Розамънд Лъптън
После (9)

8

— Мислиш ли, че ще спечеля награда, мамо? — попита ме Адам. — За каквото и да било?

Беше сутринта на раздаването на наградите. Адам, който тогава още беше на седем, ядеше шоколадов корнфлейкс и гледаше „Том и Джери“.

Бяха уволнили господин Хайман три седмици и половина по-рано и Адам вече мразеше ходенето на училище, затова се опитвах да компенсирам. Ти отсъстваше, снимаше филм, и аз си бях позволила малко да го поглезя. Разговорът ви като мъж с мъж можеше да се състои по-късно. Моето вълнение от прибирането ти у дома беше помрачено от притесненията за него.

— Би трябвало да спечелиш награда — казах му, почти сигурна, че това няма да се случи. — Но ако не стане, не бива да се разочароваш. Помниш ли какво каза госпожа Хийли на събранието? Накрая всеки ще спечели награда, дори твоят ред да не е точно тази година.

— Това са пълни глупости — подметна Джени, все още по нощница, макар че трябваше да тръгнем след десет минути. — Погледни на нещата от математическа гледна точка — продължи тя. — Броят на децата, броят на наградите, броят на официалните раздавания на наградите. Сметката не излиза, нали?

— И винаги печелят едни и същи хора — добави Адам.

— Сигурна съм, че не е…

Адам ме прекъсна разгорещено, раздразнен:

— Вярно е.

— Той е прав — подкрепи го Джени. — Знам, че твърдят, че всички деца са еднакво ценени и така нататък, но това са пълни глупости.

— Джен, не помагаш.

— Всъщност помага — каза Адам.

— Училището трябва да вкара поне няколко от учениците си в някое от най-престижните средни училища от рода на „Уестминстър“ за момчетата и „Сейнт Пол“ — за момичетата — продължи Джени, сипвайки си от зърнената закуска. — Иначе няма да има нови кандидати, които да запишат четиригодишните си деца за следващата учебна година. Така че най-умните получават наградите, за да им помогнат да влязат във въпросните престижни училища.

— Антъни вече е спечелил награда за най-добър ученик в класа — каза нещастно Адам. — Както и за математика, и за лидер.

— Той е на осем. На кого точно се очаква да бъде лидер? — попита с подигравателен смях Джени, което накара Адам да се усмихне. Благодаря ти, Джен.

— Когато аз ходех в това училище, наградите се печелеха от Роуина Уайт — продължи Джени. — Обираше ги всичките. — Изправи се мързеливо. — Церемонията все още ли се провежда в църквата „Свети Суитън“?

— Да.

— Истински кошмар. Винаги се оказвах завряна зад някоя колона. Защо не използват онази напълно подходяща съвременна църква до училището?

Адам погледна към часовника и се паникьоса.

— Ще закъснеем! — Втурна се да си вземе чантата. Страхът му от закъснението временно надделя над страха от училището.

— Ще бъда много бърза — обеща Джени. — Ще си изям закуската в колата, ако мама може да кара малко по-гладко от последния път. — На излизане от стаята се спря. — О, и нали се сещаш за всичките онези сребърни купи и щитове? Целта им е училището да изглежда по-старо и по-утвърдено, отколкото в действителност е. Така че родителите на настоящите ученици също са щастливи.

— Мисля, че си малко цинична — казах.

— Работила съм там, забрави ли? — възрази Джени. — Така че знам и имам основания да бъда цинична. Става дума за бизнес. И раздаването на наградите е част от него.

— Била си там само три седмици. А има и награда за положителен напредък — отвърнах малко неубедително.

Адам вдигна очи от ципа на раницата си. Погледът му беше същият като този на Джени.

— Това не означава нищо, мамо. Всички го знаят.

— Но въпреки това би искал да я спечелиш, нали? — попита го Джени.

Той кимна малко засрамено.

— Но няма да стане. Никога нищо не печеля.

Джени се усмихна.

— Нито пък аз.

 

 

Осем минути по-късно бяхме в колата. Адам е единственият човек, заради когото Джени би си направила труда да се разбърза.

Щяхме да пристигнем в училището по-рано, както всяка сутрин. Знам какво си мислиш — че не трябва да се поддаваме на това нервно напрежение — но пристигането пет минути по-рано от необходимото е нещо, което човек трябва да приеме, щом се грижи за Адам. Просто е факт.

— След колко време ще почнеш отново работа в училището? — попита Адам Джени, когато наближихме „Сидли Хаус“. Той толкова се гордееше, че сестра му беше помощник-учителка там предишното лято, макар и не на неговия клас.

— След като си взема изпитите — отвърна Джени. — Само след още два месеца.

— Това наистина е съвсем скоро — рекох, изпадайки в паника при мисълта за наближаващите зрелостни изпити. — Тази вечер трябва най-после да си направиш графика за преговора.

— Ще ходя у Дафни.

— Но татко се връща — напомни й Адам.

— Той ще е с теб вечерта, на церемонията по раздаването на наградите, нали? — отвърна Джени.

— Предполагам — съгласи се Адам, без да вярва напълно, че ти ще се появиш. Това не е критика; той се притеснява така за всеки.

— Трябва да й се обадиш и да й кажеш, че няма да отидеш — казах на Джени. — Поне направи графика тази вечер, ако няма да преговаряш.

— Мамо…

Слагаше си спирала, оглеждайки се в огледалото за обратно виждане.

— Ако работиш по-упорито сега, за в бъдеще ще си подсигуриш много повече възможности за избор.

— Предпочитам да си живея живота в настоящето, отколкото да преговарям заради някакво бъдеще, нали така?

Не, помислих си, не е така. Защо не можеше да насочи умствените си способности, демонстрирани при тази размяна на реплики, в работата си по зрелостните изпити!

Последната част от пътя — покрай опасаната с дъбове алея — извървяхме пеша, както винаги. Адам ме държеше за ръката.

— Добре ли си, Ади?

Очите му вече се насълзяваха и той се опитваше да се овладее.

— Наистина ли трябва да отиде? — попита Джени. Аз си мислех същото. Но Адам стоически пусна ръката ми и се отправи към портата. Натисна бутона и секретарката го пропусна да влезе.

 

 

Ти беше заминал на снимки в деня след уволнението на господин Хайман и оттогава отсъстваше, така че не беше видял последствията от това уволнение. В кратките ни разговори при лоши телефонни връзки ти повече се тревожеше за Джени, проверяваше дали не са пристигнали още от онези отвратителни писма — които, слава богу, бяха престанали да идват — и за Адам не оставаше много време. А аз не бях ти казала; вероятно се страхувах да не запаля искрата на някой спор помежду ни. Така че ти все още не знаеше, че за Адам това си беше истинска трагедия. Не само бе загубил любимия си учител, но и светът на възрастните се беше оказал жесток, несправедлив и съвсем различен от приказките и историите, които четеше. Поредицата „В търсене на звяра“, книгите за Хари Потър, легендите за крал Артур и Пърси Джаксън — цялата негова литературна култура до този момент — не завършваха по този начин. Той беше подготвен за нещастен, но не и за несправедлив край. Учителят му беше уволнен. За нещо, което не беше направил.

И училището отново се трансформираше във враждебното за него място от времето преди господин Хайман да му стане учител.

 

 

В шест без четвърт, след една „светкавично бърза закуска“ и преобличането в чиста униформа, пристигнахме рано на раздаването на наградите. Обувките на Адам бяха лъснати до блясък, блейзърът му беше изчеткан, за да си няма проблеми. Аз бях в избелели скъсани джинси в знак на протест, което се хареса на Ади.

— Страхотно, мамо! — Някъде дълбоко у Адам тлее бунтарска искра.

Останалите майки щяха да се появят в дизайнерските си тоалети и скъпите си лъскави ботуши.

Бяхме дошли петнадесет минути по-рано отчасти защото Адам е в хора и трябваше да се присъедини към него навреме, но също така заради паниката му да не закъснее, която се бе засилила ужасно много през последните три седмици.

Зърнах Мейси, беше пристигнала по-рано и от нас и ми махаше от една пейка отпред. Адам отиде в страничната стая, за да изчака останалите от хора, а аз се присъединих към приятелката си.

— Запазих за теб и за Майк по едно хубаво място — каза тя и се отмести, за да седна. — Роуина съжалява, че не може да присъства, но изпитите са съвсем скоро, нали?

Значи Роуина преговаряше, въпреки че вече й бяха предложили условно, но на практика гарантирано място във Факултета по природни науки в Оксфорд. Докато Джени, на която никой не беше предлагал никакво място, бе на гости в дома на приятелка. Когато бяха малки, Джени мърмореше, че Роуина е прекалено амбициозна, състезава се с всички и иска да бъде най-добрата във всичко. На мен ми се щеше и тя да притежава поне мъничко от тези качества. И все още ми се ще.

— Ади и тази година ли е в хора? — попита ме Мейси. — Обичам да го слушам как пее.

Толкова е тактична и чувствителна; никога не пита: „Мислиш ли, че Адам ще спечели награда?“, вместо това хвали дребните му постижения.

Видях как Мейси приглади кафявата си памучна рокля, като се опита да глътне корема си. Очите й се наляха със сълзи.

— Мислиш ли, че приличам на някоя свиня булимичка в това? — попита ме тихо, почти заговорнически. Това никак не беше в неин стил и в първия момент се запитах дали съм я чула добре.

— Разбира се, че не, скъпа! — отвърнах. — Изглеждаш прекрасно. Сексапилна и сладка.

Тя се изкикоти.

— Като Лъскава мама ли?

Името, което бяхме дали на майките с лъскавите ботуши, скъпите копринени дрехи и блестящите коси с професионално направени днес следобед прически.

— По-лъскава — отвърнах.

Погалих с ръка избелелите си джинси и посочих към скъсаното по тях. Дали да я питам откъде й хрумна това със свинята булимичка?

После пристигна Доналд, стиснал в ръка купата, която щеше да връчва.

— Просто излъсквам среброто — рече той и по добродушното му лице се разля усмивка.

Когато Джени за първи път тръгна в това училище, и двамата бяхме с левоцентристки убеждения, срамувахме се, че детето ни учи в частно училище, и намирахме „Доналд и неговата купа“ за абсурдни и смешни. Но сега вече сме по-малко лицемерни и критично настроени. Намирам за трогателно неговото желание да продължава да поддържа тясна връзка с училището. Никога не успях да опозная Доналд добре. Двете с Мейси обикновено се срещахме през деня, когато той беше на работа, а Роуина — на училище, но от приятелката си знам, че мъжът й обожава както нея, така и дъщеря им. Наблюдавах как Доналд хваща ръката на Мейси, как сяда до нея малко по-близо от необходимото и изпитвах ревност, че ти не си там.

 

 

В малкия задушен кабинет детектив Бейкър най-накрая е приключил със своя разговор по съскащата радиостанция.

— Раздаването на наградите се състоя в църквата „Свети Суитън“, на около миля от училището — казваш ти. — Самолетът ми закъсня, затова пристигнах по-късно, някъде към шест и петнадесет. Дори не бяха поставили пазач при вратата. Влязох без проблеми. Политиката на училището във връзка с безопасността на мероприятието беше небрежно лоша.

Не споменаваш нищо за светкавично бързите закуски и изчетканите дрехи; подобни домашни детайли не съществуват в паметта ти.

— Забелязах, че директорката изглежда напрегната — продължаваш. — Още преди Хайман да се появи в църквата.

Съгласна съм с теб. Госпожа Хийли изглеждаше по-напрегната от обикновено, но сигурно бе така, защото вечерта училището се представяше на парад и тя искаше всичко да мине като по мед и масло, нали?

— Сякаш очакваше нещо да се случи — казваш.

Радиостанцията на детектив Бейкър отново изсъсква и той отговаря. Вбесен си, но какво можеш да направиш?

 

 

Видях те да стоиш отзад с една група бащи, които също бяха закъснели. Ти улови погледа ми, но блъсканицата на летището и важната ти всепоглъщаща кариера все още кръжаха около теб, така че усмивката ти не беше напълно ангажирана с мен.

Госпожа Хийли беше по средата на раздаването на купите, накъсано от кратки музикални изпълнения. Училището уж трябваше да „подхранва и развива самочувствието на всяко дете“, но аз бях забелязала, че всички важни купи отново отиваха при най-способните ученици.

Може би в крайна сметка Джени беше права. Може би купите бяха тук, за да добавят сребърен блясък към бъдещите дипломи и да помогнат на най-добрите ученици да влязат в най-добрите училища. Инвестиция в сребро, която щеше да се изплати чрез приема на нови деца. Не ми харесваше да си мисля, че през въпросната пролетна вечер сме по-скоро част от този бизнесмодел, отколкото от задушевно празненство с раздаване на награди.

Потърсих с поглед Адам сред редиците еднакво облечени деца. Опитвах се да реша какво да му кажа по-късно, в часа за лягане, след поредното му усещане за претърпян провал. Забелязах и други майки като мен — тези на Себастиан и на Грег — да седят малко по-вдървено, стиснали здраво програмите в ръце, чудейки се как ще убедят децата си, че наградите нямат никакво значение; че онова, което има значение, са самите те. Но очите на майките на училищните герои — децата, които винаги заемаха първите места и бяха начело на отборите, и вече притежаваха щита „Спортист на седмицата“ и трофея „Музикант на седмицата“ — се срещаха над пейките, усмихнатите им лица намираха други усмихнати лица, без да имат представа за мислите, които измъчваха нашата седнала с изправени гърбове бригада.

Бащите на тези деца винаги пристигаха навреме. Не, това не е натякване. Самолетът ти закъсня. Извинявай.

 

 

Детектив Бейкър най-накрая приключва разговора си по съскащата радиостанция.

— Към шест часа и четиридесет минути — продължаваш ти — през вратата нахлу Сайлъс Хайман. Подмина родителите.

 

 

Църковната врата се затръшна зад гърба му, прекъсвайки неравномерното соло на един кларинет. Всички се извърнахме назад и го загледахме втренчено, докато той си проправяше път сред родителите отзад. Забелязах, че костюмът му е изгладен, обувките — лъснати, момчешкото му лице — гладко избръснато. Но докато вървеше към олтара, леко залиташе и обилно се потеше.

Тишината край него звучеше така самотно.

— Отиде до директорката отпред — продължаваш. — И й се разкрещя. Нарече я кучка. Обвини я, че го е превърнала в проклет жертвен агнец. И после каза — това си го спомням много добре! — каза: „Не можете да причинявате подобно нещо на хората, чувате ли ме? Всички вие? — и махна с ръка по посока на пейките. — И всички вие отзад? Схванахте ли? Това няма да ви се размине“.

Звучеше отчаяно, помислих си, на ръба на отчаянието; беше избрал да излее гнева си, вместо да подсмърча мекушаво.

— Двама бащи отидоха и го хванаха — продължаваш ти. — И го издърпаха настрани от директорката.

Единственото нещо, което се чуваше, бе шумът, който се вдигаше, докато се опитваха да го изхвърлят от църквата. Дори децата — всичките двеста и осемдесет на брой деца — мълчаха. И тогава, в тишината, чух детски глас.

— Пуснете го!

Гласът на Адам.

Извърнах се и видях Адам — Адам от всички хора на света! — застанал прав сред морето от седнали ученици и учители. Сега гласът му звучеше по-силно.

— Оставете го!

Цялата църква притихна, всички погледи бяха втренчени в сина ни. Виждах, че е обзет от ужас, но въпреки това продължи, като през цялото време гледаше към господин Хайман:

— Не е честно! Той не е направил нищо лошо. Не беше честно да го уволнявате. Вината не беше на господин Хайман.

Беше изключителна постъпка. Геройска. Едно срамежливо малко момченце, изправено срещу облечените в тъмни костюми бащи в дъното на църквата, както и срещу всички учители и директорката, които го ужасяваха; срещу всички тях. Момченцето, което се страхуваше, че ще си изпати, ако не си напише домашното или ако закъснее с пет минути, същото това момченце се беше изправило в защита на своя любим учител. Винаги съм знаела, че е добър — не от онези прекалено добри хора, които са готови да лазят, за да угодят на някого, просто добър. Но въпреки това се удивих.

И после сякаш между Адам и господин Хайман се установи някаква невидима връзка. Сякаш накара господин Хайман за първи път да осъзнае какво всъщност прави. Учителят отблъсна ръцете на двамата бащи, които го държаха, и тръгна към изхода. Докато минаваше покрай Адам, му се усмихна нежно и за сина ми това беше сигнал да седне. Вече не виждах Адам, но знаех, че изключителната сериозност на онова, което току-що беше сторил, трябва да го е ударила подобно на парен локомотив. Но почти всички негови съученици също обичаха господин Хайман, така че сигурно щяха да го подкрепят, нали?

На вратата господин Хайман се обърна.

— Не съм навредил на никого.

Видях как лицето на Мейси пребледня и как по него се изписа изражение, което никога преди не бях виждала.

— Този човек изобщо не биваше да бъде допускан до децата ни — изрече злобно тя. И аз разбрах, че тя го мрази, дори го ненавижда — милата Мейси, която винаги е готова да прояви добрина.

* * *

— Беше открита заплаха — казваш на инспектор Бейкър. — Жестока. Личеше колко много мрази директорката. И всички нас.

— Но тогава не сте сметнали случилото се за достатъчно притеснително, за да го докладвате? — пита детектив Бейкър, тонът му е безстрастно саркастичен.

— Просто подцених склонността му към жестокост. Всички я подценихме. В противен случай това никога нямаше да се случи. Значи ще го арестувате?

По-скоро изявление, отколкото въпрос.

— Снощи говорихме с господин Хайман — отвръща инспектор Бейкър. По тона му личи, че е раздразнен.

— Значи сте го подозирали достатъчно, щом сте го разпитали?

— Бихме разпитали незабавно всеки, който може да е таял лоши чувства към училището — обяснява Сара. — Това се разбира от само себе си.

Детектив Бейкър многозначително я поглежда, не желае колежката му да издава професионални тайни. Но Сара продължава:

— Директорката или някой от членовете на управителния съвет и без това веднага щяха да ни дадат информацията, че е бил уволнен.

— Господин Хайман не настоя да говори пред адвокат. И нямаше нищо против да ни позволи да вземем ДНК проба от него — казва детектив Бейкър. — От опит знам, че това не е поведение на виновен човек.

— Но със сигурност…

Детектив Бейкър те прекъсва:

— Нямаме никакви причини да смятаме, че господин Хайман има нещо общо с пожара. Никакви обвинителни и неточни журналистически писания не могат да променят това. А вашият разказ за поведението му по време на раздаването на наградите е по-скоро интерпретативен, отколкото фактологичен. Но аз разбирам вашите тревоги, господин Коуви. И като се има предвид през какво преминавате, както и за да ви успокоя, ще се свържа с някой от офицерите ни, за да ви осветля за най-новото около разследването ни.

Той претенциозно изважда радиостанцията си за пореден път, намеквайки, без да го произнася на глас, че му създаваш излишни главоболия.

— Ще бъда при дъщеря си — казваш и се изправяш. — Можете да ме „осветлите“ там.

Напускаш кабинета. Евтината тънка врата се затваря с трясък зад гърба ти.

 

 

Тръгвам след теб по коридора. Докато гледам широкия ти гръб, ме обзема силен копнеж да ме прегърнеш; и си спомням какво радостно вълнение ме беше обзело, когато те видях онази вечер на раздаването на наградите — колко дълги ми се бяха сторили трите седмици и половина раздяла.

Когато влезе в църквата и срещна погледа ми разсеяно, бързо се опитах да си спомня дали някое от онези умни и атрактивни момичета от Би Би Си не е било част от екипа ти. Правила го бях и преди, през седмиците, в които теб те нямаше. Но бях напълно сигурна, че в групата сте само мъже. Не, не че те подозирах. Просто се чувствах малко несигурна, това е всичко. Никога не бях те питала, нито дори бях произнесла на глас това разяждащо ме малко притеснение.

„Върни се в кутията си и остани там!“ — заповяда ми властният глас на бавачката. Понякога и от нея има полза.

Когато излязох от църквата, обходих с поглед огромната група родители, опитвайки се да те открия. Тълпата от бащи най-отзад беше първата, която се беше изляла навън, повечето от тях вече разговаряха по мобилните си телефони, но не успях да те видя в здрача. Децата още не бяха излезли.

Притеснявах се, че Адам си беше навлякъл неприятности и че това сигурно ужасно го тормози. Исках да му кажа колко се гордея с него; че онова, което беше сторил, изискваше огромна смелост. Навсякъде около себе си чувах съскането на клюката, докато инцидентът се превръщаше в анекдот.

Доналд и Мейси бяха на няколко стъпки след мен. За момент си помислих, че се карат, но гласовете им бяха тихи и спокойни, затова реших, че сигурно ми се е сторило. Пък и Мейси твърди, че те двамата никога не се карат. „Понякога си мисля, че имаме нужда от един хубавичък скандал, от раздухването на някои паяжини, но Доналд просто е прекалено добродушен.“

Доналд държеше цигара, дърпаше силно от нея, а краят й блестеше в мрака. Мейси никога не ми беше казвала, че е пушач. Той хвърли угарката на земята, размаза я с върха на обувката си.

Видях Адам да върви към мен. Дребното му лице изглеждаше отнесено в опита му да се откъсне от околния свят. Когато приближи, той подмина Доналд, който палеше нова цигара, и трепна от пламъка на запалката.

— Всичко е наред, млади момко — каза Доналд, щраквайки капачето на запалката.

— Добре ли си, Ади? — попита го Мейси.

Той кимна и аз го прегърнах.

— Да вървим да намерим татко.

Вече не търсех съпруга си, а бащата на Адам — нашата родителска идентичност винаги узурпираше тази на съпруг и съпруга.

Най-накрая те видях да стоиш встрани от главната група родители. Ти ме хвана за ръката, другата ти ръка прегърна Адам.

— Здравей, лъвчето ми.

Нито дума за онова, което беше направил. Беше забелязал сигнала, закодиран в погледите, които родителите си бяха разменили над главите на децата си — от онези, които се появяваха, когато някой стореше нещо нередно.

— Вие двамата си вървете у дома — каза ти, игнорирайки знаците, които ти правех. — По-късно ще говоря с вас.

Дори не бяхме се целунали за „здравей“ и нашето разногласие относно Адам засили напрежението от неувереността ми покрай завръщането ти у дома.

— Ще се прибера възможно най-бързо — каза ти с мъжкарски, нетърпящ възражение тон. Бях доволна, че по време на снимките около теб не се навъртат красиви, умни и млади жени, но негативната страна на това е, че прекарваш прекалено много време в изцяло мъжко обкръжение; обикновено преодоляваш сексисткото си поведение за такъв период от време, колкото ти е необходимо, за да се възстановиш от часовата разлика.

 

 

Когато се прибра у дома, приготвях късна лека вечеря. Адам беше заспал половин час по рано.

Ти ме доближи изотзад и ме целуна. Усетих миризмата на бира в дъха ти. За момент се срещнахме като двойка.

— Джени не е ли тук? — попита ме.

— Бащата на Дафни ще я докара с колата. Току-що се обади.

— Много мило от негова страна.

Прегърна ме.

— Извинявай, че ми отне известно време, но трябваше да се погрижа да огранича пораженията. Бях в онзи бар до църквата, подмазвах се на учителите. И особено на госпожа Хийли. Наистина можех да мина и без това тази вечер. — Не виждаше лицето ми. — Помолих я да не го наказва, а да остави на нас да се справим с проблема и тя се съгласи.

Извърнах се към теб и тогава започнахме да се караме.

Ти мислеше, че Адам се беше изправил в защита на господин Хайман не заради лоялност и кураж, а защото „онзи мъж му е промил мозъка по някакъв начин“. Смяташе, че влиянието на Сайлъс Хайман върху Адам е „неестествено силно“.

После Джени влезе в кухнята и сложи край на спора ни.

Никога не сме се карали пред децата, нали? Не и когато става дума за нещо сериозно. Те са нашият договор за преустановяване на огъня.

„По дяволите Обединените нации — беше казал веднъж ти. — Воюващите страни трябва просто да вкарат някоя дъщеря тийнейджър в стаята.“

 

 

Вече сме в отделението по изгарянията и ти щателно измиваш ръцете си, следвайки точно картинките от инструкциите. Сара прави същото. После една сестра ви пуска през заключената врата.

Когато стигаме до стаята на Джени, се опитвам да се взема в ръце. Ти се обръщаш към Сара.

— Човекът, който й го е причинил, не е авторът на анонимните писма.

Гласът ти е гневен и я стряска.

Една сестра сваля последните бинтове от лицето на Джени.

Мехурите я правят неразпознаваема. Изглежда много по-зле, отколкото в спешното отделение. Бързо се извръщам настрана. Защото не мога да понеса тази гледка. И защото ще трябва да кажа на Джени какво съм видяла, а не какво съм зърнала за секунда, а човек може да задържи всяка информация за себе си, ако е видял нещо само за миг, нали така? И не е погледнал втори път, за да се увери?

Но ти не отместваш поглед встрани.

Сестрата забелязва отчаянието ти.

— Мехурите на следващия ден са нещо напълно нормално — обяснява ти тя. — Те не означават, че раните й са се влошили.

Ти се навеждаш към Джени, лицето ти е близо до нейното, после целуваш въздуха над главата й, сякаш целувката ти ще се понесе надолу и ще се приземи върху нея.

И тази целувка ми разкрива причината, поради която така упорито отказваш да приемеш, че извършителят може да е авторът на анонимните писма.

Защото, ако е той, това би означавало, че ти не беше успял да защитиш дъщеря си. Не беше го спрял и той й беше причинил и това. И следователно, вината е твоя. Ти щеше да си отговорен за това, че очите и устата й трябва да бъдат изкуствено промивани; за покритото й с мехури лице; за обвитите й в бог знае какво крайници; за прекратения й полет.

За възможната й смърт.

Товар, който не можеш да вдигнеш.

— Вината не е твоя — казвам ти, като приближавам към теб и те прегръщам. — Наистина, скъпи, който и да го е направил, ти нямаш вина за това.

Сега разбирам защо не просто подозираш господин Хайман, а си се вкопчил в него, сигурен, че той е виновникът.

Всеки друг, само не и авторът на отвратителните писма.

И може би си прав.

Спомням си отново думите на Мейси: „Този човек никога не трябваше да бъде допускан до децата ни“. Омразата й към него. Мейси, която винаги мисли най-хубавото за всеки и е добра до глупост.

Мейси също трябва да беше видяла нещо лошо в него.

„Винаги си била наивна“ — чувам гласа на бавачката.

А може би просто съм била сляпа.