациите от небесата.
Същата вечер, докато се хранеха, Касу Маримуту попита:
— Е, днес беше ли на площадката? Как върви според теб?
— Защо я наричаш площадка? Това е храмов комплекс.
— Няма нищо, което да подсказва, че е така. Като се има предвид колко е близо до морето, може да е било просто наблюдателна кула, ранна предупредителна система за нападения откъм водата.
— Наблюдателна кула? Ами стаята по средата?
— Вероятно е била някакъв склад. Или пък стаята за живеене на клетия несретник, който е управлявал кулата.
— Странно е, че го казваш. Само като си помисля за тази стая, настръхвам.
— Защо? Това е само едно празно помещение.
— Невинаги е било празно. Мая казва, че нищо не се губи завинаги. Дори стените пазят всяка мисъл или действие, станало между тях. Всичко се записва, пласт подир пласт. И стените там са шокирани.
Касу Маримуту зяпаше жена си с удивление.
— Какво мислиш, че е станало вътре?
— Не знам. Според Мая там са измъчвали хора. — Тя млъкна за момент. — Много често.
Той я изгледа странно.
— Надявам се, че няма да го разправяш на друг. Ще си помислят, че съм женен за побъркана жена.
Тя бързо поклати глава и той смени темата.
— И все пак каменоделците явно са били изключително опитни. Изумително прецизни. Не съм виждал подобно нещо досега.
— Мая казва, че това не са камъни. Били са излети във форма.
— Понякога ти се чудя — раздразнено изсумтя Касу Маримуту. — Как приемаш всички думи на тази необразована жена за чиста истина. Бетонът, мила ми съпруго, не е бил познат доскоро. Така че не са били „излети“, а издялани от много опитни каменоделци. Освен това бетонът не може да издържи стотици, да не говорим за хиляди години.
Парвати замълча, но си спомни думите на Понамбалам Мама, че самолетът е съществувал още преди хиляди години, и този факт означаваше само едно — човек е забравил, че някога е знаел как да лети. Хората явно са забравили, че вече са знаели как да правят камъни, които могат да издържат много дълго време.
Приключиха яденето в мълчание.
Когато Парвати отиде при храма на следващия ден, купичката беше празна, а яйцето изядено цялото толкова старателно, че наоколо нямаше нито една черупка. Горе на платформата беше хубаво и прохладно. Пред очите й се стелеха короните на дърветата и тогава тя забеляза семейството на гибоните — двама родители, едно поотраснало дете и бебе, прилепнало към майка си.
Всички бяха спрели да се занимават с обичайните си дейности. Лежаха по гръб или по корем върху клоните и мълчаливо я наблюдаваха. Дори бебето беше подало малкото си пухкаво личице изпод дебелата козина на майка си и гледаше Парвати с големите си лъскави очи. После пак се скри. Тя им помаха, но те не й отвърнаха. Изведнъж мъжкият изду гушата си, която придоби размерите на главата му, и нададе пронизителен писък — неочаквана оглушителна демонстрация на мощните му гласни струни. Скоро викът прерасна в мелодичен дует. Порасналото дете заподскача като цирков артист от клон на клон, захващайки се с дългите си ловки ръце, и се присъедини към изпълнението. Парвати гледаше със задоволство, уверена, че представлението е в нейна чест.
На другия ден, веднага след урока по английски, Парвати тръгна към джунглата, понесла връзка узрели банани за гибоните. По пътя спря да погледа как един летящ лемур грациозно подскача от клон на клон и изведнъж с крайчеца на окото си забеляза тъмен блясък. Рязко обърна глава и видя огромна мъжка маймуна да се приближава на подскоци към нея. Бананите. Трябваше да ги хвърли на земята и да побегне, но беше прекалено шокирана от отворената уста и големите кучешки зъби, дълги поне пет-шест сантиметра. Маймуната вече беше съвсем наблизо. Невероятно! Опасността тичаше, летеше към нея, а тя гледаше, като че ли всичко се случваше в края на дълъг тунел. Разбираше, че действието се развива със светкавична скорост, и все пак й изглеждаше като забавен кадър. Виждаше и чуваше всеки един изумителен детайл — начина, по който козината на животното се повдигаше от тялото му и се развяваше във въздуха, когато краката му се отделяха от земята, и после се връщаше обратно, докато то все още беше във въздуха, за да се повдигне отново при следващия му подскок. Оглушителният тътен и викът му, толкова свиреп, така заплашителен. Оттегли се. Тръгни. Дай.
Тогава се случи нещо неочаквано. Топка листа от гуава и едно гнездо на мравки тъкачки изсвистяха във въздуха и удариха маймуната право в лицето. Насекомите веднага си изляха яростта заради разрушения им дом. Огромното животно изпищя от болка и гняв и с вой побягна в посоката, откъдето беше дошло. Парвати извърна скованото си лице към гуавата и Купу й кимна почтително.
— Ама. — Той се приближи и застана пред нея. — Опасно е да се разхождате с храна в ръцете.
Тя кимна и в този момент коленете й се подкосиха и тя седна на земята. Мъжът се приведе до нея. Парвати плъзна поглед от прогизналите дрехи към лицето му.
— Мокър си — отбеляза тя с треперещ глас.
Той обърна глава към гуавата, където беше оставил зеблото, което носеше.
— Събирах водорасли за Мая около острова.
— О! — възкликна тя. Сега й стана ясно. Излязъл е от морето, светкавично бързо е дръпнал едно гнездо на мравки от гуавата и го е запратил по устременото животно. Тя изобщо не се изненада. Вече го беше виждала как хваща летящ гущер с голи ръце. Погледна надолу към собствените си ръце. Още стискаха бананите. Ако маймуната я беше стигнала… Тя разтвори пръсти и плодовете паднаха в скута й.
— Къде отивахте с бананите?
— Исках да нахраня гибоните.
— Те не са гладни — бавно отвърна той. — В гората има достатъчно храна.
— Помислих си, че мога да се сприятеля с тях.
В този момент му хрумна нещо хитро и остроумно и очите му заблестяха. В него се криеше нещо повече, много повече. Глуповатостта беше само преструвка, обвивка.
— Има по-добър начин. — Той стисна зъби, прилепи език към едната си буза и нададе звук, наподобяващ грухтене, което свършваше със скимтене. — Опитайте.
И тя се подчини.
— По-тихо.
Тя опита отново.
— По-добре е, но последният звук трябва да е малко по-дълъг.
При следващия опит се постара максимално.
— Отлично.
— Това действа ли и при други животни?
На устните му се появи бегла усмивка и той заприлича на дете.
— Не, но ще проработи с гибоните.
— Къде им е гнездото?
— Те не строят гнезда. През деня скитат и търсят храна, а нощем заспиват седнали в чаталите на клоните на дърветата с глава между коленете.
— Благодаря ти, че ме спаси.
— Да ви заведа ли обратно в къщата?
— Не, отивам в гората.
— Искате ли да дойда с вас?
— Не. — Мая й беше казала, че да ходиш из гората, не е по-опасно от това да пресичаш път. Докато мислеше като гората и приличаше на нея, тя винаги щеше да я посреща в обятията си и да се грижи за нея, както се грижеше за всички животни, които живееха в дебрите й. — Вече съм добре. Ти продължавай.
Тя го загледа как събира пръснатите водорасли. После мъжът се запъти към генератора. От дрехите му още капеше вода като от земноводно, за каквото го смяташе тя.
Известно време Парвати остана на място. После си пое дълбоко дъх, стана и тръгна към джунглата. Преди да се шмугне между дърветата, погледна назад към генератора и видя Купу, вече преоблечен в сухи дрехи, да се подпира на постройката и да я наблюдава. Тя му помаха и той й отвърна. Парвати каза мълчалива молитва и влезе в гората. Не го видя как се пъхна в джунглата след нея и така и не разбра, че той нито за миг не я изпускаше от очи.
От върха на кулата видя гибоните да се излежават лениво на сенчестите клони. Кръсти ги — бащата нарече Хъмпти, майката — Мери, безстрашното хлапе — Джак, а най-малкия член на семейството — Джил. Този ден за пръв път се срещна с Джак. Издаде цъкащия, скимтящ звук и след няколко минути той увисна на един клон и се спусна върху платформата. Застана изправен на два крака и започна да я разглежда предпазливо. На клоните двамата родители прекъснаха летаргията си и насочиха вниманието си към случващото се между отрочето им и човешкото същество на покрива на кулата.
Парвати стоеше неподвижно, докато той се приближаваше към нея с високо вдигнати ръце над главата, за да пази равновесие. На около метър от нея спря и приклекна. Баща му замислено дъвчеше дръжка на листо, но майка му се изкашля — нервно предупреждение. Без да обръща внимание на майка си, неразумното хлапе стисна устни и седна. Червеникавокафявите му очи се впериха в Парвати — невинни, уязвими, интелигентни. Внезапно погледна нагоре и хвана нещо малко — насекомо, което изяде.
С надеждата пак да привлече вниманието му, Парвати отново издаде звука и замръзна на място. Вече беше спечелила вниманието на гибоните, но нещо друго привлече нейното. Надигна се и отиде в единия край на платформата, където пълзящите растения се спускаха като дебела стена от едно дърво. Нервно открехна зелената завеса и намери Купу. Мръсната му кафява коса се сливаше с листата и кората на клоните.
— Какво правиш тук?
— Не издавахте звука правилно — смутено отвърна той.
— Проследил си ме дотук?
— Да.
— Ако не се лъжа, сам каза, че в джунглата съм в безопасност.
Устните му се разтеглиха в крива усмивка.
— Но не бях сигурен дали джунглата е в безопасност с вас.
Парвати прехапа устни, за да не се разсмее, но в действителност мисълта, че я шпионират, изобщо не й допадаше. Затова сурово каза:
— Нямам нужда да ме наблюдават като дете. Но след като си тук, можеш да се махнеш от това дърво и да дойдеш да седнеш при мен.
Той се приземи на платформата с един подскок. Кожата му ухаеше на море. Тя извърна поглед.
— Разкажи ми за битката с тигъра.
Ръката му докосна белега.
— Не беше никаква битка. Работех в един цирк като момче за всичко. Едно от задълженията ми беше да храня животните. Един ден в часа за хранене, когато тигрите са най-свирепи и непредсказуеми, една от клетките не беше заключена както трябва и внезапно се отвори. В един момент стоях с кофа, пълна със сурово месо, а в следващия ноктите на тигъра бяха забити в бузата ми, а зъбите му около врата ми. Но нямаше болка. Защото в тези няколко секунди съществуваха само пламтящите му жълти очи, огненият му дъх и дълбокото тихо ръмжене, което сякаш извираше от вътрешностите му. Все едно ми беше направил магия, парализира ме. После дойде дресьорът, изплющя с камшика и тигърът отскочи.
— Убиха ли го?
Той я изгледа с насмешка.
— В Индия дори и малките животни са по-ценни от работниците. Казаха ми да напусна. Бях твърде небрежен.
— Какво стана с теб?
— О, след това дойде изгарящата болка и много дни с треска. Тигърът не изчезваше от сънищата ми. Сънувах, че ме задушава до смърт, но не се страхувах. Понякога му говорех. Казвах му: „Побързай, Акбар, болката е нетърпима“.
До ушите им долетя шум от приближаващи хора и сякаш изтръгнат от сън, Купу подскочи и се плъзна зад завесата. Внезапното движение накара Джак да се преметне назад, след което подскочи във въздуха, обви пръсти около един клон, който се намираше поне на шест метра, и продължи с акробатичните си клоунски номера. Парвати чу шум в близкото дърво и разбра, че Купу си е тръгнал. Приближи се до ръба на покрива и погледна надолу. Мъжете бяха донесли висока клетка с кръгла дупка отгоре, така че само змията да може да влиза вътре и да яде яйцата.
С течение на времето Парвати се натъкваше на венци от цветя, камфор и тамян. Никой не зърна голямата змия, но сигурно някой си бе намислил желание, което се е сбъднало, защото мъжете започнаха да наричат клетката „дървото на сбъднатите желания“. И после, когато вече не беше достатъчно просто да нахранят своя бог, му построиха подслон. Обикновена дървена постройка с бетонна основа и нисък олтар. Но какво друго можеха тези бедни хорица? Според Парвати вярата им беше трогателна, а заслонът им — кътче за мир и спокойствие под шарена сянка. Всяка градина, мислеше си тя, трябва да има такова светилище — приятно място за преклонение.
Но съпругът й поклати богатата си, образована глава. И все пак какво знаеше той за истинската, безусловна вяра? Нищо. Според него на всеки човек с поне капчица мозък в главата трябваше да му е станало ясно, че гибоните просто мушкат дългите си ръце и вземат яйцата. Иначе щеше да има останали черупки.
Местните жени не останаха назад. Какви късметлийки! Дойдоха да почистят навеса, донесоха си звънчетата, кърпите, газените лампи, кречеталата, венците от листа на манго и не на последно място екстаза. И в този ден мястото се превърна в светилище. По всяко време ходеха да доливат газ в единствената висяща лампа и така обвързаха живота си със святото място. Обикновените селски жени са особени. Те не говорят празни приказки. За нула време молитвите им превърнаха подслона в място за поклонение. Ако беше бог, и тя щеше да идва и да чака в това малко убежище на предана вяра.
На това място Парвати срещна градинаря и го помоли за малко парче земя. Той й отдели едно незасято ъгълче и тя започна да отглежда боб, домати и люти чушлета. Докато копаеше с мотиката, си представяше как бере дългите шушулки боб все още крехки и зелени. Гърбът я болеше, но дори и при залез-слънце, когато мъжът й се прибираше, тя продължаваше да работи. Една вечер той слезе от колата и тръгна към нея. Парвати се изправи и го зачака с ръка на хълбока.
— Ела да видиш какво направих съвсем сама — радостно му извика тя, когато той се приближи достатъчно близо, за да я чуе.
— Станала си още по-черна — навъсено отбеляза той.
И изведнъж Парвати си даде сметка за разрошената си коса, за потта, от която дрехите й залепваха за гърба, за петната засъхнала кал по лицето й. Той хвана несъпротивляващата й се китка и изгледа почернелите нокти и кафявите мазоли. Тези ръце изкореняваха плевели. Вдигна очи към нейните.
— Ти си господарката на Адари. Защо искаш да изглеждаш като слугиня?
Той пусна ръката й и тя почеса една пъпка от ухапване на комар. Взираха се един в друг в спускащия се здрач като непознати. В далечината Купу стоеше прав до генератора с кръстосани крака и ги наблюдаваше. Тя засрамено наведе глава. Вече нямаше да обработва земята. Знаеше, че Касу Маримуту я чака да му отговори, но не продума нищо. Само ако можеше да каже, че не иска винаги да е напарфюмирана, нагласена и отрупана със скъпоценни камъни. Но знаеше, че не трябва. Трябваше да изчака. Все още й говореше здравомислещият богаташ, а тя почти никога не изричаше правилните думи за него.
След малко щеше да се спусне мрак и прагматичният бизнесмен щеше да изчезне. Силните питиета щяха да извадят на показ поета, който щеше да отиде до уличните продавачи в града и да се върне с пакети внимателно подбрана храна да не съдържа месо. И после заедно щяха да седят и да слушат концерти по радиото.
При пълнолуние ядяха в градината. Тя внимателно наливаше вода в красивата китайска ваза от седемнайсети век и той я пълнеше с орхидеи, отрязани със собствените му ръце. Той не искаше да ги подрежда, предпочиташе различните видове и цветове да са смесени. След години, когато спомените й се връщаха към него, тя се сещаше как орхидеите в бяло-синята ваза блещукаха на лунната светлина, а дрезгавият му глас рецитираше поеми. Велики индийски творби, а понякога и Блейк. Думите се ронеха от незнайни дълбини и я изненадваха. Колко странно, че този извънредно практичен мъж нощем се преобразяваше в толкова проникновен и сладкодумен любител на красотата.
Противният алкохол — тя вече беше опитала уискито — беше тайна врата към един друг свят, безкрайно по-красив от този, в който живееха през деня. Всяка нощ той я отваряше и заедно се отправяха през мрака към една великолепна съкровищница. Веднъж озовал се там, той небрежно използваше и захвърляше даровете, които намираше. А тя тичаше и събираше след него падналите ценности. Знаеше, че когато зората се разпукне, този свят ще се стопи. И тогава пак щяха да се появят упреците, студеното внимание и преднамереното отричане на самото й съществуване. Само когато поспираха за малко в другия свят, желанието му тя да е по-добра надделяваше.
Тогава влизаха в полумрачната библиотека и там, сред безбройните книги, той се опитваше да я образова: поезия, изкуство, литература, музика… Пускаше грамофона.
— Това е Вагнер. — Той небрежно се отпусна в един стол. Чашата леко се поклащаше между коленете му, докато разкошната музика запълваше пространството между тях. — Усещаш ли как нарочно не е искал да намери хармония между тези акорди?
Макар че затвори очи и слушаше много внимателно, Парвати не успя да чуе това, което се искаше от нея, това, което за него бе като дневна светлина.
— Чуваш ли?
Тя отвори очи. В погледа му се четеше очакване. Не искаше да го разочарова, наистина не искаше. Но…
— Не — тъжно си призна тя. Нямаше никакъв музикален слух. Даже не можеше да различи флейтите от цигулките.
Той не прояви нито разочарование, нито недоволство. Само кимна замислено и стана да избере друга плоча.
— Това е Верди. Чуй промяната на цвета.
Цвят! Тя остави тихите, прелестни звуци да се леят около нея.
— Чуй разликата сега.
Тя наклони глава и се съсредоточи.
— Сега, това!
— Това?
— Този, този, по-ниският тон. Ето го отново.
— Къде?
— И отново.
Но бавно, лека-полека, на фона на шумното тиктакане на часовника, тя започна да долавя толкова наситени нотки, че трябваше да бъдат довършени с друг, по-нисък тон. Изслушаха Офенбах и той пусна Моцарт. От музикалната кутия изскочиха чисти, несантиментални, съвършени звуци. Тя вдигна поглед към него.
— Чуваш ли плътните акорди сега?
Акорди? Този ден тя си помисли, че вече не издържа. Трябваше да спре унижението.
— Да — отвърна тя.
Той закова очи в нея и устните му бавно се разтегнаха в уморена усмивка.
— Изобщо няма такива. Моцарт е бил твърде добър, за да прибегне до такива крайности. Лека нощ, Сита. — Той стана, но не за да сложи друга плоча, а за да си тръгне. И да не се върне. Така тя щеше да разбере, че до този момент не беше го разочаровала, че той харесваше честността й. Боговете и хората не трябва да се срещат. Ще се чувстват еднакво ужасени.
Щом тя няма усет за възвишеното, нека е така; той ще я накаже с прозаичното. Ще я научи да е домакиня. Също толкова добре. Тя се боеше от приближаващите градински партита и бляскавите вечери, когато Камала и момичетата щяха да извадят сребърния позлатен вечерен сервиз и всички големи и важни особи в страната щяха да ядат от него.
Срещу безбожно голяма сума Касу Маримуту нае Мадам Реджин да научи съпругата му на финес. Парвати я чакаше в стаята с пианото. От пръв поглед се виждаше, че тя имаше „минало“. Жена на неопределена възраст, облечена в черно от глава до пети, влезе в стаята и отегчено огледа скъпата обстановка. Но когато погледът й попадна върху притесненото момиче, което беше дошла да обучава, спря за момент и безизразно го изгледа. После пристъпи напред и с развеселено пламъче в очите каза с дълбокия си, пушачески глас със силен акцент:
— Винаги съм приятно изненадана, когато един съпруг подценява чара на жена си, а не обратното. Това доста ми улеснява живота.
След този рядък миг на одобрение се оказа, че Мадам Реджин е доста капризен човек. Не харесваше лютивата храна, оплакваше се от задушното време, мрънкаше срещу пропадналите местни хора, които „непрекъснато я зяпали глуповато“, а най-много от всичко мразеше необучените слуги в Адари. В опит да впечатли своенравната дама на вечеря Касу Маримуту отвори бутилка „Шато Лафит Ротшилд“, реколта 1904 година. Вдигна тост за престоя й в Малая и всички отпиха от най-доброто вино в избата му.
— Ммм… — с наслада измрънка Касу Маримуту.
— Оцет — грубо отсече Мадам Реджин. — Сигурно е от непоносимата жега. — После се обърна към една от прислужниците, които се навъртаха наоколо, и най-безцеремонно, без грам финес, нареди: — Сода.
Но през деня тя отвеждаше Парвати в един различен свят, свят на перфектния вкус. Свят, далеч по-опасен от джунглата, пълен с подмолни капани и скрити ями за непредпазливите — тези, които не му принадлежаха. Тук обществото беше затворено и много взискателно. Освен супниците, купичките за изплакване на пръстите и сложните правила за боравене с приборите, имаше неочаквани неща като това да не режеш хляб с нож, а да отчупваш по един съвсем малък залък и да го пъхаш между устните си с пръсти. Следваха всички неумолими тънкости на доброто хранене, чашките със столчета за червено вино, чашите тип флейта за шампанско, големите издути чаши за бренди, високите чаши за джин с тоник, ниските прави чаши за уиски, малките чашки за шери. Възкиселите шербети между отделните ястия и сладките за след това. Цупенето, целувките за поздрав, салфетките — изглежда нямаше нещо, което да е прекалено дребно, за да няма значение.
Мадам Реджин деликатно попи челото си с кърпичка, напоена в студен оцет, и премина към поведението. Парвати научи, че само с едно леко обръщане на лактите към тялото може неимоверно много да подобри стойката си. Докато балансираше с книги върху главата, обсъдиха стотици подробности, които на самата нея й се струваха маловажни — детайли за външния вид и държанието на жената, които придобиваха монументални размери, ако не се изпълняваха правилно. Очевидно целта на всяка цивилизована жена бе веднага да превърне всяка дума, действие или предмет в украшение. И така Мадам Реджин преподаваше изкуството на финеса като прекалена изтънченост на едно отминало време.
До деня, в който погледна ученичката си многозначително и каза:
— Може би сега е време да научиш… как го наричате вие, а да, да „флиртуваш“ малко.
И това го казваше жена, която никога не беше седяла на слънцето достатъчно дълго, за да знае какво е сладострастие. Тя не знаеше, че сладострастието се предаваше бавно от поколенията по майчина линия. Надигаше се в канелените тела от триенето на пясъка между пръстите на краката, от доветия от вятъра звук на далечни барабани, от солените кристали в косата и от топлата морска вода по голата кожа.
— Мигни бавно. Покажи си китките — старата мома съветваше островното момиче. — И когато си с този, когото обожаваш, трябва веднага да забравиш всичко, което те научих да правиш на масата. — И внезапно храненето с ръце вече не беше нехигиенично и отвратително, а повече от желано. — Поднасяй храната към устата си с върха на пръстите. Задръж я на устните ето така. Изчакай за момент. Гледай го в очите, докато устните ти целуват не само храната, но и пръстите ти.
Парвати реши, че е по-добре да не казва на Мадам, че няма кога да приложи този съвет на практика, защото съпругът й почти не я поглеждаше и предпочиташе да говори на пространството петнайсет сантиметра вляво от лицето й. Но Мадам Реджин я изненада, като намигна и весело каза: — Използвай го, когато решиш да си имаш любовник.