Розамънд Лъптън
После (24)

23

Представям си я шестгодишна, в банския й на розови и оранжеви цветя. Гмурка се под водата, преди да изскочи отново на повърхността и ухилено да помаха с ръка — нашата малка рибка! И аз я гледам, а очите ми оплитат спасително въже около нея, защото ще скоча вътре — пляс! — и ще я спася в мига, в който се появи някакъв проблем. После е на дванадесет години, самоуверена в скромния си тъмносин спортен бански, проверява дали всичко е на мястото си, докато плува; и после металическият сребрист бански от две части върху перфектното младежко тяло, който кара всички да се обръщат към нея, а тя усеща погледите им, наслаждаващи се на нейната красота, като слънце по кожата си.

Но за мен тя продължава да си е малкото момиченце в оранжево-розов бански и моето невидимо въже продължава да стои около кръста й.

— Можеш да вземеш моето сърце — казвам й.

Тя ме поглежда за момент, усмихва ми се и от усмивката й разбирам, че ми е простила.

— О, за бога — измърморва.

— Ако не се появи ничие друго.

— Ако не се появи? — иронизира ме.

— Имаме тъканна съвместимост — казвам.

Преди все съм си мислела, че тъканите ни са от напълно различен вид; костният мозък и на двете ни беше еднакво безполезен, когато трябваше да се помогне на баща ми да надмогне болестта на Калер.

— Наистина много мило от твоя страна — казва Джени. — И този израз изобщо не отдава дължимото на жеста ти. Но в плана ти има няколко пукнатини. Като начало, ти си жива. А дори татко и леля Сара да позволят, което те няма да направят, лекарите няма да престанат да ти дават храна и вода за неограничен период от време.

— Тогава просто ще трябва да намеря начин да го направя сама.

— И как по-точно?

Всичките тези усмивки! Сега, от всички възможни моменти! По-рано сгреших, тя изобщо не беше осъзнала колко отчаяна всъщност е ситуацията. Навремето ми се щеше да приема живота „малко по-сериозно“.

 

 

— Изобщо не е забавно да си излезеш по средата на зрелостен изпит.

— Не се смея на това.

— На какво тогава се смееш?

— Докато се занимаваш с всичките тези курсови работи, преговори, есета и развиваш способностите си за учене, никой не ти казва, че това е просто въпрос на избор.

— Но всъщност не е въпрос на избор.

— Въпрос на избор е, защото аз току-що се възползвах от него.

И това й се струваше забавно, сякаш не беше захлопнала вратата пред своето бъдеще, а я бяха освободили от някой затвор.

 

 

Бях се отчаяла от тази нейна черта да се крие зад чувството си за хумор, вместо да се изправи очи в очи с истината. Сега се радвам, че е такава. Но въпросът й как всъщност възнамерявам да извърша самоубийство, наистина е логичен. Не мога да повдигна клепачите си, нито да помръдна дори един-единствен пръст, така че как бих могла да организирам поемането на свръхдоза лекарство или да се хвърля под влак? (Винаги съм го смятала за много егоистичен вариант — всичките онези бедни машинисти!) По ирония на съдбата, трябва да си поне малко във форма, за да се самоубиеш.

Сара ни подминава, а ти си с нея, изоставил за първи път своя пост.

— Ще й осигурят сърце навреме — казваш. — Тя ще живее.

Но сега ми е още по-трудно да слушам думите ти. Силната ти надежда отслабва, докато стигне до мен. Опитвам се отново да се вкопча в нея в търсене на опорна точка.

— Разбира се, Майк — съгласява се Сара.

Гласът й се добавя към твоя, увереността се удвоява и хватката ми отново е стабилна. По някакъв начин Джени ще се оправи. Трябва да се оправи. Разбира се, че ще се оправи.

 

 

Връщаш се в отделението и Сара поема към изхода на болницата.

— Ти върви с леля Сара — казва Джени. — Аз ще чакам тук, в случай че Доналд Уайт се върне.

— Ще остана с теб.

— Но нали каза, че трябва да знаем всичко, в случай че на нас остане да навържем нещата в едно цяло.

Тя иска да отида със Сара.

Иска да остане сама.

Някога мразех това — затворената врата на спалнята й, лекото отдалечаване от мен, докато говори по мобилния си телефон. И все още го мразя. Не искам тя да иска да остава сама.

 

 

„Трябва да й позволим да прави своите собствени грешки — каза ми ти само преди няколко седмици. — Да разпери криле. Напълно естествено е.“

„Бубонната чума е «естествена» — троснато отвърнах. — Това не значи, че е добра за човек.“

Ти преметна ръка през рамото ми.

„Трябва да я оставиш да се откъсне, Грейс.“

Но аз не мога да пусна въжето, което съм вързала около кръста й. Все още не. Развивала съм го постепенно от нея, докато краката й се удължаваха, фигурата й ставаше по-женствена, погледите й — по-зареяни в далечината, но ще продължа да го държа, докато тя е в състояние безопасно да изплува от своята дълбочина, без да се удави, и да стигне невредима от брега на детството до този на зрелостта.

Дотогава няма да я пусна.

 

 

Вървя със Сара през чакълената алея към паркинга, но камъчетата вече не са остри като игли, а яркото обедно слънце все още не е започнало да ме изгаря. Сякаш съм започнала да си изграждам някаква защитна броня.

Сара спазва ограничението на скоростта, придържа се към един дребен закон, докато пътува към нарушаването на далеч по-важни.

Гласът на бавачката в мен ми натяква, че образът на момиченцето в банския костюм на цветя е „тотално остарял“! Джени ми е казала да отрежа въжето; пораснала е! Вече не го иска! Аз отвръщам, че дълбоко в себе си дъщеря ми все още се нуждае от мен така силно, както винаги, особено сега. Всички тийнейджъри трябва да направят опит да избягат от детството само за да се почувстват по-добре пред самите себе си, но мисля, че подобно на Джен, повечето се надяват да бъдат хванати, преди да са стигнали прекалено далеч.

„Тя не потърси теб след случая с червената боя, нали? — напомня ми гласът на бавачката, удряйки ме силно по кокалчетата на пръстите с този нелицеприятен факт. — Тогава не се обърна към теб, нямаше нужда от теб.“

Може да не съм си била вкъщи онзи ден.

Десети май. Помня тази дата.

Екскурзията на Адам. И въпреки че се бях освободила от всички ангажименти, не ми разрешиха да се включа.

„Вече сте били на три екскурзии тази година, госпожо Коуви, по-добре да дадем шанс на някоя друга майка.“ Сякаш се беше натрупала цяла опашка от майки, пъхнали компаси в чантите си „Прада“, горящи от желание да отидат на туристическо ориентиране в проливния дъжд! Просто гадната госпожа Мадън не ме искаше наоколо. (Бях я изгледала критично, когато се беше развикала на децата в музея „Виктория и Албърт“.)

Така че си останах у дома и се притеснявах, че Адам няма да успее да намери север и ще бъде без компания. Не се тревожех за Джени. Защото мислехме, че анонимните писма са престанали.

Бях си у дома през целия ден.

Вечерта Джени се прибра по-късно от обещаното, дългата й коса беше подстригана на къса черта. Стори ми се притеснена и си помислих, че е заради новата й прическа. Опитах се да я уверя, че й отива.

Дори за собствените си стандарти, тя прекара абсурдно дълго време на телефона и макар да не чувах какво говори (вратата й беше затворена), гласът й звучеше напрегнато.

Ако беше дошла при мен, щях да измия косата й, да сваля боята по някакъв начин и тогава нямаше да й се налага да се подстригва.

Щях да занеса палтото й в някое добро и скъпо химическо чистене в Ричмънд, където можеха да отстранят почти всякакъв вид петна.

Ако беше дошла при мен, щях да съобщя в полицията за нападението и може би сега Джени нямаше да е в болницата.

Тя все още се нуждае от въжето ми около себе си, въпреки че не го съзнава.

„Каква е тази фобия от удавяне? — настоява да разбере гласът на бавачката. — Адам и надуваемите му плувки за ръце, Джени и въжето?“

Може би се дължи на факта, че в прекалено защитения съвременен живот плуването е единственото занимание, криещо потенциална опасност за живота, което позволяваш на децата си да правят редовно, всяка събота. Психоаналитиците влагат сексуален подтекст в представите за водата; майките си представят опасност.

И след това си ги представям на сигурно място.

Погълната от мисли за Джени и в спорове със самата себе си, шокирана осъзнавам, че караме към училището. Страхувам се да видя мястото на пожара; чак ми се гади от тревога.

Сара завива по малкото шосе, водещо към игрището, и паркира до него.

 

 

Сега на игрището са издигнати три временни постройки. Заради тях то изглежда съвсем различно, не като в деня на спортния празник, и аз изпитвам облекчение. Не искам да си спомням. Но докато излизаме от колата, забелязвам, че очертаните с бяла боя линии все още са тук, отразяват силното слънце над главите ни. Бързам да отместя поглед встрани.

Долавям мириса на трева — горещият въздух е пропит с него и аз пряко волята си отново се връщам обратно в сряда следобед, свирките на учителите блестят на слънцето, малките крачета трополят по земята, а Адам тича към мен ухилен до уши.

Дали онези зимни стъклени топки, пълни с изкуствени снежинки, ги има и в летен вариант — със зелена трева, разцъфнали азалии и синьо небе? Защото аз съм затворена в една такава топка. Ако я разтърсиш, вероятно ще се изпълни с черен пушек, а не с танцуващи снежинки.

Сара почуква на вратата на една от постройките и звукът ме изтръгва от стъклената топка на спомена.

Отваря госпожа Хийли. Лицето й, обикновено изкусно гримирано, сега е зачервено; ленената й пола е намачкана и покрита с прах.

— Детектив сержант Макбрайд — представя се Сара и протяга ръка, скривайки неволно факта, че ни е роднина. Така и не разбрах защо не е запазила моминското си име, но сега ми се струва, че е искала един публичен образ — този на отговорния зрял детектив сержант Макбрайд, омъжена за разумния скучен Роджър — да държи тийнейджърката Сара Коуви скрита на сигурно място.

Влизаме в задушната барака. Изветрели частици от парфюма на госпожа Хийли, „Шанел 19“, се носят подобно на утайка из горещия задушен въздух.

— В понеделник ще ни докарат още десет временни постройки плюс мобилни тоалетни — казва госпожа Хийли. Гласът й звучи забързано, с нехарактерна за него нервна енергичност. — От общинския съвет ни дадоха временно разрешително. Децата ще трябва да си носят пакети с храна, но съм сигурна, че родителите ще проявят разбиране. За щастие сме запазили цялата информация в интернет — адрес, телефон, планирани уроци, характеристиките на децата.

— Много сте организирани.

Сара звучи учтиво заинтересована, но аз се питам дали забележката й не е провокирана от по-сериозна причина.

— Един от родителите ни е изпълнителен директор на компютърен гигант; миналия срок направи резервни файлове на цялата ни информация. Родителите обичат да помагат. Сега това ни идва като дар от бога. Вече успях да отпечатам адресите на всички семейства. Утре сутринта всички ще получат информация за случващото се и ще бъдат уверени, че всичко ще е наред.

Един принтер затраква и изплюва още писма. На пода се вижда купчина с адресирани пликове.

— Няма ли да ви е по-лесно просто да изпратите имейли на родителите? — пита Сара.

— Изглежда по-добре, когато се изпрати истинско писмо, напечатано на хубава хартия. То демонстрира, че сме надмогнали онова, което се случи. Много ли време ще ни отнеме? Както виждате, имам още доста работа, а и вече говорих с полицията.

— Ако искате, можете да работите, докато си говорим — казва Сара. Уж проявява разбиране. Но аз си спомням как веднъж двете миехме чиниите след неделния обяд и тя ми каза, че би искала да може да направи същото с някой заподозрян — тя ще мие, той ще подсушава; докато е зает със задачата си, той ще е много по-благоразположен да говори и да й каже истината. Тогава се бях притеснила какво ли иска да измъкне от мен.

— Казали са ви, че Адам Коуви е обвинен за пожара? — пита Сара.

— Да. Решението ми да не повдигам обвинения или да продължа да се ровя в нещата има пълната подкрепа на управителния съвет. Доколкото разбирам, става дума за пакост, която е взела лош обрат, и бедният Адам вече е наказан повече от достатъчно. Сигурно се чувства отчаян и виновен.

— Добре ли го познавате?

— Не. Мога да го разпозная по физиономия, разбира се. Но не го познавам отблизо. В днешно време директорите са по-скоро нещо като мениджъри, а не учители, така че, за съжаление, не познавам много от учениците ни.

По времето, когато Джени учеше в „Сидли Хаус“, вратата на госпожа Хийли беше винаги отворена, а в офиса й непрекъснато влизаха и излизаха деца; тя лично преподаваше във всички класове веднъж седмично, за да поддържа връзка с учениците. Но Адам едва я вижда.

— Не мислите ли, че е странно едно осемгодишно дете — едва осемгодишно! — да извърши умишлен палеж? — пита Сара.

— Очевидно се случва доста често. От времето, което съм прекарала като учителка в компанията на деца на същата възраст, мога да кажа, че не съм изненадана. Ужасяващо е, като си помисли човек на какво са способни децата.

Сещам се за Робърт Флеминг.

— Адам не е такова дете — казва Сара.

— Не го ли е извършил той? — пита госпожа Хийли.

— Изглеждате притеснена.

— Добре де, да. Притеснена съм. Искам всичко да приключи. Да бъде уредено. За да можем всички ние да продължим напред. Е, затова ли сте тук?

— Имам няколко въпроса. Извинявам се, ако ще се наложи да минете през същото още веднъж.

Госпожа Хийли кимва в знак на съгласие. Сега вече сгъва писмата и ги пъха в пликовете; хартията й се сгъва на идеални, остри гънки.

— Къде бяхте вие самата, когато избухна пожарът?

— На спортния празник, ръководех състезанието по надбягване с чували на второкласниците. Веднага щом разбрах какво става, направих всичко по силите си децата, за които отговарях, да бъдат предадени на един учител, после възможно най-бързо се отправих към училището. Когато пристигнах, всички деца от предучилищната група вече бяха успешно евакуирани.

— А Дженифър Коуви?

Госпожа Хийли забързано сгъва лист хартия; без прилежни перфектни линии.

— Тя не е изпълнила процедурите ни. Подписала се е, че излиза, но не се е подписала, че се връща обратно в сградата. Нямаше как някой да знае, че е все още вътре.

— Вие видяхте ли книгата, в която се е разписала на излизане?

— Не.

— Тогава откъде знаете, че го е направила?

— Училищната секретарка, Анет Дженкс, ми каза.

— И вие й повярвахте?

— Аз не съм полицай, а директор. Обикновено вярвам на онова, което хората ми казват.

— Защо не ни казахте за поведението на Сайлъс Хайман на церемонията по раздаването на наградите?

Госпожа Хийли изглежда поразена от тази внезапна смяна на темата. Или може би от споменаването на името на Сайлъс Хайман?

— Защо не казахте на полицията, че Сайлъс Хайман е заплашил да си отмъсти на училището?

— Защото той не говореше сериозно.

— Едно училище изгаря до основи, двама души са критично пострадали и един човек е заплашвал да си отмъсти, но…

— Знам, че не го е мислил.

— Разполагате ли с някакви доказателства за това?

Госпожа Хийли мълчи. Острата хартия е порязала единия й пръст и по всеки бял плик се вижда тънка червена ивичка кръв.

— Някой родител обади ли ви се след раздаването на наградите?

— Да.

— Настояха ли да информирате полицията и да изискате ограничителна заповед срещу него, за да е сигурно, че няма повече да припари до училището?

— Мейси Уайт ли имате предвид?

— Отговорете на въпроса ми.

— Да.

— Защо тогава не го направихте?

— Защото час по-късно ми се обади съпругът й и ми каза, че жена му преигравала и че нямало нужда да звъня в полицията. И той като мен, останалите служители и всички родители знаеше, че Сайлъс просто беше изпуснал парата, че не мислеше сериозно нищо от онова, което беше казал.

Защо Доналд се беше обадил да анулира обаждането на Мейси? Защо му е било да защитава Сайлъс Хайман?

— Значи дори не сте съобщили за случилото се?

— Не.

— И изобщо не сте се разтревожили?

— Да, разтревожих се. Но не за това, че Сайлъс може да направи нещо, за да си отмъсти. Бях прекарала месеци — месеци! — във възстановяването на добрата репутация на „Сидли Хаус“ след фиаското на площадката за игра и си мислех, че в резултат на петминутна пиянска идиотщина тя може да бъде разрушена отново. Но с изключение на госпожа Уайт никой друг не го прие на сериозно. Беше просто един глупав спектакъл от негова страна, това е всичко.

— Можете ли да ми разкажете за споменатото „фиаско на площадката за игра“?

— Едно дете пострада сериозно при падане от противопожарния изход. Счупи и двата си крака. Извадихме късмет, че не беше нещо по-сериозно. Сайлъс Хайман трябваше да наблюдава площадката, но не беше го направил.

— Затова го уволнихте?

— Нямах никаква алтернатива.

— Кога го уволнихте — преди или след излизането на онази статия за инцидента в „Ричмънд Поуст“?

— Ясно е, че статията засили натиска от страна на родителите. — Тя млъква за момент, сякаш споменът й причинява болка. — Трябваше да го уволня три дни по-късно. Без статията можеше да остане на мястото си до края на учебния срок.

— Имате ли система за отправяне на предупреждения?

— Веднъж вече го бях предупредила, когато беше нарекъл едно дете „лошо“. Родителите, естествено, се оплакаха. Езикът и отношението му към въпросното дете бяха неприемливи.

Мисля си за безчувствената жестокост на Робърт Флеминг.

— Знаете ли как от „Ричмънд Поуст“ са разбрали за инцидента?

— Не.

— Дали не е от някой от училището?

— Наистина не знам кой е съобщил на пресата.

— Сайлъс имал ли е врагове в училището?

— Не знам за такива, не.

— Какъв ефект оказа инцидентът на детската площадка върху репутацията на училището?

— За известно време беше доста тежко. Не мога да го отрека. Родителите оставят децата си на нашите грижи и едно от тях пострада лошо. Разбирах техния гняв и притесненията им заради случилото се. Напълно разбирах защо някои искаха да отпишат децата си. Разговарях с всички родители, клас по клас, на специални срещи. Ако продължаваха да се притесняват и след това, се срещах индивидуално с тях и лично им гарантирах, че подобно нещо никога повече няма да се повтори. Успяхме да овладеем бурята, никой не отписа детето си — никой. На спортния празник в училището имаше двеста седемдесет и девет деца. Има само едно свободно място в трети клас, защото в края на миналия срок едно семейство се пресели в Канада.

Знам, че казва истината. На спортния празник във всеки клас имаше по двадесет деца — максималната бройка, позволена в „Сидли Хаус“.

— Какво е личното ви мнение за Сайлъс Хайман?

— Невероятен учител. Надарен. Най-добрият, на когото съм попадала през цялата си кариера. Но прекалено нестандартен за едно частно училище.

— А като мъж?

— Не го познавах извън работата.

— Поддържал ли е любовна връзка с някой от училището?

Тя се поколебава за момент.

— Не знам за такова нещо.

Внимателно преценен отговор.

— Имало ли е някакви клюки?

— Не давам ухо на клюките. Опитвам се да ги обезкуражавам с личния си пример.

— Можете ли да ми кажете какъв е бил кодът за отваряне на портата в сряда?

— Седем-седем-две-три — отвръща госпожа Хийли. Мисля, че вече е нащрек. — Казах го на друг ваш колега.

— Исках да си го потвърдя за самата себе си — отвръща спокойно и овладяно Сара и за момент госпожа Хийли се успокоява. Но няма начин да не заподозре нещо, докато това незаконно интервю продължава. Ледът, за който Сара ти каза, изглежда опасно тънък.

— Защо се освободихте от Елизабет Фишър?

Сали Хийли е притеснена, но се опитва да го скрие. Мълчи, докато Сара я гледа, и шумът откъм принтера отеква високо из портативната постройка, докато изплюва поредното писмо върху прашния под.

— Госпожо Хийли?