Сабине Тислер
Колекционер на деца (68)

67

Всички прозорци на джипа бяха отворени и Ане се наслаждаваше на топлия вятър. Лятото беше горещо и възвишенията, полята, ливадите бяха сухи и кафяви, а причудливо оформените варовикови скали изглеждаха още по-сиви. Като цяло тази уникална местност предлагаше почти мрачна гледка.

— Виждала ли си Крета през пролетта? — попита Кай. — Тогава е най-красива. По възвишенията расте свежа трева, а младите жита се движат като вълните на океана. Фантастична гледка. Къщите в Крета се продават почти само през пролетта.

— С нетърпение чакам да дойде пролет.

Ане затвори очи и се опита да задържи този прекрасен миг. Всички проблеми изглеждаха безкрайно далеч и тя се радваше, че пътува през Тоскана, без да мисли за Феликс. Мисълта за него беше като бодил в плътта, винаги болезнен на пипане. Днес обаче беше ден, в който можеше да забрави болката.

— Искаш ли да разгледаш бенедиктинския манастир Абация ди Монте Оливето Маджоре? Тъкмо минаваме покрай него.

— Да, разбира се.

Кай караше уверено по острите завои. Джипът сякаш се беше сраснал с пътя. Ане не обичаше да я вози друг, предпочиташе да шофира сама, защото усещаше всяка проява на несигурност и не можеше да понася, когато шофьорът измъчваше колата. Непрекъснато имаше чувството, че подушва опасност, регистрираше и най-дребните грешки на човека зад волана и почти никога не се отпускаше. С Кай беше различно. С него беше напълно сигурна. Даже й се искаше да го помилва, но се отказа.

Стигнаха до абатството, а на паркинга отпред вече бяха спрели пет големи автобуса.

— О, не! — простена Ане. — Няма да търпя тълпи от туристи да обикалят манастира. Друг път ще дойдем. Най-добре през зимата, когато няма никого.

— Разбира се.

Кай изглеждаше облекчен. Явно и той не понасяше туристите.

Завоите продължиха чак до Буонконвенто — средновековно градче, оградено с впечатляващо висока и в отлично състояние стена. Само след няколкостотин метра се отделиха от шосето и завиха към Монталчино. Пътят се изкачваше в продължение на километри и постепенно се приближаваха към градчето на върха.

Кай паркира точно пред замъка, разположен на най-високата точка и поведе Ане през тесните улички. Често спираха, за да се насладят на прекрасната гледка към долината. Ръката му почиваше на рамото й. Изглеждаме като женени от години, помисли си развеселено Ане. Никой не знае, че съм омъжена за друг мъж, който по това време си гледа часовника и си мисли: „Още трима пациенти и най-сетне обедна почивка. Дано госпожа Бьоме не е много словоохотлива…“.

Градчето я възхити. Не беше малко като Амбра, нито голямо като Сиена, но в него кипеше живот.

— Ако трябва да живея в град, най-добре да е като този — изказа мислите си Ане. — Много харесвам Сиена, но там човек постоянно се обърква.

Влязоха в малка остерия и се настаниха на маса на балкона, чийто парапет се тресеше заплашително, а отдолу имаше петдесетметрова пропаст. За сметка на това оттам се виждаше цялата долина и гледката беше фантастична.

— На връщане ще минем покрай Сант’ Антимо — рече Кай и с наслада захапа парче хляб, намазано с пастет. — Това е една от най-прекрасните църкви, които съм виждал. Според легендата е създадена от ангели само за една нощ. Ангелите носили колоните на главите си, а камъните — в ръце.

— Ти не изглеждаш такъв, но всъщност си един безнадежден романтик, нали? — попита Ане.

— В Италия станах такъв. Някога бях различен. Някога бях суетен бизнесмен. Два пъти месечно ходех на фризьор, купувах само най-скъпия афтършейв и въпреки че разполагах с луксозно обзаведена кухня, много рядко си притоплях в микровълновата по някое готово ястие. Докато ядях, преглеждах борсовите новини или говорех по телефона с банката. След вечеря отивах в някой изискан бар и се наливах с джин-тоник, докато ми се замаеше главата. Познанствата и любовните ми връзки по правило траеха от десет вечерта до три сутринта. За облеклото ми се грижеха в пералнята, банята ми беше с черни плочки, а единствените ми домашни любимци бяха грипните вируси, които веднъж годишно носех от офиса вкъщи. — Той се опита да се усмихне, но не се получи. — Това не звучи романтично, нали?

Ане избухна в смях.

— Страхотно! А аз бях вярна и грижлива съпруга и майка, която всеки ден слага масата по три пъти, храни куче, котка и морско свинче, избира подходяща вратовръзка за мъжа си и изважда златните копчета за маншети при всяко отиване на театър. Освен това бях медицинска сестра, санитарка, секретарка и счетоводителка, а вкъщи пишех домашни с Феликс. Аз лъсках кухнята, метях пътеката, събирах ябълки, купувах коледни подаръци за цялото семейство. Никога не си позволих да погледна настрана, към друг мъж, защото се страхувах, че ще се разчуе. Моята романтика беше лятна почивка на Канарските острови и зимна в Алпите. И разходки по брега. Всъщност ние се разхождахме само когато трябваше да обсъдим някакъв проблем.

Сега Кай се засмя.

— Страхотно! Но все още не разбирам откъде имаш пари, за да си позволиш да купиш Вале Короната. За да живееш тук сама, също ще ти трябват пари. Имаш ли ги? Ще можеш ли да живееш тук, без да правиш нищо?

Келнерката донесе макарони със сос за двамата.

— Получих пари от кръстницата си, която почина от рак на костите преди около година. Тя си нямаше никого освен мен. Много добре се разбирахме. Когато се разболя, се грижих за нея до края. Нямах представа, че е спестила толкова много пари.

— Ами кабинетът на мъжа ти? Ще се справи ли без теб?

Ане вдигна рамене.

— Откъде да знам? Надявам се да се справи. Ако остана тук по-дълго, Харалд може да си назначи сестра. Реших за известно време да забравя брака си, разбираш ли? Харалд също е виновен за решението ми.

— Друга жена ли имаше?

— Да. Но основната причина е Феликс. Откакто детето ни изчезна, бракът ни се обърка. Двамата тъгувахме по различен начин, но никой не искаше да признае, че другият има това право. Аз исках да знам какво се е случило, а Харалд не искаше — поне след като мина известно време. В началото болката му беше толкова силна, че беснееше от гняв и непрекъснато трябваше да прави нещо. По двайсет часа на ден обикаляше наоколо, задвижи всички лостове, за които се сети, за да открие Феликс. През това време аз седях вкъщи като парализирана и чаках. Не бях в състояние да правя нищо. Не можех да се движа. Той не разбра какво ми е. След няколко месеца при мен не настъпиха промени. Постоянно си представях какво бих могла да направя, за да намеря Феликс. Исках да дойда в Италия. Харалд обаче не издържа. Един ден реши, че историята е приключила, и заживя според мотото, че човек не бива да полудява заради неща, които не може да промени.

— Много остра формулировка.

— Да, прав си. Исках да кажа, че ние се отдалечихме твърде много един от друг. И стана невъзможно да се съберем отново.

— Разбирам те.

След кратко мълчание Кай попита:

— Искаш ли месо? Или риба?

Ане поклати глава.

— Благодаря, ядох достатъчно. Но бих изпила едно кафе.

Кай махна на сервитьорката.

— Не тук. Ще пием кафе във Фиаскетерия. Щом си дошла в Монталчино, непременно трябва да посетиш това кафене.