Сабине Тислер
Колекционер на деца (7)

6

Мили го гледаше стъписано.

— Бени не се е прибрал вкъщи? Невъзможно! Той е такова добро момче!

Мили беше на 57 години и изглеждаше точно на толкова. Вече 30 години павилионът й стоеше в Берлинер Киц, а двайсет и две от тях бе прекарала в Нойкьолн на „Вилденбрухплац“. Пламтящата червена коса, грижливо боядисвана всяка седмица, бе вдигната на кок, който увенчаваше главата й като корона и всяка година ставаше с един сантиметър по-висок. Мили знаеше всичко, което се случваше в Киц, и с удоволствие го разказваше на клиентите си.

— Кога за последен път беше при теб? — попита Петер.

Мили се замисли.

— Днес със сигурност не е идвал. Вчера? Да, сега си спомням. Вчера мина за малко, хапна едно кюфте. Къде може да се е запилял?

— Само да знаех…

Петер изглеждаше изтощен и примирен. Вече беше четири и половина — от два часа обикаляше квартала и разпитваше за сина си в кръчмите, будките за дюнери и павилионите за вестници, където продаваха и сладки неща, претърси целия „Карщат“, но без успех. Разпита всички продавачи в отдела за играчки, описа момчето, но никой не си спомни да го е виждал. Продавачът с прическа на Елвис работеше на половин ден и отдавна си беше отишъл.

През цялото време Петер знаеше, че е безсмислено да търси, защото Бенямин не беше дете, което се мотае по цял ден из града и не се прибира вкъщи. Бенямин се страхуваше за майка си и правеше всичко, за да е спокойна. Стараеше се да не я вълнува, да не я ядосва и натъжава. Знаеше, че когато не е точен, тя се тревожи. Винаги се обаждаше по телефона, когато отиваше у някой приятел или се налагаше да закъснее.

Бенямин беше добро дете и на него можеше да се разчита. Дете, което винаги се извиняваше. Което не се сърдеше на грешките на родителите си и с готовност им прощаваше. Щом видеше, че майка му е тъжна, й носеше цвете или рисунка. И не се срамуваше да прегръща баща си.

Такова дете не би останало далеч от къщи без сериозна причина. Дълбоко в сърцето си Петер знаеше, че се е случило нещо. Нещо страшно. Затова не смееше да се прибере вкъщи. Мариане винаги познаваше, когато нещо не е наред. Той не беше в състояние да й даде надеждата, от която тя така силно се нуждаеше.

Мили му наля чашка ракия.

— Изпий това. Наведнъж. Ще ти стане по-добре. Поне за няколко минути.

Петер й благодари и глътна ракията.

— Имаш ли телефонния ни номер, Мили?

Жената зарови пръсти във високия си кок, без да го разруши.

— Имам го, но не ме питай къде е. — Извади от чекмеджето лист и молив и му ги подаде. — По-добре ми го напиши пак.

Петер написа номера.

— Моля те да ни се обадиш, ако видиш момчето или ако чуеш нещо. Все едно какво. Даже да е посред нощ. Нали ще се обадиш?

Мили прибра листа в чекмеджето.

— Ама разбира се, че ще се обадя.

Петер й кимна и се отдалечи с наведена глава.

— Ей, Петер! — повика го Мили и той се обърна стреснато. — Горе главата! — рече тя и се опита да се усмихне.

Петер отново й кимна с благодарност.