Сабине Тислер
Колекционер на деца (47)

46

Осветлението в кухнята не беше включено, но Енрико бе сложил две свещи на масата и още една на подвижната етажерка. Ане се възхити не само от романтичната атмосфера, а и от стремежа на Енрико да пести енергия.

— Разкажи ми за себе си — помоли тя.

Артишокът се задушаваше на печката, Енрико тъкмо разбъркваше пестото със сметана. Преди това бе накъсал листенцата рукола с ангелско търпение и с такова отдаване, сякаш познаваше лично всяко стръкче. Ане се наслаждаваше на възможността да не прави нищо и намираше, че движенията му са успокояващи. От време на време отпиваше по глътка червено вино — Енрико бе напълнил две водни чаши — защото се боеше, че ще й се доспи твърде бързо.

— В моя живот няма нищо интересно — опита се да се измъкне той.

Ане се усмихна с разбиране.

— Не ти вярвам. Имаш необикновен начин на живот… Щом си се усамотил тук, в тази долина, значи си преживял доста. Човек не се ражда в Хамбург, за да напълни едно сандъче с инструменти и да замине за Вале Короната — зад седем планини при седемте джуджета!

— Права си.

Енрико я гледаше сърдечно, приятелски, но явно се колебаеше.

— Бях мениджър на една от големите немски фирми… Грижех се за всичко — за персонала, за производството… Реализирах идеите си, направих няколко сериозни открития, конфигурирах наново целия софтуер на фирмата. Печелех добре, но не достатъчно. Не получих пари за откритията си — те станаха собственост на фирмата, защото бях неин служител. Тогава се замислих. Стана ми омразно всеки ден да обличам костюм, но когато се появих по тениска, шефовете побесняха. Накрая всичко ми опротивя и напуснах.

— Каква беше тази фирма?

— Не ми се ще да говоря за онова време…

— Тук сме само двамата. Кажи ми, за да знам за какво става дума.

— Производство на петролни продукти.

За момент Ане изгуби ума и дума.

— И какво стана, след като напусна работа?

Тази жена не спира да пита, каза си Енрико, но поне вярва във всяка моя дума. Явно е от онези, дето се чувстват сигурни, когато знаят повече за човека насреща си. Той я разбираше добре, затова продължи да отговаря на въпросите й.

— Разстлаха пред мен червен килим. Предложиха ми да работя на половин ден за същите пари. Да ходя на работа когато искам, да стоя колкото искам. Да имам свобода на действие. Да съм свободен. Искаха само моите идеи.

— Но това е фантастично! Това е най-доброто!

Енрико извади артишока от тенджерата и продължи да говори. През цялото време беше нащрек, защото се страхуваше да не направи грешка.

— Може би си права. Може би наистина е трябвало да остана. Но аз вече си бях подал оставката и държах на решението си. Веднъж вече ти казах: аз не се пазаря и не позволявам на никого да се пазари с мен. Щом съм казал една цена, тя си остава. Щом съм казал, че напускам, няма връщане назад. Напуснах и край.

Ане замлъкна. Каква лудост! Ако Енрико й е казал истината, това е било най-страхотното предложение на света, а той го е отказал.

Енрико продължи да говори:

— Както казах, всичко ми опротивя. Имах жилище, скъпа кола, приятелка, куп мебели и пълен гардероб с дрехи. Календарът ми беше запълнен с важни събития, в джоба си имах кредитни карти. Имах редовни доходи, постоянен адрес, планирах живота си до следващата отпуска. Всяка сутрин ставах в седем и половина, всяка вечер гледах новини. Когато канех Карла на ресторант, го правех винаги по специален повод, макар че можех да си позволя да я водя на ресторант три пъти дневно. Телефонът ми постоянно звънеше. Винаги бях на разположение. Перспективата ми за бъдещето гласеше: ще работя така още двайсет години, скучаейки до смърт, ще се пенсионирам, ще поживея спокойно, ще получа инфаркт и всичко ще остане за наследниците ми. И на гроба ми ще пише: така и не се научи да живее. Не исках това. Напуснах точно навреме.

Енрико сложи в чинията на Ане един артишок и го заля със сос песто.

— Опитай.

Ане го погледна слисано.

— Ти няма ли да ядеш?

— О, ще хапна, но не сега. Аз ям рядко и по малко. Вече ти казах, че се опитвам да живея пестеливо и скромно. Когато отивам на покупки, вземам само половината от онова, което ми е нужно. Когато готвя и усещам приятен аромат, отказвам да ям готовото ястие.

— Но това е ужасно! Защо се самоизмъчваш? Защо не се радваш на живота?

— О, аз се радвам на живота — отговори с усмивка Енрико. — Доволен съм от живота си. Хайде, яж, че артишокът ще изстине.

Ане започна да яде, но се чувстваше разочарована. Уютната, мирна, романтична атмосфера бе изчезнала. Чувстваше се наблюдавана и принуждавана като дете, което на всяка цена трябва да изпразни купичката с грис.

В кухнята се възцари тишина. Ане отчаяно се опитваше да не вдига шум по време на ядене. Енрико се усмихваше неразгадаемо, сякаш очакваше всеки момент да премине в нирвана. Този човек си играе с мен, каза си Ане. Точно както при първото им посещение, когато седеше с книга в ръка на терасата и се правеше, че не ни вижда. Инсценира сам себе си. Защо, за бога? Това не му е нужно. Това е неговият дом, не моят. Аз ще купя тази къща дори собственикът й да не е философ.

— А после? — попита след малко тя. — Какво направи, след като напусна?

Енрико изправи гръб и скръсти ръце в скута си.

— Разпродадох всичко. Жилището, мебелите, почти целия си гардероб. И колата. Много ценен мерцедес от трийсет и пета година. Страхотен олдтаймер, страхотно поддържан. Реших да си купя платноходка и да обиколя света. Да се храня само с риба и да не печеля пари до края на живота си. Но Карла отказа да дойде с мен. Уплаши се. Тя се страхува от водата и вълните, от бурята и вятъра, от самотата. Не смее да се качи в лодка, защото й става зле от люлеенето. Не е плавала с кораб дори до някой близък остров. Страх я е, че ще се удави или ще умре от постоянно гадене и повръщане. Може би е права. Карла все още се бои от смъртта, докато аз отдавна съм преодолял този страх.

— Умееш ли да управляваш лодка?

— Не. По-точно казано, никога не съм се опитвал. Но щях да чета книги. Ако човек прекара всичко през главата си, ще се справи. Вятърът е предвидима величина. Същото важи и за водата. Сила, скорост, течения, маса — всичко това може да се изчисли. Така опасността намалява.

Ане разбираше много добре защо Карла е отказала да обикаля света с лодка. И тя на нейно място би постъпила по същия начин. Как да тръгнеш по море с абсолютно неопитен капитан!

— Освен това Карла не искаше да напусне работа. Само преди половин година я бяха направили директорка на детска градина. Все твърдеше, че обичала работата си, но аз виждах колко се преуморява. Поставих си задачата да я измъкна оттам. На всяка цена. Започнах да планирам работата й. Правех всичките й сметки. Изчислих как да пестят пари в кухнята. Намерих най-добрите майстори да пребоядисат градината и да сложат навсякъде нов мокет. На половин цена. Измислих дървени играчки за децата, разработих дидактическа концепция, всеки ден ги наблюдавах, докато играеха, даже заминах с малките на почивка в планината. Без да искам пари, естествено. Правех всичко за нея, но нямаше смисъл. Карла не беше създадена за толкова отговорна работа. Тя е твърде мека, винаги проявява разбиране. Ако някое дете си удареше коляното, тя плачеше повече от него и в паниката си забравяше номера на „Бърза помощ“. Един ден не издържах. Започнах да я убеждавам да напусне и накрая тя се съгласи.

Енрико си наля чаша вино и го изпи на един дъх. Ане продължи да пие на малки глътки. Лицето на мъжа насреща й вече пламтеше.

— Тогава купих стар бус и го преустроих. Направих вътре кухня, сложих сгъваема маса и два стола, легло, шкафче — всичко необходимо. Достатъчно за малкото ни вещи. Исках заедно да обиколим света. Щом не става с лодка, тогава с бус. По сушата.

Енрико пиеше, но устните му оставаха сухи. В ъгълчетата на устата му бе полепнала засъхнала слюнка. Ане постоянно поглеждаше натам и това я смущаваше. Такъв красив мъж, с толкова силно излъчване — и нещо толкова банално. Банално и гадно.

— Прекрасна идея — рече тя. — И аз съм си мечтала за същото. Просто да потегля нанякъде. Да се нося по течението. Да не знам какво ме очаква. Да видя света.

— Направи го — каза Енрико. — Обиколи света. Не се затваряй в тази долина.

— А ти защо се скри в това усамотено място? — попита бързо Ане, преди той да я е попитал защо иска да купи къщата му. Не можеше да говори за Феликс. Не и тази вечер. Може би друг път.

— Бусът беше стар, раздрънкан и щом стигнахме до Тоскана, умря. Някъде над Дудова, на сечище, където складираха дърва. Нямаше как да продължим. Опитах се да го поправя, но той не мръдна. Не стигнахме даже до сервиза в Амбра. Тръгнах да обикалям и изведнъж се озовах във Вале Короната. Тогава тук имаше само руина, изоставена от трийсет години. Веднага разбрах, че искам да остана. Че съм предопределен да възстановя къщата и воденицата, да ги върна към живота. Да остана тук. При извора. При гората. В началото на живота.

— Кога се случи това? Искам да кажа, откога си тук?

— От тринайсет години. Първо купих Вале Короната, а после и други изоставени къщи. Работех като луд. Чистех, строях, украсявах.

Тринайсет години, помисли си Ане. Значи е бил тук, когато изчезна Феликс. Ла Пекора не е далеч. Четирийсет и пет минути пеш. Никакъв проблем. Сигурно е чул или видял нещо. Може би хората от селото са му разказали за изчезването на момчето… Може да е забелязал нещо при обиколките си и тогава да не му е отдал значение, но сега ще си го припомни. Може това да се е случило по време, когато двамата с Харалд отдавна са били отново в Германия. Енрико беше изходна точка. Добро начало. Въпреки това реши да изчака, преди да му разкаже за Феликс.

Той сложи руколата на масата, добави оцет и олио. Движенията му бяха напълно спокойни. Ръцете му не трепереха дори леко. Ръце, които без проблеми биха могли да държат скалпел и да правят фини разрези. Енрико сложи на масата две чинии — очевидно възнамеряваше да яде салата. Седна и се усмихна по обичайния си начин.

— Добър апетит.

— Добър апетит — отвърна шепнешком Ане.

Разговорът замря. Тя го наблюдаваше как яде. Бавно, обмислено, сякаш осъзнаваше всяка хапка. От време на време я поглеждаше и в погледа му се четеше очакване. Този човек се държеше… не, не надменно, това беше лоша дума, но въпреки това я изнервяше. Ане се почувства като дете, което чака да му кажат какво ще се случи оттук нататък.

И тогава изведнъж си представи как Феликс се появява на стълбата. Едър, силен млад мъж с руса коса, с бронзов загар, спокоен и щастлив. С широк панталон и тясна тениска. На лицето му грее усмивка. „Здрасти, мамо! Чух гласа ти и реших да намина.“ Ще я прегърне силно и ще продължи: „Съжалявам, че не се обадих през цялото това време. Съзнавам, че постъпих зле. Сигурно ви е било много трудно… Но знаеш ли, тук е страхотно. Живея с Енрико, работя в гората, по къщата… Точно такъв живот съм искал винаги. Ако знаехте къде съм, щяхте да ме отведете обратно в Германия и да ме пратите в гимназия. А аз не искам да ходя на училище. Гадно ми е. Не ми се сърди, мамо, моля те!“

Сега Феликс щеше да е на двайсет години. Нейното красиво, силно момче.