Сабине Тислер
Колекционер на деца (13)

12

Карстен Швирс работеше в полицията от трийсет години и отдавна се бе наситил на работата си, на проблемите и изобщо на живота. Преди три месеца жена му Хайди си стегна куфара, напълни чантата си с козметика, взе дакела Фрици и отиде да живее при приятелката си. От време на време се обаждаше да го пита дали е добре, но дори не намекваше, че има намерение да се върне. Междувременно му бе станало все едно, но настроението му не се подобряваше.

Работата му беше безсмислена. Водолазите цял ден бяха претърсвали канала за едно малко момче, което вчера не се прибрало вкъщи и родителите го обявили за издирване. През нощта бащата намерил ученическата чанта на сина си под един храст край канала. Тази „случайност“ изобщо не беше по вкуса на Карстен. Водил бе дълги разговори с родителите, без да стигне до разумно заключение. Бащата беше недоверчив и затворен — очевидно не вярваше, че полицията ще си свърши работата. Беше се писал болен, седеше си вкъщи и пиеше, за да убие времето. По обед вече не бе в състояние да води смислен разговор.

— Знам по-малко от вас. — Все това повтаряше. — Всъщност не знам нищо, абсолютно нищо. Знам само, че Бени не би избягал от къщи. Само си губите времето да ме разпитвате.

Мариане Вагнер бе откарана в Шарите. Болна от множествена склероза, тя получила пристъп плюс нервен срив. Лекарите се принудили да я приспят и обездвижат и сега не беше в състояние да му даде никакви сведения.

Този следобед главният комисар Швирс си тръгна от работа точно навреме. Докато не намереха Бенямин, нямаше какво да прави. Искаше само да спи. Костваше му много усилия дори да държи химикалката.

Тръгна бавно към къщи. Снегът, паднал преди два дни, се беше стопил, но навън бе още по-студено. Е, поне не валеше дъжд, нито сняг. Комисарят дишаше дълбоко, но със затворена уста. Дано не се разболея, повтаряше си унило той. Да се лекуваш от грип, когато няма кой да се грижи за теб, е крайно неприятно. Някога, щом вдигнеше температура, той лягаше в леглото, а Хайди му вареше чай и бульон, даваше му чиста пижама и сменяше спалното бельо. Пращаше го в банята, за да проветри спалнята, носеше му вестници и списания. Беше като добър домашен дух, който правеше боледуването едва ли не приятно. Винаги когато излизаше от стаята, му казваше с усмивка:

— Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.

Толкова му се искаше да чуе отново това прекрасно изречение, но не вярваше, че това ще се случи някога. Най-сетне трябваше да свикне с мисълта, че Хайди го е напуснала.

Днес за първи път забеляза, че на улицата, по която минаваше, няма нито едно дърво. Ще се преместя, каза си комисарят. Щом Хайди няма да се върне, ще се преместя. Някъде по-далеч, в по-малко жилище, ако трябва, но пред прозореца ми задължително ще има дърво.

Мина покрай „Футболна среща“ и му се прииска да влезе вътре и отново да поговори със собственика, но в крайна сметка се отказа и продължи пътя си. Карл-Хайнц беше потвърдил думите на Петер Вагнер, който заяви, че е бил в кръчмата почти до дванайсет.

Гадна история, повтаряше си Карстен Швирс, и на всичкото отгоре абсолютно неправдоподобна. Или по-скоро невероятна. Бащата, тръгнал да търси сина си, влиза в кръчмата и стои там почти три часа. После се сеща какво е трябвало да направи и отива на канала в пълен мрак. Пълзи през храсталаците и намира училищната чанта на изгубеното дете!

Полицейският опит и инстинктът на криминален комисар му подсказваха, че бащата има нещо общо с изчезването и смъртта на детето. Защото Карстен беше убеден, че Бени вече не е между живите. И за това имаше инстинкт.

Спря за малко в магазинчето за вестници близо до дома си и си купи „Берлинер Моргенпост“, „Щерн“ и двойно блокче „Марс“. Копнееше за гореща вана, сладък карамел с шоколад и топло легло. Ако спи дванайсет часа, без да се буди, утре ще е бодър и ще работи с желание.

Както всяка вечер, влезе в празното жилище и се уплаши от тишината. Някога Фрици го посрещаше с радостен лай и събираше вълнената афганистанска пътека в коридора, за да скочи на краката му и да му оближе ръката. Фрици вече не му носеше каишката, за да се помоли за разходка. Не хъркаше пред телевизора и не го принуждаваше да пусне звука по-силно. Фрици изчезна от живота му заедно с Хайди и Карстен често се питаше дали поне кучето понякога не тъгува за него.

Карстен влезе във ваната, пълна с гореща вода, и изохка стреснато. Пусна малко студена вода, отпусна се и блажено затвори очи. Какво ли би могло да извърши едно крехко, слабичко единайсетгодишно момче, та баща му да пожелае да го отстрани от пътя си? Слепоочията на комисаря пулсираха и той имаше чувството, че главата му е увеличила обема си поне с няколко сантиметра. Въпреки това продължи да размишлява напрегнато. Отговорът на този въпрос беше извън възможностите на въображението му.

„Беше такова мило, такова добро момче. Имаше голямо сърце“ — бе казал бащата на Бенямин. Още преди трийсет години, в полицейското училище, бяха научили Карстен да внимава много за формулировката. Петер Вагнер говореше в минало време: „беше“, „имаше“. Значи Бени беше вече мъртъв в мислите му. А кой би могъл да знае това по-добре от него.

Тялото на комисаря все повече натежаваше и се отпускаше. Ръцете му увиснаха извън ваната, главата му се килна настрана.

Пронизителният звън на телефона го върна в действителността. Иначе щеше да заспи във ваната. Ругаейки, Карстен излезе от водата и заджапа гол и мокър към коридора. Не си даде труд да се подсуши, защото имаше намерение да се скара на натрапника и пак да легне във ваната.

— Намерихме труп на дете — съобщи делово колегата му Вацки. — В една от къщичките на колония Зоргенфрай. Парцел деветнайсет. Ела веднага. Искам да видиш детето. — И затвори, без да чака отговор.

— Каква гадост — изръмжа Карстен, върна се предпазливо в банята, за да не се подхлъзне на мокрия под, избърса се и се облече. Бельото полепна по влажното му тяло. Пъхна шоколадовото блокче в джоба си и затърси сивата си плетена шапка, защото косата му беше мокра. Откри я в най-долното чекмедже на гардероба. Сигурно лежеше там от години, защото комисарят не обичаше шапки.

Спусна се по стълбата и се затича към относително новия сребърносив голф, надявайки се, че някой от очарователните съседи не е пробил гумите му точно тази вечер.