Сабине Тислер
Колекционер на деца (2)

1

Берлин-Нойкьолн, 1986 г.

Днес не беше на лов. Нямаше никакво намерение да търси следващата си жертва през този мъглив и необичайно студен ноемврийски ден. Това просто се случваше, напълно неочаквано и за самия него. Сигурно бе знак от съдбата, а може би и просто глупава случайност, че тази сутрин се успа и излезе от къщи час и половина по-късно от обикновено.

Леденият вятър метеше улицата, от ниско надвисналото небе се ронеше лек дъждец. Алфред потрепери и вдигна яката на палтото си. Никога не носеше ръкавици, шал или шапка. Дрехите го притесняваха. Простият сив пуловер и тъмносините кадифени джинси му бяха достатъчни. Носеше ги през цялата година, макар да бяха прекалено дебели за лятото и твърде тънки за зимата. И днес не успяха да го опазят от студения вятър, който влизаше свободно през ръкавите на палтото.

От три години Алфред живееше в уединение. Никой в квартала не го познаваше. Нямаше приятели, нито близки познати, не посещаваше места за развлечения, не ходеше да се забавлява, не гледаше филми, нито театрални постановки. В оскъдно обзаведеното жилище с изглед към задния двор липсваше дори телевизор.

Едва бе навлязъл в трийсетте, но гъстата, леко начупена коса вече започваше да се прошарва и това правеше остро изсеченото му лице още по-интересно. На пръв поглед добре изглеждащ, даже симпатичен мъж. Бледосините, кристалнобистри очи винаги фиксираха човека насреща с мека настойчивост и сигнализираха искрен интерес. Но истината беше съвсем друга.

След като помисли малко, той зави надясно по следващата тясна пресечка и се запъти към канала. По това време улиците бяха почти пусти. Децата отдавна седяха в класните стаи, а хората, които нямаха спешна работа, предпочитаха да си останат вкъщи. Будка за дюнери, кръчма, пекарница — на тази улица нямаше нищо повече. Фризьорският салон, павилиончето за вестници и турското магазинче за зеленчуци фалираха миналата година. Не се появиха нови наематели и помещенията си останаха празни. Веднъж в седмицата минаваха колите за боклука и толкоз. Старите умираха, млади не идваха. Не и в този квартал. Имаше много празни жилища. Никой не подменяше счупените прозорци. В мръсните стаи и входове гнездяха гълъби.

В слепоочията му запулсира глуха болка. Може би предвестник на мигрена. Снощи бе хапнал пред прозореца на кухнята и с часове се беше взирал в кафяво-жълтата, изпъстрена с петна фасада на напречната къща. И в сивата стена, разделяща задния двор от съседния имот. Дворът беше покрит с асфалт и някой бе поставил край кофите за боклук голяма саксия с линеещ фикус. Сигурно за да се отърве от него, а не за да озелени двора. За наемателите в къщата жалкото растение, вехнещо от седмици, беше единствената зеленина на десетки метри разстояние.

В едната си ръка държеше писмото и го четеше отново и отново. В другата ръка държеше чашата с червено вино и често-често отпиваше по глътка. Двете му непоносими сестри, близначките Лене и Луизе, му съобщаваха делово, че майка им била намерена от една съседка. Мъртва. Във ваната. Едва след погребението, докато претърсвали наследството, близначките открили номера на пощенската му кутия и се сетили да го уведомят, че майка им е умряла. Пишеха му още, че са изгорили вещите на мъртвата и са продали къщата. Той сигурно нямал нищо против.

Поздрави.

Един ден, естествено, щяха да я намерят. Той отдавна очакваше това да се случи.

През октомври, когато имаше свободна седмица и скучаеше, реши да отиде при нея. Едит живееше в малка къща в края на селце в Долна Саксония. Той не бе виждал майка си от три години и искаше да провери как живее.

Влезе в двора с бялата си хонда и натисна клаксона, но никой не реагира. Цареше мъртвешка тишина. По-рано, щом се появеше някой, кучето започваше да лае и майка му моментално се появяваше на прага с недоверчиво смръщено чело — тя никога не очакваше нещо добро, когато без покана й идваха гости.

Този път обаче не се чу нито звук. Нищо не се раздвижи. Той изпита чувството, че дори вятърът за момент затаи дъх. Листата на дърветата не помръдваха. Даже котка не се подаде иззад ъгъла на къщата.

Цяла сутрин бе валяло, но сега слънцето си проправи път между облаците и му показа колко прашни и замазани са прозорците на къщата. Очевидно не бяха мити от години. Някога майка му всеки ден скубеше плевелите между камъните на калдъръма, а сега растенията избуяваха на воля и бяха покрили почти целия двор. В цветните лехи стърчаха кафяви стъбла на герании, изсъхнали още преди няколко зими.

Гледката на бащината му къща го изпълни с ужас. Той се приближи бавно. Стъпваше тихо, за да не наруши гробната тишина, но и защото очакваше нещо страшно.

Мина покрай задната стена на обора и стъпи върху лехата, където копривата му стигаше до коленете. Някога майка му отглеждаше тук ягоди.

Зави зад ъгъла и го видя. Ринго. Кръстоска между овчарско куче и шнауцер, винаги верен и предан на майка му. Тя му показваше привързаността си само като пълнеше паничката му вечер, но Ринго въпреки това я обичаше. Не познаваше друго отношение.

Все още вързан, Ринго лежеше на една страна. Мършавите му крака бяха неестествено изпружени. На местата, където някога са били очите му, зееха дълбоки дупки, покрити с кървави корички. Гарвани бяха изкълвали не само очите, а и голяма част от мозъка му. В черепа се бяха загнездили червеи.

Алфред се наведе и помилва сплъстената козина. Тялото под нея се състоеше само от кости.

— Умрял си от глад, нали, старче — пошепна задавено той. — Онази те е оставила без храна.

Алфред въздъхна и се изправи. По-късно ще се погрижи за Ринго. Сега трябваше да влезе в къщата, колкото и да го беше страх от онова, което го очакваше вътре.

Входната врата беше заключена, а той отдавна нямаше ключ. Звъня продължително и настойчиво, но никой не му отговори. Повика няколко пъти. Същият резултат. Прозорчето до вратата, което някога не се затваряше и през което се прехвърляше като момче, когато си беше забравил ключа, също беше здраво затворено. Алфред намери камък и разби прозореца. Влезе в къщата, изтупа стъклата от пуловера си, прекоси коридора и отвори вратата към дневната.

Едит Хайнрих седеше в кресло до прозореца, скрит зад спуснатото перде, и беше само сянка на самата себе си. Дребна, измършавяла до неузнаваемост, с почти незабележим силует, който се сливаше с облегалката на креслото. Когато влезе синът й, тя не се помръдна. Лицето й не трепна. Изобщо не изглеждаше изненадана. Сякаш Алфред е бил само до двора, за да набере магданоз.

— Аз съм, мамо — поздрави Алфред. — Как си?

— Блестящо — отвърна тя.

Цинизмът й явно не бе пречупен, тонът й все още беше твърд и студен — само гласът й звучеше слабо. Полезрението й беше силно стеснено, движеше главата си с мъка. Измъчи се, за да извие цялата горна част на тялото си и да го проследи с поглед, докато той прекоси стаята и вдигна тъмната завеса. Дневната светлина нахлу в помещението и разкри дебел слой прах, покрил пода и мебелите.

— Навън грее слънце — съобщи той.

— Все ми е едно — отвърна тя и затвори очи, заслепена от ярката светлина.

Алфред загаси лампите и отвори прозорците. В стаята миришеше на мухъл. Като във влажно мазе, където гният картофи.

Едит моментално се разтрепери и се сви в дълбокото кресло. Алфред видя на дивана старо одеяло, взе го и го хвърли отгоре й. Тя не се възпротиви. През цялото време го следеше с мътни очи, отдавна изгубили някогашния си блясък.

Той й кимна и отиде в кухнята. Майка му явно от цяла вечност не беше хапвала нищо — остатъците от ядене на масата и продуктите в хладилника бяха прастари и плесенясали. Алфред намери под мивката найлонова торба, събра всичко вътре, измете масата и излезе навън да изхвърли торбата.

С много усилия успя да отвори тежката, полуизгнила врата на обора, която едва не падна върху него. Само една свиня бе останала жива и тя лежеше апатично на пода, мършава като майка му. Той намери нож и преряза гърлото на животното. То изквича жално и с благодарност се раздели със своя самотен, жалък живот.

Градината представляваше жалка гледка. Ябълковото дърво, от което бе паднал като дете, беше нападнато от ужасна болест: останалите по клоните ябълки бяха сбръчкани и покрити с черни корички.

— Трябва да отидеш в дом — каза Алфред на майка си. — Сама няма да се справиш.

— Никъде няма да ида — отговори тя.

— Ако останеш сама тук, ще умреш от глад! Не можеш дори да станеш и да отидеш в кухнята, за да си вземеш нещо за ядене.

— И какво от това?

— Няма да те оставя да пукнеш тук сама!

За момент животът се върна в очите й. Зениците й засвяткаха гневно.

— Дяволът ще дойде и ще ме вземе. Така трябва. Ти се дръж настрана.

Колко сила се крие в това мършаво тяло, учуди се Алфред.

— Оставила си кучето да умре от глад. И свинете.

Едит вдигна рамене.

— Не си му давала дори вода. Горкият Ринго!

— Отначало лаеше непрекъснато, после утихна. Значи е заспал мирно и тихо.

Алфред не й възрази. Виждаше колко е изтощена. Сигурно години наред не е разговаряла с никого. Тялото й се отпусна, тя отвори уста и захърка тихо.

Той излезе отново навън и изкопа дълбока дупка за кучето и свинята. Избра място близо до ябълковото дърво. Погреба двете животни, измете двора и изчисти кухнята. После отиде при майка си, вдигна я от креслото и започна да я съблича. Едит отвори очи и изпищя стреснато. Писъкът й прозвуча пронизително — като на птица в муцуната на лисица. Алфред продължи да я съблича, без да обръща внимание на съпротивата й. Пуловер след пуловер, блуза след блуза, риза след риза. Едит се бе навлякла с всички дрехи, които притежаваше.

— Какво правят близначките? — попита той.

Едит не отговори. Продължи да пищи като набучена на кол.

Алфред вече бе изчистил ваната. Едва успя да изстърже многогодишната кал и мръсотия. Водата беше хладка, с ръждив оттенък. Изпълнен с отвращение, той вдигна старото, сбръчкано, леко като перце тяло. Майка му риташе, размахваше ръце, отдавна неизрязваните й нокти дращеха лицето му. Очевидно влагаше всичките си сили в тази съпротива. Не искаше той да я докосва, да я носи, камо ли да я къпе. Биеше се като подивяла и пищеше безспир. Алфред усети как по бузите му потече кръв, спусна се към шията и стигна до пуловера. Майка му беше като отвратително насекомо, което заслужава да го смачкаш безмилостно.

Винаги се беше отбранявала. През целия си живот. Срещу всяко докосване, срещу всяка милувка. Нито веднъж не бе преодоляла себе си и не бе прегърнала децата си. А в този момент притежаваше свръхчовешки сили и продължи да рита и да пищи дори когато той пусна тялото й в мътната вода.

Тя се отпусна във ваната и за миг Алфред я оприличи на водно конче с мокри, тежки крилца, което никога вече няма да полети. Тънките бели плитки плуваха на повърхността. Клепачите й бяха пламтящо червени, сякаш беше плакала дни наред.

— Мръсник! — развика се отново тя. — Веднага ме извади от водата!

Алфред не реагира. Взираше се в острите колене, стърчащи извън водата. Опита се да повярва, че този безпомощно лежащ във ваната скелет е неговата майка, но не можа. Потопи ръка във водата и я раздвижи, за да се образуват вълни. Тялото й се заклати като сух листец.

— Околоплодните ти води бяха зелени — изграчи тя. — Ти си изрод!

— Знам, мамо — отвърна тихо той и се усмихна.

После излезе от стаята, опитвайки се да пренебрегне виковете за помощ. Отиде в дневната и намери ключа от колата си.

Тя нямаше да излезе от ваната без чужда помощ. Когато излезе от къщата, той знаеше какво я очаква. Само след четвърт час я забрави.

 

 

Алфред изпразни третата бутилка вино и разкъса писмото. Нямаше намерение да пише на сестрите си. И щеше да си вземе друга пощенска кутия.

Не се чувстваше пиян. Изключи осветлението в кухнята и остана да седи в пълен мрак. Започна да събира наум всички числа от едно до хиляда, за да тренира мисълта си, но не стигна дори до двайсет.

 

 

Алфред пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталона и се приведе напред. Вятърът го удряше право в лицето и не му позволяваше да диша. Болката в главата стана пронизваща. Имаше спешна нужда от няколко аспирина и от горещо кафе.

Само на няколко крачки се намираше кръчмата „Футболна среща“. Алфред погледна през прозореца. На бара бяха седнали двама мъже. Единият с дълга бяла коса, хваната на опашка. Вернер. По това време винаги беше тук. Вернер бе получил наследство и ако харчеше разумно и не напуснеше евтиното си жилище, парите щяха да му стигнат, докато навърши деветдесет и пет. Вернер, естествено, беше убеден, че няма да живее толкова дълго, затова гледаше с надежда в бъдещето. Всяка сутрин между девет и десет идваше във „Футболна среща“, започваше с две канички силно кафе, бъркани яйца и хлебчета и минаваше на бира. Пиеше бавно и последователно до края на деня. Обикновено седеше на бара, разговаряше с хората, които влизаха, знаеше всичко за всички от квартала. От време на време рисуваше портрети на гостите.

Прибираше се вкъщи към полунощ. С изправен гръб, със сигурна стъпка, никога пиян. Вернер беше от постоянния инвентар на „Футболна среща“. В тази кръчма щеше да получи удар и да падне от високото столче, оттук щяха да го изнесат с краката напред.

Откакто се запозна с Вернер, Алфред избягваше „Футболна среща“, макар че доскоро редовно закусваше там или хапваше кюфтета на обед. Един ден, докато седеше срещу Вернер, видя в очите му желание и въодушевление. Вернер явно беше възхитен от него и Алфред разбра, че много скоро ще получи предложение да му направят портрет. Това трябваше да се избегне на всяка цена.

След половин час Мили ще отвори будката си. Мили му поднасяше голяма чаша горещо кафе с мляко, най-хубавите наденички с къри в града и добавяше аспирин без пари. Плавателният канал в Нойкьолн не беше далече, затова Алфред реши да направи кратка разходка и после да закуси при Мили.

Дъждът бе престанал. Силният вятър гонеше облаците и от време на време отваряше дупки в плътната сива пелена. До канала оставаха само няколко метра. Покрай брега минаваше тясна пътека. Алфред се обърна надясно, в посока Бриц. Сутрин между осем и десет по пътеката се разхождаха жени и мъже с кучета, но по това време беше почти пусто.

В момента самотните разходки покрай канала бяха единствените моменти в живота му, на които се наслаждаваше истински. Вървеше бавно, с прекрасното чувство, че не мисли за нищо. Понякога покрай него минаваше товарна лодка или влекач. Повечето плавателни съдове идваха от Полша или от Русия и сигурно бяха на път към Хамбург, Холандия или Франция. Алфред всеки път вдигаше ръка за поздрав и капитаните му отговаряха с отдаване на чест. От няколко дни размишляваше дали пък да не се наеме на някой кораб — но корабчетата, които плаваха по близките реки, бяха все семейна собственост и не наемаха повече от трима души. Капитанът, жена му и машинистът, обикновено брат или роднина — това беше целият екипаж. Външни хора почти нямаха шанс. А и какво друго би могъл да прави, освен да търка палубата? Ако един ден все пак реши да стане моряк, ще се наложи да замине за Хамбург и да се качи на някой презокеански търговски кораб. Така най-сетне ще види безкрайното море.

Спираше го единствено мисълта, че седмици наред ще остане затворен в ограничено пространство, без възможност да се усамоти, да слезе на сушата, да избяга. Не искаше още веднъж да се натъпче в една стая с куп непознати хора, да понася вонята и капризите им. Веднъж го бе преживял. Никога вече.

В този миг Алфред чу пронизителен писък на дете, който почти веднага бе задушен. Спря като наелектризиран и се обърна. На известно разстояние видя дребно русо момче, нападнато от двама младежи, поне пет-шест години по-големи от него. Заплашваха го с нож.

Алфред се затича. Това стана на 12 ноември 1986 година в единайсет и двайсет преди обед.