Сабине Тислер
Колекционер на деца (44)

43

Тоскана, 2004 г.

От завоите на пътя към Монтебеники се откриваше възхитителна гледка към местност, която много приличаше на Кианти. Меки възвишения, по чиито склонове растяха лози, тук-там внушителни имения, които се даваха под наем през лятото. Поляни с пасящи коне, просторни слънчогледови поля, които по това време на годината цъфтяха буйно. Монтебеники, разположен на високо било, приличаше на шапка от средновековни каменни къщи и беше зашеметяващо красиво място.

Денят беше горещ и Кай отвори изцяло прозореца на колата, за да влиза въздух. Очакваше шумни протести, защото вятърът моментално разбърка сложната прическа на госпожа Шрадер, но тя не каза нито дума. Само отвори чантата си, извади копринена кърпа на цветя и я върза на главата си.

Попаднала си на точното място, скъпа, каза си развеселено Кай, и ти си от влюбените в Тоскана немци, които ми осигуряват добър доход всяка година. Ще си купиш къща, а след две години ще я продадеш и ще се настаниш в някое бунгало на Коста дел Сол.

— Какви красоти ще ни покажете днес? — осведоми се със сладък гласец госпожа Шрадер. Очевидно се опитваше да прикрие лошото си настроение заради отворения прозорец, но не успяваше напълно.

Вместо отговор Кай попита:

— Искате ли да затворя прозореца?

— О, не, така е добре! — Гласът й прозвуча като стон. — В тази горещина всички се нуждаем от малко вятър.

— Какво ще гледаме днес — руина или ремонтирана къща?

— И едното, и другото. — Кай отби надясно и спря за малко, за да пропусне грамадния камион, който идваше насреща му.

— Смятам да ви покажа пакет от три обекта. Готови и изоставени. Можете да купите един от тях или трите на много добра цена.

— И за какво са ни три къщи? — попита госпожа Шрадер и изнервено задърпа тясната си пола, която постоянно се плъзгаше по дебелите й колене.

— За да спекулирате. След няколко години ще продадете две от тях. Или първо ще ги реставрирате и тогава ще ги продадете. Сигурно е, че няма да изгубите — цените в Тоскана непрекъснато растат.

Господин Шрадер, който се возеше на задната седалка, изведнъж се събуди.

— Звучи интересно.

Джипът влезе в Монтебеники и бавно прекоси малкото селище. Кай от сутринта се опитваше да се свърже с Ане, но тя си беше изключила телефона. Това започваше да го тревожи.

— Господи, каква красота! — въздъхна госпожа Шрадер.

Мъжът й на задната седалка отново бе изпаднал в летаргия.

Кай зави към планината и се заизкачва по прашен полски път с много завои. Минаха покрай няколко големи имения и навлязоха в просторна долина, през която се виеше поток, през зимата увеличаващ се до истинска река. Прекосиха моста и пътят отново се заизкачва към Сан Винченти. Кай паркира на площада пред ръждясала, отдавна неработеща телефонна кабина.

— Пристигнахме — възвести той, слезе и заобиколи колата, за да помогне на госпожа Шрадер да слезе.

Насреща им беше палацото — най-голямата, най-величествената сграда в селището.

— Построено е през седемнайсети век и е част от пакета — обясни Кай. — Няма пречки да го купите. Нужно е само да се обнови, но не се налага да го реставрирате из основи. Искате ли да влезем?

Кай тръгна напред, Шрадерови го последваха мълчаливо. Влязоха през главния портал и Кай включи осветлението. Силната лампа на тавана сякаш направи варосаните стени още по-бели и студени.

Госпожа Шрадер остана в един ъгъл, очевидно скучаеща, докато съпругът й отваряше прозорците, проверяваше заключват ли се вратите и работят ли крановете. Даже почукваше по стените, но не казваше нито дума. Кай го остави на мира. Надяваше се да чуе някой въпрос, но съпрузите мълчаха.

И тогава я видя. Тя пристигна на стара бежова веспа и естествено, веднага забеляза, че прозорците на палацото са отворени. Спря, слезе и се засмя. Кай побърза да се отдръпне от прозореца, но вече беше много късно. Тя го бе забелязала отдавна.

 

 

Алора беше на осемнайсет, а може би и на двайсет и осем или на трийсет и осем години. Никой не знаеше точната й възраст и никой не се интересуваше. Най-малко самата Алора. Изгоряла от слънцето, мускулеста, с чисто бяла коса, която подстригваше сама в зависимост от настроението си — ту по-дълга, ту по-къса.

Ако човек я погледнеше по-внимателно, установяваше, че лицето й е на стара жена, преживяла по-голямата част от живота си. Друг път обаче изглеждаше като младо момиче, едва навършило двайсет години. Никой не знаеше каква точно е Алора. Тя беше непредвидима.

Фиама я бе открила в един от домовете във Флоренция — момичето седеше в легло с решетки и по цял ден облизваше железните пръчки. Още щом я видя, Фиама реши, че може да я подслони при старата Жулиета, която живееше съвсем сама в схлупена къщурка и нямаше кой да й помага. Старицата беше глуха и почти сляпа и едва се държеше на краката си. От години не беше слизала в селото, защото не можеше да върви толкова дълго.

Освен това имаха нужда от жена, която да мете селската улица и площада, да взема цветята за църквата от пазара и да помага в брането на маслините. В Сан Винченти имаше много работа и Фиама взе Алора от дома. Момичето нямаше никакви документи, никой не знаеше името му. Любимата й дума беше „алора“ — в нейните уста тя означаваше „да“ или „не“, „идвам веднага“, „не става“, „ще направя това“, „няма да направя онова“, „махай се“ или „остани тук“, освен това „гладна съм“ или „уморена съм“. Тя изразяваше всичко с тази единствена дума, но изразът на лицето и мимиката й бяха толкова ясни и драстични, че всеки я разбираше.

Фиама не беше първата, която я нарече Алора, но много скоро всички в селото започнаха да й викат така.

Алора се настани в дома на старата Жулиета, в малка стаичка зад кухнята, където имаше място само за легло. Веднага започна да нарича старицата „mia nona“ — моята баба — и всеки ден й готвеше минестроне, защото това беше единственото, което умееше да готви. След хранене грижливо облизваше чиниите и лъжиците, докато заблестяваха, и ги прибираше в шкафа. Отнякъде намери меки памучни парцали и ги върза на коленете на бабата, за да се придвижва из къщата. Всеки ден разресваше сплъстените й коси и Жулиета ръмжеше от удоволствие. Тя беше „strega“ — старата вещица на Сан Винченти — и децата се страхуваха от нея, а хората си шепнеха, че отдавна била минала стоте. Следобед двете с Алора сядаха на полуразрушената каменна пейка пред къщата и обръщаха глави към слънцето. Алора се вслушваше напрегнато, защото се страхуваше, че бръчките по лицето на баба й ще запращят и ще пламнат, щом се затоплят достатъчно.

Алора свали прастарите превръзки от глезените на Жулиета и ги държа под течаща вода, докато изгубиха кафявия си цвят и станаха бежови. После каза „Алора“, промърмори нещо неразбрано — може би молитва — наложи дълбоките рани с листа от салвия и отново сложи превръзките. Раните не зараснаха изцяло, но поне паренето престана. Бабата не виждаше какво прави Алора, не чуваше бъбренето й, но усещаше облекчение и беше щастлива.

Понякога Алора отиваше в селото и крадеше за баба си амаро — билкова ракия, която старицата много харесваше. Рено, търговецът на дребно, си затваряше очите, когато момичето скриваше бутилката под полата си. Вечер двете седяха дълго под светлината на свещите, nona пиеше амаро и разказваше за войната. Как оцеляла само защото се скрила под дъските на кухнята, когато дошли да застрелят семейството й. Тогава още живеели в дървена колиба в гората, на половин час път от Мончони. Алора вземаше ръката на старицата, милваше мършавите й пръсти и подсмърчаше затрогнато.

От време на време ги посещаваше Фиама, носеше хляб и зеленчуци, понякога парче шунка, дори някаква дреха — жилетка за бабата, панталон или нови обувки за Алора. Алора поставяше обувките на рамката на прозореца, до иконата на Божията майка, и не смееше да ги обуе. Не искаше да ги напраши, камо ли пък да ги надраска, затова продължаваше да ходи боса. През зимата носеше дебели чорапи, изплетени от бабата, докато седеше до огнището.

Откакто Алора живееше в селото, площадът всеки ден беше грижливо изметен, олтарът на малката църква постоянно беше украсен със свежи цветя, а бабата даже започна да излиза на улицата. Влачеше се бавно, но понякога се изправяше за малко. Алора я закарваше до площада с количка, спираше под стария кестен, помагаше й да стане и да походи малко. Децата се плашеха и от двете и ги замерваха с кестени, които Алора събираше и вечер печеше на огъня.

В една студена февруарска сутрин Алора излезе от стаичката си и веднага усети вонята, която идваше от стаята на бабата. Жулиета лежеше на пода с широко отворени очи, устремени към тавана, с подигравателна усмивка на устните, сякаш не можеше да повярва, че смъртта все пак не я е забравила. Бутилката амаро почиваше в ръцете й, защитена като спящо дете. На умиране се бе омърсила, сякаш е искала да покаже на смъртта, че я презира, но не бе успяла. В крайна сметка смъртта винаги излизаше победител.

Алора я изми грижливо и я уви в единствения чист чаршаф, който бабата пазеше специално за този случай. За последен път среса сплъстените, прашни, но все така гарвановочерни коси, прегърна своята любима nona, натовари я на количката и я откара в църквата. Положи я пред олтара, извади цветята от вазата и ги подреди наоколо. Целуна Жулиета по челото — за първи, последен и единствен път — каза „алора“ и излезе от църквата.

Щом се прибра вкъщи, тя взе обувките си от рамката на прозореца, прекръсти се пред Светата Дева, обиколи всички помещения и подпали къщата.

 

 

Оттогава Алора живееше при Фиама и Бернардо. Имаше си собствена стая, варосана и чиста, с легло, маса и два стола, шкаф и етажерка, където обувките й заемаха почетно място. Пред прозореца й растеше смокиново дърво, сутрин грееше слънце. Въпреки това Алора беше нещастна. Липсваше й пълзящата, постоянно бърбореща нещо неразбрано nona, която топеше черните си коси в минестронето и се смееше с беззъбата си уста, когато намираше морков в супата. Която търпеливо очакваше появата на стария котарак, който прескачаше през прозореца, отърсваше се от бълхите и се настаняваше в скута й, за да си поспи. Тя го милваше часове наред с изкривените си пръсти и го оставяше да яде от минестронето колкото иска. После тя дояждаше каквото е останало, а Алора облизваше чинията. Понякога котаракът идваше посред нощ, свиваше се на кълбо между краката на бабата и я топлеше като гореща бутилка от сплъстена козина.

Фиама никога не прости на Алора, че е запалила къщата на старата Жулиета. Общината би могла да я продаде и да използва парите за някоя добра цел. Седмици наред Фиама се държеше зле с момичето и сякаш напълно бе забравила предишната си любезност. И постоянно разпитваше Алора защо го е направила.

— Алора — отговаряше момичето.

Фиама сърдито клатеше глава и заявяваше, че горчиво съжалява, задето е взела Алора от дома и я е освободила от леглото с решетки.

Алора продължи да мете улицата и площада. Украсяваше църквата с цветя и засади красиви растения на безименния гроб на бабата. Донесе от гората камък и го положи върху гроба. Много й се искаше да издълбае думите „Mia nona“, но не умееше да пише.

От време на време миеше колата на кмета и косеше моравата пред къщата, докато Бернардо пиеше грапа с важни личности — земемер, геолог, архитект, търговец на платове. Мъжете всеки път се учудваха на бързината, с която се движеше боса по поляната. Косачката сякаш работеше сама, а момичето само я завърташе наляво или надясно.

— Тази май има повече таланти, отколкото си мислим — казваше Бернардо и мъжете избухваха в смях.

Алора всеки път оставаше поласкана от думите му.

 

 

Дойдоха първите топли дни. Настана времето на мака, който заливаше всяка поляна, маслинова горичка и каменна тераса с ярките си цветове, сякаш Моне бе създал огромна картина с море от червени точки върху платното.

Алора се търкаляше по склона и се наслаждаваше на хладната, влажна трева. Радваше се на мравките, които пълзяха по босите й крака и се катереха по тънките косъмчета, сякаш са огромни дървета. Взираше се в облаците и си пееше песничката за партизаните — единствената, която бе научила от Жулиета. И точно в този миг на тиха радост бялото куче на овчаря се стрелна към нея с оголени зъби и треперещи ноздри, скочи отгоре й и захапа ръката й.

Алора нададе пронизителен вик — толкова силен, че кучето се уплаши, пусна я веднага и побягна, сякаш е срещнало дявола.

Бернардо я намери смъртнобледа, облегната на маслинено дърво, да си лиже раната. Това беше твърде много за иначе издръжливия кмет на Сан Винченти, който всяка нощ сънуваше Алора, спяща само на няколко метра разстояние в къщата му, и всяка нощ се бореше със себе си, но не се осмеляваше да отиде в стаята й и да сподели леглото й. Да, не се осмели нито веднъж, въпреки че приятелите му — земемерът, геологът, архитектът и търговецът на платове — бяха убедени в противното. Затова пък се промъкваше в банята, докато Фиама хъркаше с отворена уста, и се самозадоволяваше, впил поглед в огледалото, представяйки си, че Алора го гледа.

Сега обаче престана да мисли. Жадно притисна устни върху омазаната с кръв уста на момичето. Целувката беше толкова дълга и настойчива, че Алора забрави раната и започна да разбира какво й се случва. Езикът в устата й се оказа много по-приятен и възбуждащ от облизването на решетки, чинии, прибори или на собственото й отражение в огледалото. Тя заръмжа от удоволствие, както някога правеше баба й, и Бернардо полудя от желание. Краката й се отвориха от само себе си, тя не можеше и не искаше да се съпротивлява, не разбираше точно какво й прави той, но то беше великолепно. Чувствата, които я заляха, бяха неописуеми. Много по-силни и властни от усещането на кръжащия в устата й език. Цялото й тяло тръпнеше и ставаше все по-горещо, сякаш лятното слънце бе проникнало чак до костите й. Небето се стовари върху нея, зави й се свят и тя престана да разбира къде се намира. Имаше чувството, че лети, и само неясно усещаше, че това е тя, Алора, същата, която познаваше от години и която се оказа напълно непозната. Все едно умирам, помисли си тя, толкова е хубаво. Ако можеше никога да не се събуди от това опиянение… Но тогава видя Бернардо и изпита съчувствие към него. Лицето му пламтеше, той се потеше и стенеше и тя повярва, че това са предсмъртни тръпки. Искаше да го попита, да му помогне, но тогава я заля вълната на насладата, отнесе я много далеч и тя изкрещя отново, сякаш този път Бернардо бе захапал плътта й.

Той падна тежко върху нея и спря да диша. Алора заплака и го помоли да не умира. След малко той се надигна, извади от джоба си захабена носна кърпа и избърса запотеното си чело.

— Алора — каза тя.

Той се усмихна и стана.

— Ела. Трябва да превържем ръката ти, а после ще ти покажа нещо.

Подари й старата си веспа, която от години стоеше в навеса за дърва. Вече не я използваше, но мотопедът работеше много добре. Алора се зарадва и се нахвърли да го целува, но Бернардо я отблъсна нервно, уплашен, че някой може да ги види. Отначало Алора не разбра защо той я отблъсна, но тя учеше бързо. Не биваше да разказва на никого какво правят двамата — това си беше тяхна тайна, а и беше нещо забранено. За да го правят, трябваше да са на скрито място и никой да не ги вижда. Един ден земемерът сложи в чинията й второ парче сладкиш и й се усмихна. За да го възнагради, тя се настани в скута му, целуна го по устата и облиза устните му. Жена му обаче реагира с толкова гневен изблик, че Алора избяга в градината, скри се между доматите, въпреки че сокът им пареше кожата й, и се опита да разбере къде е сгрешила.

Лека-полека опозна правилата на играта и започна да се придържа към тях. Никоя от жените не заподозря колко жадна за любов е малката Алора, която отново и отново разтваряше краката си, за да вкуси частица от рая.

Тя много бързо разбра, че трябва да се обръща само към мъжете, и започна да го прави всяка нощ. Отиваше в дома на свещеника, ядеше черешовия сладкиш, донесен от вдовицата Брачини, и оставаше до сутринта да топли студения му гръб, защото бодливото одеяло, с което се завиваше от двайсет години, беше твърде тясно. Ставаше на разсъмване, вареше му мляко и переше мръсното бельо. Никой не я виждаше да влиза и излиза, а Бернардо не я питаше къде е прекарала нощта. В неделя приемаше светото причастие от ръцете на дон Матео и изглеждаше чиста като Дева Мария, а погледът й беше толкова смирен, та никой не би предположил, че познава свещеника по-добре от всеки друг в селото.

Геологът я разхождаше с малката си лодка по Лаго Тразимено. Тя се наслаждаваше на мекото люлеене, пиеше тежко червено вино под лъчите на обедното слънце и езикът й пърхаше по тялото му като по клавиатура. Забавленията продължаваха чак докато слънцето се скриеше зад планините. Геологът й подари ароматно масло и малък транзистор и тя започна да слуша музика всяка вечер, преди да заспи.

И сега беше сама, както по-рано, но поне се чувстваше като човек, който е удостоен с възможността всеки ден да лети до небето.

През един горещ майски следобед Алора прекоси гората с веспата си, за да стигне до руината, разположена на най-високата точка на билото, от която се откриваше чудна гледка към две долини. Руината беше обрасла с пирен и диви плодни храсти, от стените бяха останали само пощадените от вятъра. Една-единствена дървена рамка на прозорец се удряше в камъка, като по чудо преживяла няколко десетилетия. И точно в тази рамка стоеше мъж.

В първия момент Алора реши, че си има работа с призрак. Дух, завърнал се в дома на дедите си. Тя спря така рязко, че едва не падна от мотопеда, и зяпна смаяно непознатия. Мъжът се усмихна и изчезна. Алора чакаше с лудо биещо сърце. След малко той излезе от къщата, изтупа праха от дрехите си, извади тръните от панталона. Беше висок и красив, а погледът на сближените очи я хипнотизира.

— Алора — рече тя.

— Жадна ли си? — попита Кай. — В колата имам вода.

Той заобиколи къщата, Алора го последва мълчаливо и видя отзад голям джип. Чувстваше се като марионетка, движена от невидими конци.

Той й подаде пластмасова бутилка. Смутена до дън душа, тя пи бързо и водата потече по тениската й, но сухотата в гърлото остана. Двамата бяха сами на света. Жената, която би могла да влети в стаята и да получи пристъп на ярост, беше някъде много далеч. Мъжът пред нея беше много по-прекрасен от кмета, свещеника, земемера, геолога и търговеца на платове.

Тя му върна бутилката и се загледа в бръмбарите на червени и черни точки, които пълзяха навсякъде. Никога досега не беше забелязвала колко са много. Каква беше тази внезапна инвазия?

Мъжът отпи глътка вода, затвори бутилката и я хвърли на задната седалка.

— Често съм те виждал в околността — рече той и отново се усмихна.

— Алора — отвърна тя, обърна се и побягна като ухапана от тарантула. За секунди стигна до веспата, възседна я, включи мотора и потегли с бясна скорост. Лицето й пламтеше от срам.

Кай вдигна рамене и се качи в колата си. Мишлето се страхува от мен, каза си той. Бедничката! Май има право.

Алора не се страхуваше. Раят не би могъл да я уплаши. Ала, когато срещна Кай, тя за първи път в живота си осъзна каква е. Погледна се с неговите очи и видя разбъркана, неукротима коса, мърлява фланелка и избеляла пола, издраскани крака и мръсни боси стъпала с ужасно загрубяла кожа. Беше сигурна, че устата й не е чиста и ноктите й изглеждат ужасно. Изпита дълбок срам и за първи път в живота си реши, че е грозна и носи грозно име. С две думи: Алора се влюби.

От този момент нататък започна да го търси и го намираше навсякъде. Дебнеше край шосето от Монтебеники към Кастелнуово Берарденга или Сан Гусме, Мончони, Монте Лукс или Монтеварки. Той минаваше често оттам с клиентите си. Защото предпочиташе да ги превежда през прекрасните гори и лозя, а не по грозното, сиво шосе.

Преследваше го, дебнеше го, появяваше се като от нищото, усмихваше се и моментално изчезваше. Видеше ли го, губеше ума и дума. В негово присъствие беше безпомощна. Нямаше представа как да привлече вниманието му. Не смееше да го целуне дръзко, както правеше с другите, и се топеше от копнеж.

Престана да пуска кмета в стаичката си и изпадна в немилост.

 

 

Кай отново съсредоточи вниманието си върху Шрадер и се опита да не мисли повече за Алора. Тя щеше да стои отвън още поне час.

Двамата тъкмо бяха влезли в кухнята, където огромната печка заемаше цялата широка страна на помещението.

— Направили са я такава, за да седят пред нея в студените нощи — обясни той.

— Мили боже — промърмори госпожа Шрадер, която изобщо не изглеждаше впечатлена, и се обърна към мъжа си: — Хайде, Херберт, тук само си губим времето. Това палацо не ме интересува.

Семейството въобще не пожела да разгледа малкото жилище срещу палацото. По-точно, госпожа Шрадер не пожела. Господин Шрадер се нацупи, опитвайки се да се примири, че няма да сключи сделка в Тоскана против волята на жена си.

Оттук нататък всичко вървеше наопаки. Отидоха в Колина — имот, разположен точно срещу Сан Винченти, до който се стигаше бързо по красив горски път. Нямаше как да стигнат директно до руината, господин Шрадер стъпи в къртича дупка, изкриви си крака и продължи напред, куцукайки. Жена му го обвини, че никога не внимава къде стъпва, и той толкова се ядоса, че изобщо не обърна внимание на красивата маслинова горичка, която стигаше чак до къщата.

Точно пред къщата госпожа Шрадер, която уж внимаваше къде стъпва, попадна в купчина конски тор, а когато най-сетне стигнаха до стъпалата към терасата, от праха изникна смок.

Госпожа Шрадер заяви, че вече й е писнало да обикаля Тоскана, и поиска да се върне в хотела. Не пожела да види Колина отвътре, отказа да разгледа и други къщи, отказа да купува каквото и да било. Тоскана била ужасно място. Щели да си купят малко бунгало в Испания с гледка към морето, в затворен комплекс с охрана. Там къщите били чисти и подредени, боядисани в бяло, моравите били грижливо подрязани и никъде не се виждали къртичини, конски тор и змии. Там пазарът бил само на стотина метра и всички говорели немски. Не, тя няма да остане тук нито минута повече. Иска да си замине веднага. Точка.

Ама че ден, каза си уморено Кай. Най-добре да влезе в близката кръчма и да се напие. И да се помоли никога повече да не среща хора като семейство Шрадер.

Колина беше един от най-красивите имоти в областта. С невероятна гледка. А скъпите му сънародници изобщо не й обърнаха внимание.

Докато вървяха към колата, той се обърна още веднъж към къщата. На прозореца стоеше Алора и му махаше. Очевидно го чакаше.

Той не й махна. Копнееше да види отново Ане и за пореден път се опита да й се обади.