Сабине Тислер
Колекционер на деца (50)

49

Експрес №241, идващ от Вестерланд, вече имаше 19 минути закъснение, когато Карла пристигна на гарата десет минути преди часа на тръгване. Тя мушна куфара между краката си и силно притисна гръб към една колона, за да не даде възможност на някой от младежите, които се мотаеха наоколо с бутилки бира в ръце, да я бутне пред влака. Мразеше шумните, скърцащи влакове, които нахлуваха в гарите като природна катастрофа, сякаш там не ги очакваха стотици раними хора. Беше на шестнайсет, когато видя как влак премаза крака на възрастен мъж. Там, където обикновено имаше само тясна дупка, сега бе притиснато човешко бедро с нормален диаметър от около трийсет, дори четирийсет сантиметра. Мина почти час, докато пожарникарите извадят стареца с помощта на резачки и го натоварят на чакащата линейка. Карла получи нервен срив и никога не забрави гледката. Разказаха й, че е плакала и пищяла като луда, че са й дали успокоителни и накрая полицаите са я откарали вкъщи — самата тя не помнеше нищо.

Притиснатият старец изглеждаше като баща й — някога и той излизаше от къщи с палто и шапка и почти винаги с чадър. Всеки път, щом отидеше на гарата, Карла си представяше как влакът премазва баща й. Влакът беше по-силен от човека. По-силен дори от всемогъщия баща на малкото момиче. А сега той лежеше в жълтата тухлена къща със спуснати щори на прозорците и упорстваше срещу смъртта. Защо не искаше да разбере, че врагът му е непобедим?

До нея стоеше войник от бундесвера и шумно плюеше по плочките. Карла виждаше съвсем ясно лепкавите жълти плюнки, които сигурно нямаше да изсъхнат скоро. Стана й гадно и тя започна да преглъща, за да не повърне. Представи си Алфред — в ъглите на устата му постоянно залепваше слюнка, защото приемаше твърде малко течности, а зъбите му ставаха все по-жълти, дори зеленикави, защото пастите за зъби били твърде скъпи. Да, тя обичаше Алфред, но отдавна не го беше целувала, защото й се гадеше от него.

Войникът до нея се разкиха и сложи ръка пред устата си. Между отделните кихавици разглеждаше с интерес слузта в шепата си. Карла се опита да не гледа към него, да пренебрегне случващото се край нея и да се съсредоточи върху себе си. Ако продължи да й се гади, ще припадне. Точно тук, на перона. Ще я откарат в някоя от болниците в Алтона и ще прекара два дни в светла болнична стая с неонова светлина над леглото и разпятия на отсрещната стена.

Дано успее да си намери тихо, спокойно купе, в което седят възпитани хора, и да се прибере вкъщи. Във Вале Короната при Алфред. По-точно при Енрико. В мислите й той си оставаше Алфред, но той не понасяше да го нарича със старото му име. Е, добре, ще се опита да свикне. По някаква незнайна причина името Енрико му харесваше повече. Не го разбираше, но уважаваше желанията му. Всеки имаше право да го наричат така, както му харесва.

Карла не знаеше, че преди да се ожени за Грете, Алфред е носел фамилното име Хайнрих. Енрико беше италианското съответствие на Хайнрих.

Войникът продължи да киха до пристигането на влака. Карла оглуша от скърцането на колелата. Тъкмо когато щеше да вдигне куфара си, войникът направи крачка към нея, грабна куфара с омазаните си пръсти и рече:

— Оставете, аз ще го внеса във влака, няма проблеми.

Карла се вцепени. Знаеше, че не е редно да се противи и се усмихна измъчено. И без това вече беше късно — дръжката бе омърсена със сополите на войника.

Карла мина по коридора, търсейки купето си, следвана по петите от войника. Спря да си извади билета, а младият мъж се блъсна в гърба й, защото не бе очаквал тя да спре внезапно. Най-сетне Карла намери купето си. Слава богу, празно! Тя въздъхна облекчено и се настани до прозореца. Войникът влезе след нея, качи куфара й на мястото за багаж точно над главата й и се засмя.

— Много ви благодаря — промърмори Карла. — Много мило от ваша страна.

Войникът отново се засмя и се тръшна на седалката срещу нея.

— Тук има достатъчно място. Най-добре да остана.

Носът му беше зачервен и влажен и той постоянно го триеше с ръкава на униформата. Карла се опитваше да крие ужаса си и накрая изтощено затвори очи.

Чувстваше се изморена до смърт. Колко нощи беше бдяла край леглото на баща си. Понякога задрямваше, дори заспиваше дълбоко, но щом той простенеше или изхленчеше, веднага се будеше. Обикновено баща й я викаше, защото беше напълнил памперсите или защото искаше обезболяващо.

През последните три седмици не беше спала повече от два часа без събуждане. Сега най-сетне имаше време. До Мюнхен имаше шест часа път. Войникът беше отвратителен, но не я плашеше. Ще киха, ала няма да й стори зло. Тя хвана здраво дръжката на дамската си чанта, напъха я зад себе си, опря глава в окаченото на закачалката яке и моментално заспа.

Събуди се малко преди Мюнхен и установи, че е сама в купето. Войникът явно беше слязъл, но й бе оставил поздрав — на мръсното стъкло бе написано „добър път“.