Сабине Тислер
Колекционер на деца (11)

10

Петер излезе от „Футболна среща“ десет минути преди полунощ. Собственикът на заведението запомни часа съвсем точно, защото това беше моментът, когато Вернер се сбогува с гостите с величествени жестове и заяви:

— Отивам да спя, деца, и пожелавам на всички ви приятна нощна почивка. Обичам ви. Само поради тази причина утре отново ще съм тук.

С известни промени във формулировката това бяха фразите, с които Вернер всяка вечер приключваше петнайсетчасовото си пребиваване в кръчмата. Собственикът беше доволен, защото сбогуването на редовния клиент караше и другите гости да си тръгнат и той успяваше точно в полунощ да затвори заведението.

Петер не беше пиян, но изглеждаше по-спокоен.

— Изпрати ме, приятелю — помоли го Вернер и сложи ръка на рамото му. — Ужасно ми е студено.

Едва сега Петер осъзна, че е прекарал цялата вечер в кръчмата, вместо да търси сина си. Едва сега, в този миг, угризенията на съвестта го връхлетяха с огромна сила и му причиниха мъчително гадене. Имаше чувството, че през изминалите три часа е бил в безсъзнание.

Щом излязоха навън, Вернер посегна да се хване за ръката му.

— Къде отиваш, приятелю?

— На гробищата — изфуча Петер и побягна.

Не спря нито веднъж, за да си поеме дъх, и много скоро стигна до канала.

На последния ъгъл, съвсем близо до вадата, имаше телефонна кабина. Петер събра монетите от джобовете си и се обади на Мариане.

— Къде си? — попита тя. — Какво правиш?

— Търся го — почти изкрещя той, за да заглуши упреците на съвестта си.

— Моля те, върни се вкъщи — пошепна беззвучно тя. — Вече не издържам.

— Скоро — отговори Петер и окачи слушалката.

Добре че не беше забравил да вземе фенерчето, толкова малко, че се побираше в джоба на якето му, но невероятно силно. Бавно тръгна по тревата край канала, защото знаеше, че Бенямин обича да идва тук. Днес следобед бе минал по цялата алея край канала, без да намери нищо, и съзнаваше колко е абсурдно да продължи търсенето през нощта, но някакво необяснимо чувство караше сърцето му да бие ускорено. Осветяваше брега метър по метър и все повече се изнервяше. Сякаш зад следващия храст щеше да се появи Бенямин, седнал на някой голям камък, и да каже: „Здрасти, татко, много ми е студено. Какво имаме за вечеря?“.

Една патица бе заспала в храстите и избяга с укорително крякане, когато Петер едва не я настъпи. Той подскочи уплашено, изключи фенерчето, вслуша се за миг в мрака и продължи да търси.

Нощта беше ужасно студена. Петер вдигна ципа на ватираното яке и скри ушите и брадичката си. На някои места тревата беше покрита с тънък пласт сняг, на голата земя под храстите и дърветата снегът се бе стопил. Петер се спъна, понеже не внимаваше къде стъпва и осветяваше с фенерчето на няколко метра пред себе си.

И тогава я видя. Точно до водата, зад храстите, напълно скрита за всеки, който минаваше по алеята. Раница със светещи точки на капака, които блеснаха под светлината на фенерчето. Червената ученическа чанта на Бени с лилави и сини ивици отстрани, с щракащи заключалки, с които синът му обичаше да си играе. Бени бе изрисувал дръжката с химикал скоро след като му купиха раницата и Мариане много се ядоса. Споменът извика сълзи в очите на Петер. Около чантата бяха разхвърляни няколко тетрадки, несесерчето, учебници, моливи и електронната игра, полузарита в изгнилата шума.

Петер се разтрепери от вълнение. Чантата беше тук, значи и Бени беше някъде наблизо. Остави нещата по местата им и освети тревата и храстите, очаквайки да види тялото на детето си под някой клон. Пълзеше на четири крака, вдигаше увисналите клони и се ровеше в купчините шума. Накрая въздъхна примирено. Бени го нямаше. Никаква следа от него.

Когато спря за момент, Петер чу вълните на канала, които тихо се плискаха в брега. Някъде далеч излая куче. Водата, помисли си той. Някой е хвърлил Бени в канала. Бени е някъде на дъното. В черните води на плавателния канал, вонящ на мъртва риба и дизел.

Петер се свлече на мократа земя и дълго седя, без да се помръдне. Какво да правя, питаше се отчаяно той. По това време на годината водата е много студена. С все сила притисна длани към слепоочията си. Веднага да се обади в полицията. Да дойдат тук и да търсят Бени в канала. Да докарат водолази. И полицейски кучета. Може пък момчето да се е свило някъде в храстите.

Петер Вагнер се изправи с мъка. Почти не усещаше вледенените си крака. Посегна да събере вещите на Бени, но се сети, че полицията трябва да ги завари в същия вид, в който ги е намерил, и ги остави в калта.

На няколко метра над него по алеята мина мъж. Носеше палто, но беше без шапка, шал и ръкавици. В началото на трийсетте, строен, с тренирано тяло, с леко къдрава коса. Вървеше, без да бърза, но стъпваше енергично. Забеляза светлия кръг на фенерчето близо до брега и неволно се усмихна. А, да, ученическата чанта — помисли си той. — Ето че са я намерили. Добре че не се подписах под двойките. Е, все едно. Милото ми момче вече няма проблеми. Нито с родителите, нито с училището. Мислено прати въздушна целувка към дървената виличка. Спи спокойно, мой малки принце!

Алфред ускори крачка.

Докато тичаше към телефонната кабина, Петер Вагнер видя черна мъжка сянка да завива в страничната уличка, но изобщо не й обърна внимание.