Рани Маника
Японският любовник (19)

Детето

Годините идваха и отминаваха, а Парвати оставаше бездетна и Каличан, който невероятно много се привърза към нея, се държеше като нейно дете. Но понякога тя лежеше на плажа с кучето, гледаше как момчетата смелчаги почистват цветното стъкло, увиснали на високите корнизи на върха на пръстите си, и си даваше сметка, че къщата прилича на красив, добре поддържан мавзолей. Домът й плачеше за детски гласове.

— Мая — горчиво каза Парвати, — не само че съм неприятна за мъжа ми, ами и безплодна. Такъв ли ще е целият ми живот? Безкрайно да забавлявам хора, които изобщо не ме интересуват.

Мая имаше изненадващо предложение.

— Осинови дете. Както обикновеният камък може да се превърне в безценен рубин от промяна в средата му, така малка промяна в къщата може да накара семето на мъжа ти да хване.

Според Парвати идеята не беше лоша. Затова, когато свещеникът от храма Пулиар донесе трагичната новина, че циганката танцьорка внезапно е умряла, и попита дали са склонни да осиновят тригодишното й сираче, Парвати не се поколеба.

— За мен ще бъде чест да отгледам детето й — отговори тя. Споменът за красивата танцьорка, която отчаяно тича в кръг, чудейки се какво задържа любимия далеч от нея, още беше жив в нея след всичките тези години.

Съпругът й реагира много по-бавно. Той мълча дълго и накрая само кимна. В очите му се спотайваше тъгата на бездетен мъж. Двамата мъже тръгнаха да доведат детето. Парвати затвори Каличан в своята спалня, защото беше станал голям и буен и можеше да уплаши детето. После отиде на горната площадка на стълбите на верандата и зачака.

Касу Маримуту отвори вратата на колата и навън изскочи най-очарователното същество на света — над кръглите червени устица гледаха огромни паунови очи, а над тях подскачаха буйни къдрици. Облечено в къса блуза на танцьорка и дълга набрана пола до глезените, момиченцето смело се огледа.

Парвати слезе долу, широко усмихната.

— Ела — повика го тя на тамилски и протегна ръце да го посрещне, но детето стисна юмручета, сви се назад, докато опря в краката на Касу Маримуту, и много ясно каза на английски:

— Не.

Дъщерята на танцьорката говореше английски!

Парвати спря на място, вгледа се в разбунтувалите се очи на детето и без всякакво съмнение разбра, че това не е сирачето на циганката танцьорка. Това беше дъщерята на съпруга й. Танцьорката беше само почвата, в която той е посял семето си. И ето, циганката от мечтите й пак се появи, но не отчаяна. Късно след представлението, след като хората се бяха разотишли, любимият й е дошъл в крайна сметка. И сигурно му е казала: „Пази това, след като умра, защото нечистото иска да стане чисто“.

В интерес на истината Парвати не беше шокирана. Може и да се е преструвала дори пред самата себе си, но винаги е знаела, че танцьорката е негова любовница. Разбира се, че знаеше още от момента, в който попита съпруга си за името на танцьорката и той се престори, че няма представа. Тя се замисли за мамите, за следобедите без нея, когато са ядели муруку^[1] и са й се надсмивали как се вози с ролс-ройс, господарка на домакинство, което включва шивач и дхоби^[2], и изяжда по един чувал ориз на ден, но каква клета, невежа глупачка, да не се сети за другия живот на мъжа си.

И като се замисли, преди два дни той беше по-тъжен от обикновено. Разплака се, докато рецитираше стиховете. До този момент не го беше виждала да плаче. Явно много е обичал танцьорката. Горкият мъж. Да е нещастен два пъти. Няма значение, детето имаше баща, а къщата имаше дете. А тя имаше камък, който можеше да превърне в рубин.

— Сита, това е Рубини — каза съпругът й над нея. — А това, Рубини, е новата ти майка. Както ме наричаш папа, на нея трябва да й казваш Ама.

Но детето замахна със стиснатото си юмруче към лицето й и избухна в сълзи.

— Не — нежно се намеси Парвати и отдръпна ръка. — Нека ме нарича Мами.

— Ела, ела, принцесо моя — започна да придумва детето мъжът й.

— Папа — неутешимо ридаеше прелестното дете.

Той коленичи и нежно започна да разтрива пухкавите пръстчета едно по едно. Плачът спря.

— Пак — настоя то, подсмърчайки, и изведнъж се разсмя неудържимо. О, малката хитруша. Кой можеше да й откаже нещо?

— Аха — каза той и започна отново.

Явно беше стара игра. Той извърна глава да каже нещо на Парвати, но детето обгърна лицето му с ръце и собственически го обърна към себе си. Татко й си беше неин, само неин. Беше загубила единия си родител и нямаше намерение да отстъпи другия. Касу Маримуту се разсмя непринудено, от все сърце. А детето погледна Парвати, свъси вежди, докато те заприличаха на почти права линия над кръглите му очички, изпъна устни в друга непреклонна линия и бавно и преднамерено вдигна показалеца на дясната си ръка в знак на предупреждение. Парвати притисна ръка към гърдите си. Нямаше никакво съмнение. Детето на танцьорката изобщо не я харесваше.

Но въпреки това момиченцето хвърчеше из къщата като свеж и ободрителен сутрешен бриз. Топуркането на невинните крачета беше прекрасно. Сгряваше сърцата им. И всичко потръгна добре в Адари. Отвориха неизползваемата бална зала и триколката му закриволичи вътре. Касу Маримуту носеше гардении за косите му и то го караше да му ги закичва.

— Красива ли съм? — Момиченцето кокетно навеждаше прелестното си телце на една страна, защото беше много суетно по отношение на външния си вид.

Смехът на Касу Маримуту дълго отекваше в огромното празно пространство. Колкото и пъти да я чуеше как говори, винаги се забавляваше от неумението й да казва „р“.

— Да, много — отговаряше й той с обожание, когато най-после успееше да спре да се смее.

Същото беше и с всички останали в къщата. Никой не можеше да й устои, а тя от своя страна искрено ги обикна. Изглежда, Парвати беше единственият й враг. На всички въпроси на Парвати отговаряше с равнодушно свиване на рамене, а щом се озовеше в една стая с мащехата си, я гледаше с негодувание. Отхвърляше я напълно и упорито, което беше озадачаващо.

— Къде греша? — Парвати попита Мая.

— Никъде. Отношението й не е лично. Ти гледаш на всичко това като на триумф на собствената ти доброта и затова не можеш да осъзнаеш каква травма е за нея. Всяко дете, което изгуби кръвната си майка, е наранено, макар да си мислим, че е прекалено малко, за да си спомня. Това, че тича, играе и изглежда както обикновено, не означава, че не скърби за загубата, която не може да бъде възстановена. Никой не може да замести изгубеното. Тя е изгубила вяра, че някога ще е в безопасност. Както и че заслужава да бъде обичана. Винаги ще свързва любовта с чувството на изоставеност. Горкото детенце, не може да се обърне дори и към Бог, защото нима самият той не е позволил да се случи първата трагедия? Но когато изглежда, че те отблъсква, всъщност е точно обратното. Тя само изпробва всеотдайността ти към нея. Иска да види дали и ти ще я изоставиш. Дали е права, че не може да ти вярва. Дали това, от което се бои най-много, а именно неизбежното изоставяне, ще се случи. Защото най-много от всичко иска да се свърже с теб, макар ти да си най-опасният кандидат за обвързване — човек, който може да я изостави. И заради верността й към истинската й майка твоята роля в живота й става още по-противоречива.

— В такъв случай изобщо ли не трябва да присъствам в живота й?

— Можеш да промениш нещата, като винаги я обгрижваш, обичаш и гледаш, и когато се държи предизвикателно, неразумно и агресивно, остави я, тя скърби. Един ден ще повярва в трайността на връзката й с теб и ще осъзнае, че любовта невинаги е опасна. Гневът и враждебността ще изчезнат. В този ден тя ще се привърже към теб. И тогава разделянето ще се окаже още по-голям проблем.

Късно една вечер Парвати чу викове от стаята на Рубини и се втурна вътре. Влажните къдрици на момиченцето бяха залепнали за зачервеното му личице, а очите му бяха затворени, но изглежда, беше много разстроено, защото подскачаше и се въртеше в леглото и не спираше да маха с ръце и крака. Парвати нежно го разтърси и го събуди. То отвори очи и за миг изгледа мащехата си със страх, без да я познае, после се опомни и за малко се успокои, но когато се събуди напълно, избута ръката на Парвати, отскубна се и изпълзя в другия край на креватчето, където се сви до дървената преграда и загледа Парвати подозрително.

— Мъчно ти е за майка ти, нали?

Детето кимна. Очите му бяха пълни с объркване и болка.

— Не мога да я върна, но обещавам да се грижа за теб като нея — прошепна Парвати и нежно докосна палеца на момиченцето с показалеца си.

Тогава върху тях падна сянка и детето пак се разплака, вдигна ръчички и седна в леглото. Парвати с безкрайна нежност взе малкото телце в обятията си и леко разтърка китките му с одеколон, за да го успокои. Докато детето се унасяше, той целуваше прекрасното му личице и ръчичките му и не спираше да шепне:

— Можеш да ми вярваш. Няма да те изоставя.

Луната вече избледняваше и Мая започна да пълни къщата с тъмнозелени предмети. Изнесе парчета зелен плат и шепа зелени семена навън и ги хвърли в това, което тя наричаше тибетски есенни ветрове, за да бъдат разпръснати надлъж и нашир. По този начин разнасяше силата и благодатта на сезона.