Сабине Тислер
Колекционер на деца (60)

59

Ане излезе от мелницата в осем и петнайсет, недоспала, с тъмни кръгове под очите. Карла вече беше сварила кафе.

— Имам ли време да взема душ преди закуската? — попита Ане.

Карла кимна.

— Няма проблеми. Енрико също не е готов. Събира инструментите в колата, защото иска още днес да започне с преустройството на Каза Мерия.

Ане се прозя и се върна с несигурни крачки във воденицата.

След петнайсет минути се чувстваше освежена и спокойна и зае мястото си на масата за закуска.

— Непрекъснато мисля за онова, което ни разказа снощи — подхвана Карла. — Преди да дойда с Енрико в Италия, работех в детска градина. Децата са нещо прекрасно. Разбирам как се чувстваш и какво си изстрадала.

— Стана ми добре, след като ви споделих — отвърна тихо Ане.

Кафето беше силно и горещо и я стопли.

— Можеш да ми разказваш за Феликс винаги когато имаш желание да говориш за него. Когато усещаш, че е добре за теб да говориш. Ще те изслушам с готовност. Много ми се иска да знам всичко за него.

— Момент! — Ане скочи. — Работи ли малкият сидиплейър на бюрото във воденицата?

Карла кимна. Ане влезе в мелницата и остави вратата широко отворена. Много скоро се понесе висок глас, звънкият сопран на малко момче.

„По бреговете на Мексико Ривър пътува колата ми, а аз съм щастлив и доволен, защото съм каубой. Роден съм в Западен Тексас, познавам конете отрано, а там, на края на гората, е скъпата на сърцето ми фермерска къща. Щом вечер пламнат огньовете, каубойското ми сърце затуптява по-силно, започвам да мечтая за старата любов, за вярност, копнеж и болка. Един ден, когато отида в отвъдното, когато настъпи последният ми ден, заровете ме, братя каубои, на брега на реката.“

Ане се бореше със сълзите си, думите й идваха на пресекулки.

— Любимата му песен. Непрекъснато я пееше. Всеки ден. Понякога му се карахме. — Тя се усмихна унило. — Сега бих дала всичко, за да го чуя как я пее…

— Пусни я пак — помоли Карла. — Отдавна не бях чувала толкова хубав детски глас.

— Бяхме го записали на касета, после помолих да ми направят диск, за да не се изгуби.

Ане пусна плейъра отново.

Преживяването беше ужасно. Щом чу ясния детски глас, Енрико се обърна и за миг повярва, че вижда как Феликс подскача по планинския склон и върви право към него. Побърза да призове разума си на помощ, за да му каже, че това е невъзможно, и се успокои. Погледна отново към склона — там наистина нямаше никой.

Дишането му се ускори, стана му горещо. Все още чуваше този красив детски глас. И сега съзнателно затаи дъх, за да чува по-добре. Веднага позна песента. Феликс я пееше край потока. Тъкмо тя бе привлякла вниманието му към момчето.

Енрико седна на предната седалка и затвори очи. Думите на песента се запечатаха в сърцето му: „… мечтая за старата любов, за вярност, копнеж и болка. Един ден, когато отида в отвъдното, когато настъпи последният ми ден, заровете ме, братя каубои, на брега на реката“.

Ане стана и прибра сидиплейъра във воденицата.

О, Феликс, помисли си Енрико, по дяволите, Феликс, откъде можех да зная, че тази жена е твоята майка!

Енрико поседя още малко, докато дишането му се успокои, стана и бавно се запъти към къщата.

Закусиха и Енрико потегли. Карла смяташе да пере и да чисти. Ане попита дали да помогне, но Карла отказа. Ане остана с чувството, че предпочита да е сама.

Тогава тя реши да отложи унищожаването на насекомите за по-късно и тръгна пеша към Ла Пекора. Искаше непременно да разкаже на Елеоноре, че е купила Вале Короната и сега са съседки.

Пътят беше уморителен. И много стръмен. Ане не беше свикнала с такива преходи и правеше дълги почивки. Точно когато бе седнала на един камък, телефонът й звънна. Кай.

— Искаш ли тази вечер да празнуваме?

— Искам. Къде да се срещнем?

— Ще те чакам в седем на Кампото. Какво ще кажеш? Наблизо има хубав малък ресторант. Не е за туристи, не е прекалено скъп, кухнята е превъзходна.

— Радвам се — отговори Ане и затвори.

И веднага й хрумна мисълта, че не би било зле тази вечер да сложи четката за зъби в ръчната си чанта. Сърцето й заби развълнувано, почувства се като момиче преди първа среща. И енергията й се върна. Изкачи планината с много по-бързи крачки отпреди.

Елеоноре тъкмо вареше кайсиев мармалад. Зарадва се, че Ане е решила да й погостува, и й пожела хубав живот във Вале Короната.

Двете седнаха на терасата и продължиха да чистят кайсиите. И тогава Елеоноре зададе същия въпрос като Карла предишната вечер.

— Какво те накара да се заселиш в тази самотна долина?

Както и предишната вечер, Ане без колебание разказа историята на Феликс, спомена дори предположенията, които бяха изказали Карла и Енрико.

И тогава научи от Елеоноре нещо изключително важно: в областта имало и други изчезнали деца. През 1997 г. изчезнало 11-годишно италианче, Филипо, което отивало на училище с автобуса и трябвало да прекоси гората. Една сутрин просто не се появил в клас. През 2000 г. пък изчезнал Марко, 13-годишен, но доста дребен и крехък за възрастта си. Уговорил се да се види с приятелите си на брега на някакво езеро в близост до Ченина, но те го чакали напразно. И Марко, и Филипо изчезнали безследно. Никога повече не се появили. Не намерили и телата им.

Елеоноре обичаше да чете криминалета, затова се интересуваше от загадъчните случаи с изчезнали деца в областта.

Значи не можеше да се изключи, че наоколо върлува детеубиец. Човек, който отвлича деца, убива ги и скрива телата на сигурно място, където никой не може да ги открие. В този миг надеждата на Ане угасна — Феликс със сигурност беше мъртъв. Но как така Енрико и Карла не знаеха нищо за другите две изчезнали деца?