Сабине Тислер
Колекционер на деца (27)

26

Хамбург, февруари 1990 г.

Температурите паднаха рязко. По прозорците се образуваха ледени цветя, а пясъкът в пясъчниците замръзна. Колежката Марлис го забеляза първа. Той не носеше нито палто, нито яке, само черни джинси и сив пуловер с висока яка. И стоеше напълно неподвижен в студа.

— Я виж онзи тип — рече Марлис. — Първо помислих, че чака автобуса, но пропусна вече три.

Карла не отговори, но продължи да наблюдава непознатия. Изглеждаше добре. Даже много добре. Трудно й беше да прецени на колко е години. Въпреки острите черти лицето му изглеждаше младо, но слепоочията му бяха започнали да посивяват. Гледаше към детската градина. Непрекъснато. Колежката Роза беше извела четиригодишните на площадката пред сградата. Облечени с палта, увити в дебели шалове, с шапки и ръкавици, малките се люлееха или се катереха по уредите.

По някое време мъжът започна да разтрива пръстите си. Виж ти, помисли си Карла, значи все пак не е от камък. В сърцето й се надигна недобро чувство. Присви я стомах. Дали пък да не повика полицията? Тя беше директорка на детската градина и носеше отговорност за децата и персонала. Ако направи грешка, ще трябва да си понесе последствията. Мъж, който от половин час се взира в детската градина… Какво иска? Поведението му не е нормално. От друга страна обаче… Не се доближава до децата, не говори с тях. Нали не е забранено да се гледа.

Карла мразеше моментите, когато не знаеше какво трябва да направи. Някои хора се замисляха за кратко и вземаха решение. Други пък изобщо не се замисляха, а веднага вземаха решение. Тя мислеше, блъскаше си главата, но вечно оставаше несигурна. Неспособна да вземе еднозначно решение. Дълбоко в себе си знаеше, че е негодна за ръководния пост, който заемаше, но когато й предложиха да ръководи детската градина, веднага каза „да“. Без да мисли. Защото й беше неловко да откаже. И защото се почувства поласкана. Явно никой досега не беше забелязал, че тя има трудности при вземането на решения.

Марлис се приближи до прозореца.

— Още ли е там?

— Странен тип — прошепна Карла.

Марлис направи гримаса.

— Нищо не можеш да направиш. Той просто стои и гледа.

Марлис много приличаше на сестра й. Спокойна, винаги весела. Нищо не я вадеше от равновесие. Реагираше бързо и интуитивно вземаше правилните решения. Преди няколко седмици едно от децата падна и се набоде на остър кол. Върхът се заби в гърба му и Елфи посегна да го издърпа, но Марлис й изкрещя да го остави както е. Прегърна детето, заговори му нежно, започна да му разказва разни истории. Държа го в ръцете си и през цялото време го гледаше в очите. Раненото дете остана напълно спокойно, не плачеше и сякаш не забелязваше какво му е. Слушаше разказите на Марлис и даже се усмихваше. „Бърза помощ“ пристигна само след минути и лекарят похвали Марлис, че не е извадила острия кол от гърба на детето. Сложиха го по корем на носилката и го качиха в колата. Марлис отиде с него в болницата, като по целия път не спря да му говори и да го успокоява.

Тогава Карла беше безкрайно благодарна на Марлис за правилната реакция. Но не посмя да си зададе въпроса как би постъпила самата тя. Ако беше сама, без другите учителки, сигурно щеше да се опита да извади кола от гърба на детето.

Безгрижието на Марлис по отношение на мъжа от другата страна на улицата успокои Карла.

— Ще си облека палтото и ще ида да говоря с него — рече тя и Марлис кимна. Очевидно това решаваше случая.

Ала когато Карла излезе на улицата, непознатият беше изчезнал.

На следващия ден се появи пак. На същото място, горе-долу по същото време. Пак без шапка, шал и ръкавици, но днес поне носеше зимно палто. Прехвърчаше сняг. Карла не изчака да мине половин час, а веднага излезе при него.

— Извинете, аз работя в детската градина насреща — започна тя и веднага се наруга. Ама че си глупачка, за какво е нужно да се извиняваш! Но не можеше другояче. Така беше свикнала. Извиняваше се дори когато някой я блъснеше на улицата. Преди две години един неопитен шофьор й отне предимство и я блъсна, а тя слезе и веднага се извини. Постоянно се извиняваше, че се е родила и че има безсрамието да участва в живота на другите.

— Знам — отговори с усмивка мъжът. — Често съм ви виждал там.

— Какво правите тук? — попита Карла. — Защо наблюдавате детската градина?

— Не наблюдавам детската градина. — Той се усмихна отново и разкри жълтеникавите си зъби. — Наблюдавам вас. Вчера ви видях да стоите до прозореца. Изглеждахте нерешителна. После почувствах, че ще излезете при мен, и си тръгнах.

Карла загуби ума и дума. Лицето й пламна.

— Защо? Искам да кажа, защо си тръгнахте?

Усмивката му стана още по-широка.

— Наистина ли ви интересува? — Тя кимна. — Не очаквах чак такъв интерес. Но добре, ще ви кажа. Вчера изглеждахте развълнувана, даже гневна, а аз не бих могъл да говоря с вас, ако се гневите.

— И сега съм гневна.

— О, не сте.

Как да отговори на това твърдение? Безсмислено е да възразява. Той спечели първия рунд и продължи да се усмихва. Добре поне че усмивката му не беше нагла. Беше някак си различна. В момента тя не бе в състояние да я определи.

Вътрешният глас й заяви, че няма смисъл да остава повече с него. По-разумно е да се сбогува, да се върне в детската градина и да се хваща за работа. А той да си стои тук, докато му замръзнат краката. Този мъж те превъзхожда по всички точки, обясни й вътрешният глас. Не можеш да се мериш с него. Той е един от онези, дето винаги казват какво трябва да се прави, а ти не си в състояние да кажеш не.

— Кога свършва работното ви време?

— В осемнайсет часа.

Всъщност би трябвало да го знае, щом я наблюдава. Но този отговор й хрумна твърде късно.

— Прекрасно — продължи той. — Ще дойда да ви взема. Каня ви на вечеря.

— Ами добре… — заекна тя и лицето й запламтя още повече, сякаш се бе напръскала с лют сос. Обърна се и прекоси забързано улицата, без да се огледа. Изобщо не забеляза, че една кола рязко удари спирачки, за да не я помете.

Преди да влезе в детската градина, Карла се обърна. Мъжът беше изчезнал. Обзе я срам, дълбок срам. Как можа да приеме поканата просто ей така, без да попита нищо повече! Та той беше абсолютно непознат човек! Поне да беше казала: добре, но в осем. Първо ще се прибера вкъщи, ще взема душ, ще се преоблека, ще нахраня котката. Но не каза това. Защото никога не казваше каквото трябва. И така, тази вечер щеше да отиде на ресторант, облечена в джинси и в пъстрия пуловер, изплетен от майка й преди много години. Шарките му бяха във всички цветове на дъгата и я правеха малко дебела, но пък децата ги харесваха много.

Ще му кажа, че съм размислила. Няма да вечерям с него. Нямам никакво желание да излизам. Или че календарът ми е пълен и не мога да отделя време… Но още докато се събличаше, Карла разбра, че няма да откаже вечерята.

Марлис я посрещна с многозначителна усмивка.

— Е, какво ти каза? Детеубиец е и избира поредната жертва, която следващата седмица ще завлече в омагьосаната гора?

— О, не. Покани ме на вечеря. Каза ми, че е наблюдавал мен, а не децата.

Марлис я погледна слисано.

— И? Прие ли?

Карла кимна и отново изпита срам, но Марлис вече беше огън и пламък.

— Великолепно! Хайде, бъди така добра и престани да се правиш на скромна. Не поръчвай най-евтиното, а си вземи ордьовър и основно ястие. Ако ти предложи аперитив, приеми. Пий шампанско, а не шери или някое евтино просеко. Избери най-хубавото ястие в менюто, нещо, което ти сама не би си позволила. Радвай се на вечерта, радвай се на живота и не се питай дали този мъж те интересува, или не. Той така или иначе ще те изпрати до вкъщи и тогава можеш да го пратиш по дяволите.

Карла кимна и се опита да се усмихне.

— Къде ще отидете? — Марлис беше неудържима.

— Нямам представа. Каза, че ще дойде да ме вземе в шест.

— Какво? Не говориш сериозно, нали? Няма да ти позволя да отидеш на ресторант с този смешен ръчно изплетен пуловер!

Естествено. Марлис веднага откри слабата й точка. Марлис никога не би приела покана, без да я обмисли добре. Марлис щеше да поиска достатъчно време, за да се приготви.

— Не е нужно да се преобличам заради някакъв непознат — опита да се защити Карла.

— Ти не се обличаш за него, скъпа, а за себе си. Не би могла да се наслаждаваш на вечерта, ако изглеждаш като клоун в цирка, по когото хвърлят сметанови пастички. Практична, закръглена, добричка. Негримирана, далеч от родното място. Така изглеждат учителките в детската градина, Карла, но жена, която отива на ресторант, изглежда другояче!

— Какво да правя сега? — Марлис беше напълно права.

— През почивката ще си отидеш вкъщи и ще се преоблечеш. Аз ще те замествам. Няма проблем.

Карла кимна.

— Благодаря ти, Марлис.

Докато вървеше към кабинета си, за да определи смените за следващата седмица, Карла не престана да се пита коя всъщност е шефката на детската градина.