Сабине Тислер
Колекционер на деца (57)

56

Кай познаваше много добре доторе Бартолини, нотариуса в Монтеварки, и уреждаше чрез него всички сделки с недвижими имоти. Двамата говориха няколко пъти по телефона, нотариусът състави договорите за покупко-продажба, а Кай обсъди всеки пасаж с Ане. Тя му благодари сърдечно, записа си някои неща върху копията, но не се замисли особено върху съдържанието, защото вярваше и в Кай, и в Енрико. Абсолютно.

Енрико отказа да прочете договора.

— Недоверието е лоша основа за сделка — заяви той. — Ако очаквах да ме измамят, нямаше да живея в тази страна.

— Фиама е хитра — възрази Кай. — Промени няколко параграфа и мисля, че трябва да ти ги обясня.

— Ще ги чуя, щом нотариусът прочете договора — спря го Енрико. — Имам си по-важна работа и не желая да се занимавам с юридически глупости. Много по-добре би било да уредим въпроса само с едно ръкостискане.

Този човек се е побъркал напълно, помисли си Кай. Безумен мечтател. Много добре знаеше, че Енрико няма да разбере почти нищо от заплетените изрази в договора, да не говорим, че доторе Бартолини гъгнеше и се запъваше.

Двата договора бяха подписани в един и същи ден, непосредствено един след друг. Ане бе облякла лека лятна рокля на бледорозови цветчета, която много подхождаше на настроението й. От изчезването на Феликс не се беше чувствала така лека и щастлива. В ръчната й чанта имаше заверен чек от банката за 180 хиляди евро — в пристъп на великодушие Енрико беше намалил цената с още двайсет хиляди.

Енрико носеше тъмен кадифен панталон и риза с цвят на патладжан. Косата му беше прясно измита и се къдреше покрай ушите. Той не каза почти нищо. Само подаде ръка на всички присъстващи и се усмихна.

Прилича на италианец, помисли си Ане. При удобен случай ще го разпитам за родителите му. Във вените му със сигурност тече римска или неаполитанска кръв.

В договора за покупко-продажба беше вписана фиктивна сума от шейсет хиляди евро, за да се спестят данъци и разходи за нотариуса.

— Това не бива да те притеснява. Навсякъде в Италия правят така — обясни Кай на Ане. — И то открито, пред очите на нотариуса.

Тя се уплаши, но и се развесели.

— Dunque — заяви Бартолини, усмихна се широко, изгледа поред присъстващите над ръба на очилата си и започна да чете. Коментираше всяко второ изречение, започвайки всяка забележка с „dunque“, нещо като „и така“ — очевидно любимата му дума.

Ане не разбра нищо. Докато траеше четенето, придружавано с многословни обяснения, тя се отдаде на мечтите си и зачака момента, когато Вале Короната най-сетне щеше да й принадлежи.

— Dunque — обяви Бартолини. — Altre domande?

Кай погледна въпросително Ане и Енрико. Енрико поклати глава, Ане повтори жеста му.

Нотариусът попита дали двамата са съгласни със сумата 180 хиляди евро, провери обстойно заверения от банката чек, сложи го на масата и подкани Енрико, по-точно Алфред Фишер, и Ане Голомбек да се подпишат. След това тържествено разкъса на парченца двата временни договора, в които се упоменаваше действителната сума. Фотокопията нямаха валидност пред съда.

Енрико прибра чека в джоба на панталона си. Просто така, сякаш беше обикновено парче хартия. Сърцето на Ане заби лудо. Лицето й пламтеше от радост. Най-сетне Вале Короната й принадлежеше. Там щеше да започне нов живот.

Пред вратата тя прегърна Енрико с искрена нежност. Най-сетне, най-сетне имаше късмет. Късмета да срещне този странен, но прекрасен мъж.

Ане седна в едно кафене и изчака Енрико да подпише договора с Фиама. Накрая Фиама покани всички на чаша просеко. Тя бе начервила обилно устните си и когато целуна Кай и Енрико по бузите, им останаха червени отпечатъци, което развесели Ане. Фиама фамилиарно потупа Кай по дупето, притисна се до него и пошепна в ухото му:

— Твоят приятел Енрико ми харесва. Даже много. Каза ми, че бил половин италианец, но той почти не говори италиански. Акцентът му е ужасен!

Тя разроши грижливо фризираните си коси и отново заприлича на себе си.

Кай вдигна рамене.

— Трябва да попиташ него. Аз нямам представа защо италианският му е толкова лош.

Фиама кимна и се запъти към Енрико с чаша в ръка, като полюшваше хълбоците си.

— Как е жена ви? — попита и го погледна дълбоко в очите.

— Добре е — отвърна Енрико. — Но сутринта се почувства неразположена и предпочете да си остане вкъщи.

— Откъде знаете толкова добре италиански? — продължи с въпросите Фиама и го дари с широка усмивка.

В първия момент Енрико се смути. Знаеше, че италианският му никак не е добър. Дали Фиама се шегуваше, или просто искаше да бъде мила? За щастие Кай му бе разказал историята, с която я заблуди.

— Баща ми беше пристанищен работник в Палермо — заразказва той без колебание. — Родителите ми имаха мъничко жилище край морето, но аз не го помня. Виждал съм го само на снимки. Бях само на три години, когато баща ми се влюби в собственичката на заведение за пържена риба и мама се върна обратно в Германия. Беше толкова гневна и обидена, че упорито отказваше да си говорим на италиански.

— А аз си мислех, че баща ви е станал жертва на злополука — промърмори объркано Фиама.

— О, не! — Енрико я дари с най-очарователната си усмивка. — Той избяга с другата жена. Но за майка ми все едно беше мъртъв. Разбирате ли, тя се срамуваше, че мъжът й я е изоставил, затова разказваше на всички за смъртоносна злополука. И аз съм разказвал тази история, без много да се замисля.

Фиама остана много впечатлена от тежката съдба на изоставената съпруга и напълно разбра лъжите й.

— Бедничкият! — въздъхна тя. — Миналото ви е ужасно. Имате ли връзка с баща си?

— Не, той умря преди десет години — обясни Енрико. — Паднал контейнер и го премазал.

Фиама замлъкна. Значи младият агент по недвижими имоти все пак бе казал истината. Досега вярваше, че я е лъгал. Но Енрико очевидно говореше истината и историята му я трогна до сълзи.

— От време на време ще ви посещавам в Каза Мерия. Нали нямате нищо против? — попита нежно тя и плъзна пръст под окото си, за да провери дали гримът й не се е размазал.

— Разбира се, че нямам нищо против — увери я Енрико. — По всяко време сте добре дошли в новия ми дом.

Той, естествено, лъжеше. Обещанието на Фиама беше най-ужасната заплаха. Той не понасяше изненадващи посещения, особено когато строеше нов дом. Ане също беше фактор на несигурност. Навярно ще се чувства самотна във Вале Короната и ще скучае. Тогава ще си казва, че не би било зле да отиде на гости на Карла. Имаше само един изход: ще остава телефона си включен денонощно, с надеждата евентуалните посетители да се обаждат, преди да дойдат. Страшно мразеше телефонен звън. Включеният телефон криеше и друга опасност: Карла ще започне да телефонира, да се уговаря с чужди хора, да се среща с тях и да си говорят глупости. Това беше недопустимо и той беше длъжен да го предотврати. Все още нямаше идея как ще се справи. Опасяваше се, че никога повече няма да живее така спокойно, както във Вале Короната, и това го изнервяше. Май направи грешка, като продаде долината.