Розамънд Лъптън
После (8)

7

Светват ярки изкуствени светлини; докторите вече са предупредени и прииждат на групи; шумно блъскане на носилки; сестрите бързо разчистват таблите със закуската и изваждат медицинските картони. Господи, мисля си, човек трябва да е наистина пълен с енергия, за да е в състояние да се изправи лице в лице с болничните сутрини. Но тази шумна, ярка, агресивна заетост поне превръща едва зърнатата снощи фигура в едно спокойно нищо.

Когато влизам в моето отделение, виждам, че мама вече е пристигнала и седи с доктор Бейлстрьом в един кабинет. За един ден е остаряла с няколко години; лицето й е прорязано от дълбоките бръчки на нещастието.

— Грейс не спираше да бъбри, когато беше малко момиченце, такава умница беше — казва мама, а гласът й е по-забързан от обичайното. — Винаги съм знаела, че ще порасне наистина умна, и така стана. На зрелостните изпити изкара три максимални оценки и получи стипендия за Факултета по история на изкуството в Кеймбридж с възможност да се прехвърли Английска литература, защото наистина я искаха в техния университет.

— Мамо, моля те! — възкликвам напразно. Допускам, че иска да им каже какъв мозък съм имала — върховен, както обичаше да казва татко — за да са наясно към какво да се стремят. Снимката отпреди произшествието.

— Забременя преди последните изпити — продължава мама. — Затова трябваше да напусне. Беше малко разочарована, ние също, но в същото време беше щастлива. Заради бебето. Джени.

Никога преди не бях чувала житейската си история, разказана от друг, и това изживяване ми се струва малко притеснително. Наистина ли е толкова обикновена?

— Знам, че я изкарвам голяма многознайница, но тя съвсем не е такава — продължава мама. — Много мило момиче е. Вярно, почти на четиридесет е, но за мен все още си е момиче. И би направила всичко за всеки. Прекалено добра, което не е добре за самата нея, така й казвах. Но когато съпругът ми почина, разбрах, че никой не може да е прекалено добър, не и ако ти си човекът, на когото помага.

Мама никога не бърза, когато говори. И почти никога не изрича повече от две или три изречения едновременно. Сега препуска из параграфите, сякаш й засичат времето. И на мен ми се приисква наистина да беше така, защото е ужасно да слушам всичко това.

— Не знам какво бих правила без нея; тя пренастрои целия си живот заради мен. Но не казвам, че трябва да оздравее заради мен. Не бива да си мислите подобно нещо. Обичам я повече, отколкото бихте могли да предположите, но хората, които наистина се нуждаят от нея, са децата й и Майк. Хората си мислят, че Майк е силният, той изглежда така, но в действителност силната е Грейси. Тя е сърцето на семейството.

Мама млъква за момент и доктор Бейлстрьом казва:

— Ще направим всичко възможно. Мога да ви уверя в това. Но понякога, когато става въпрос за тежка черепно-мозъчна травма, не може да се направи кой знае какво.

Мама я поглежда.

И за момент доктор Бейлстрьом се превръща в онзи лекар, който съобщи на родителите ми, че татко страда от болестта на Калер.

„Все трябва да има някакъв лек!“ — беше възкликнала тя тогава.

Сега не го казва. Защото, когато татко умря, й се беше случило невъзможното, немислимото и вече нищо не можеше да бъде немислимо отново.

Отмествам очи от лицето й към червените обувки на доктор Бейлстрьом — същите от вчера. Обзалагам се, че и самата лекарка поглежда към тях от време на време.

— Ще ви информираме какво сме установили, когато приключим със следващата серия от тестове — казва доктор Бейлстрьом. — По-късно днес имаме събрание на специалистите, на което ще се обсъжда случаят на дъщеря ви.

Едно време мама би им казала, че татко е лекар.

Едно време би си помислила, че това ще промени нещата.

Сега благодари на доктор Бейлстрьом — твърде добре възпитана е, за да пропусне да благодари на хората както подобава.

 

 

Адам седи свит до леглото ми.

Мама се втурва към него.

— Ади, сладурче? Мислех, че ще изчакаш при сестрите за пет минути?

Той лежи, опрял лице в моето и хванал ръката ми; плаче. Отчаян, ужасен звук.

Прегръщам го и му казвам да не се разстройва, уверявам го, че съм добре. Но той не може да ме чуе.

Докато синът ми плаче, галя меката му копринена коса и отново, и отново, и отново му повтарям, че всичко е наред, че го обичам. Но той продължава да не ме чува и аз не мога да издържа на това напрежение нито минута повече; трябва да се събудя заради него. Намирам обратния път към тялото си, през слоевете плът, мускули и кости. И изведнъж съм тук. Вътре. Мъча се да помръдна натежалото си тяло, но отново съм притисната под корубата на потънал на океанското дъно кораб и движението е невъзможно.

Но Адам е тук, плаче за мен и аз трябва да си отворя очите заради него. Трябва. Само че клепачите ми са заключени и ръждясали.

В тъмното проехтява фрагмент от стихотворение.

Душа, която все едно е окачена

на вериги от нерви, артерии и вени.

Оставих Джени сама. О, боже! Ами ако не успея да изляза от тялото си отново?

Чувам паническите удари на сърцето си.

Оглушала от барабаненето в ухото.

Но аз мога с лекота да се откъсна от тялото си, просто ще се плъзна навън, в тъмния океан, и после с мъка ще си проправя път нагоре към светлината.

Мама прегръща Адам, успява да измайстори една усмивка върху лицето си заради него, успява да каже с безгрижен тон:

— Ще се върнем пак, млади момко, става ли? Сега ще си вървим у дома, а когато си починеш, ще дойдем пак.

Грижи се за мен чрез грижите за детето ми. Извежда Адам навън.

 

 

Няколко минути по-късно Джени се връща при мен.

— Опитвала ли си се да влезеш обратно в тялото си? — питам я.

Дъщеря ми поклаща отрицателно глава. Каква идиотка съм. Та тя дори не може да погледне тялото си, камо ли да се опита да влезе обратно в него. Искам да й се извиня, но ми се струва, че така само ще влоша нещата. Тъпачка! Дума, която Джени използва. Тя не ме пита дали аз съм се опитала да го направя. Мисля, че се страхува от отговора, който може да е или че не съм успяла, или че съм го сторила, но това не е променило нищо.

Съвсем нищо.

Онова мрачно стихотворение, което някога смятах за толкова умно, все още отеква в нашата тишина.

… с резета от кости,

окована в крака и заклещена в ръце…

— Мамо?

— Мислех си за поетите метафизици.

— Господи, все още ли искаш да се явя на поправителните изпити?

Усмихвам й се.

— Сто процента.

Предстои ти среща с шефа на Сара в един кабинет на долния етаж. Идваме при теб.

— Истинската шефка на леля Сара е в отпуск по майчинство — осведомява ме Джени. — Помниш ли я? Роузмари, ексцентричката?

Не си спомням Роузмари ексцентричката. Никога не съм чувала нищо за никаква Роузмари.

— Леля Сара не понася този Бейкър. Мисли, че е идиот — продължава Джени. От шестгодишна е запленена от онази страна от полицейския живот на Сара, която е изпълнена с мигането на светлини и виенето на сирени. Разбираемо е. Нима е възможно моята работа на половин щат, която се изразява в писане на художествени критики за „Ричмънд Поуст“, да се сравнява с тази на детектив сержант от лондонската полиция? Нима има филм, книга или изложба, които да са по-вълнуващи и готини от даване на инструкции на хеликоптер при разбиването на някоя мрежа за наркотици? Разбиване на мрежа за наркотици. Можех да отпиша това състезание в самото му начало. Но размяната на шеги за сметка на колеги е нещо, което правим ние двете с Джени. Добре де, Сара не се е шегувала зад гърба на ексцентричката Роузмари и на Бейкър, който и да е той, но определено разказва на Джени клюките от работното си място.

Стигаме до кабинета за срещата едновременно с теб и Сара.

Защо, за бога, си стиснал този вестник? Знам, че през почивните дни ти мърморя за навика ти да четеш вестниците, вместо да обръщаш внимание на семейството. Но сега? Тук?

Влизаме след теб и Сара. Таванът е прекалено нисък, хваща в капан топлината. Няма прозорци. Нито дори вентилатор, който да раздвижи задушния тежък въздух наоколо.

* * *

Детектив инспектор Бейкър ти се представя, без да става от стола. Потното му подпухнало лице е непроницаемо.

— Искам да ви дам малко обща информация във връзка с нашето разследване — казва инспекторът, а гласът му е толкова скучен, колкото и физиката му. — Умишлените пожари в училищата са много често срещано явление. По шестнадесет случая седмично във Великобритания. Но пострадалите при подобни атаки са рядкост. Не е обичайно и пожарите да избухват посред бял ден.

Почваш да се дразниш — давай по същество, човече.

— Подпалвачът може да си е мислил, че училището ще е празно заради спортния празник — продължава инспектор Бейкър. — А може и да е направил умишлен опит да нарани някой от хората в сградата.

Той се привежда напред, потната му полиестерна риза леко залепва за гърба на пластмасовия му стол.

— Знаете ли за някой, който да е искал да стори зло на Дженифър?

— Не, разбира се — отвръщаш рязко.

— Това е нелепо — казва ми Джени, гласът й леко трепери. — Беше чиста случайност, че бях вътре, мамо. Чиста случайност, това е всичко.

Сещам се за снощния посетител в стаята й, надвесен над леглото й.

— Тя е на седемнадесет години, по дяволите! — казваш.

Сестра ти стяга пръсти около твоите.

— По дяволите! — повтаряш. Никога не ругаеш пред сестра си, нито пред децата си.

— Била е жертва на анонимни нападки, нали? — пита те детектив Бейкър; безизразният му глас е станал някак рязък.

— Това престана — отвръщаш. — Преди месеци. Няма връзка. Психическият тормоз над нея няма нищо общо с пожара.

Джени стои като вдървена.

Тя така и не ни каза как се е чувствала, когато я наричаха курва, уличница, малолетна проститутка и дори по-лоши неща. Или когато в пощенската ни кутия пристигаха кучешки изпражнения и използвани кондоми, адресирани до нея. Беше ни изключила от случващото се и вместо това се беше обърнала към Айво и приятелите си.

 

 

— Тя вече е на седемнадесет, скъпа, разбира се, че ще се обръща към тях.

Ти беше толкова вбесяващо разбиращ, толкова рационален — по „чел съм ръководството за тийнейджъри“ начин.

— Но ние сме нейни родители — казах аз. Защото родителите са на първо място, преди всички други.

 

 

— Не е имало нищо от почти пет месеца — казваш на инспектор Бейкър. — Това е приключило.

Детектив Бейкър прехвърля някакви бележки пред себе си, сякаш открива доказателства, които му дават основание да не се съгласи с теб.

Помня колко отчаяно искахме тормозът да приключи. Онези ужасни неща, които й пишеха. Беше шокиращо. Гротескно. Грозният жесток свят беше нахлул с трясък през нашата пощенска кутия в живота на дъщеря ни. И мисля, че в това е ключът — ти не беше успял да го предотвратиш. Мислеше, че не си свършил работата си като баща, че не си я защитил.

Часовете, които прекара в изследване на листовете голям формат в опит да определиш източника, от който бяха изрязани буквите… Кой вестник? Кое списание? Разглеждаше внимателно пощенското клеймо, когато имаше такова, агонизираше над смисъла на пратките, доставени на ръка — негодникът е бил тук, точно пред нашата врата, за бога, а ти не беше успял да го хванеш.

Скоро се досетих, че искаш ти да си човекът, който ще го залови и ще го накара да спре. За компенсация пред Джени или за да докажеш нещо на самия себе си? Смятам, че двата мотива се преплитаха взаимно.

Две седмици по-късно — две седмици, Майк — в деня, в който пристигна доставеният на ръка плик с употребяван презерватив, ти се обади на Сара. Както беше предвидил, тя ни посъветва да отидем в полицията — и защо, по дяволите, не го бяхме сторили още в самото начало? Покорно последвахме съвета й, но ти беше прав. В полицията — като изключим сестра ти — не сметнаха случая за важен. Поне не толкова важен, колкото бе за теб и за мен. Все пак никой не беше умрял, нали така? И не откриха нищо. Ние също не можахме да им помогнем; нямахме представа кой би могъл да нарочи Джени по този начин, нито пък защо.

Бедната Джен. Беше така вбесена и засрамена, когато от полицията разпитаха приятелите и гаджето й. Най-висша форма на тийнейджърска параноя, че възрастните не одобряват избора им. Но ти вече беше разпитал повечето от тях, спираше ги, когато Джени се опитваше да ги накара да минат бързо покрай нас на път за стаята й. Онези дългокоси и източени глуповати момичета не изглеждаха като вероятни автори на грозните писания. Ами някое от момчетата, с които дружеше? Дали някой от тях не е хранел омраза? Несподелена любов, прераснала в разпространявана чрез отровни писма горчилка? И Айво. Никога не съм му имала доверие — не го подозирах в авторство на анонимните писма, но се съмнявах в качествата му на мъж. Момче. Може би защото е толкова различен от теб, с неговата крехка физика и фактът, че на седемнадесетгодишна възраст се интересува от Уистън Хю Одън вместо от двигатели на коли. Мисля, че му липсва дълбочина. Но ти не си съгласен с мен. Според теб Айво е добро момче; страхотен младеж. Вероятно защото не желаеш да бъдеш ревнивият баща от клишетата? Защото не искаш да настройваш Джени срещу себе си? Каквито и да са причините ни, ти подкрепяш връзката на Джени с Айво, а аз имам възражения.

Но въпреки предубежденията си спрямо него не вярвам той да е изпращал въпросните писма. Освен това е гадже на Джени и тя го обожава, така че какъв мотив може да има да го прави?

— Кога точно е бил последният случай? — пита те инспектор Бейкър.

— На четиринадесети февруари — отвръщаш. — Преди месеци.

На Свети Валентин. Сряда. Адам се притесняваше за предизвикателството, което представляваше за него таблицата за умножение; Джени, както обикновено, закъсня да слезе за закуска. Но ние с теб вече бяхме будни от около час в очакване на шума откъм пощенската кутия. Повдигаше ми се дори от самото щракване на металния капак.

Беше писмото с думата П… изписана по цялата дължина на листа. Не мога да произнеса тази дума във връзка с Джени. Просто не мога. Но на следващия ден не пристигна нищо. Мина цяла седмица, без да получим нито едно от онези писма. После две седмици. Докато не минаха над четири месеца — и вчера прибрах пощата, без дори да си направя труда да я проверя.

— Сигурен ли сте, че не е имало нищо след четиринадесети февруари? — пита инспектор Бейкър.

— Да. Казах ви…

Той те прекъсва:

— Възможно ли е да е скрила от вас?

— Не, разбира се — казваш раздразнено. — Пожарът няма нищо общо с автора на онези писма. Предполагам, че все още не сте го разбрали?

Тръшваш вестника, който държиш, пред инспектор Бейкър. „Ричмънд Поуст“. Заглавието крещи:

УМИШЛЕН ПАЛЕЖ В МЕСТНО ЧАСТНО УЧИЛИЩЕ!

Статията е от Тара.

Инспектор Бейкър не обръща внимание на вестника ти.

— Имало ли е и други форми на изразена агресия към дъщеря ви, за които не сте ни казали? — продължава той. — Съобщения на мобилния й телефон, например, писма в електронната й поща или коментари в социалната мрежа?

Ти се втренчваш в него.

— Питах Джени и тя отрече да е имало нещо такова — намесва се Сара.

Ти започваш да кръстосваш из кабинета; пет крачки от едната стена до другата — сякаш можеш да изпревариш онова, което те преследва.

— Би ли го споделила с теб? — обръща се инспектор Бейкър към Сара.

— Да. С мен или с родителите си — отвръща сестра ти.

Но ние не се бяхме задоволили само с думата на Джени. Търсехме; ти — пренебрегвайки всичките закони от книгите с правила за родители на тийнейджъри, аз — оставайки си нормална майка.

— Май спейс? Фейсбук? — пита пак инспекторът, сякаш ние не знаем какво означава „социална мрежа“, но ти го прекъсваш.

— Авторът на онези писания няма нищо общо с пожара. За бога, колко пъти още да го повторя? — Забиваш показалец във вестника. — Онзи учител, Сайлъс Хайман, е човекът, когото би трябвало да разследвате.

— Не сме чели вестника, Майк — казва Сара. — Ще го направим, ако ни дадеш минута.

Сигурно се шегува с теб, мисля си. В края на краищата, нима Тара би могла да знае за пожара нещо, което тя — полицайка и твоя сестра — да не е чувала?

 

 

Снимката на изгореното училище доминира на първата страница, на преден план е учудващо непокътнатата бронзова статуя на дете. Под нея има снимка на Джени.

— Взели са я от страницата ми във Фейсбук — казва Джени, като гледа към снимката. — Айво я направи на Великден, когато бяхме на онзи курс по кану. Не мога да повярвам, че го е направила. Трябва да е влязла в профила ми и да я е копирала от там. Това не е ли кражба?

Гневът й ми допада. Насред цялата тази трагедия възразява, че снимката й е била използвана.

Но контрастът между нашата дъщеря в отделението по изгарянията и това енергично, здраво, красиво момиче от снимката е болезнен.

Може би Джени също го усеща. Отдалечава се към вратата.

— Авторът на онези гнусни писма не е подпалил училището, а идеята на татко, че Сайлъс Хайман има нещо общо с пожара, е напълно нелепа, така че отивам да се поразходя.

— Добре.

— Не ти искам разрешение! — тросва се тя. И после излиза. Просто изразът „автор на гнусни писма“ отново бе натиснал старите бутони.

 

 

Почти веднага след излизането на Джени Сара отваря вестника и показва материала, поместен на две съседни страници, през които минава заглавие „ПРОКЪЛНАТОТО УЧИЛИЩЕ“.

На лявата страница се чете подзаглавие: „Пожарът е умишлен“, има и един параграф, посветен на това „популярно и красиво“ момиче.

Тара е превърнала страданието на Джени в източник на развлечение.

„Красиво седемнадесетгодишно момиче… се бори за своя живот… ужасно обгорено… жестоко обезобразено.“ Не новина, а воайорска порнографска бележка; гъделичкащ въображението боклук.

Мен ме изкарва някаква супермайка, която се втурва безстрашно в пламъците. Но твърде скапана супермайка, която пристига прекалено късно, за да спаси красивата героиня.

Статията завършва с апломб:

Полицията продължава спешното издирване на човека, отговорен за пожара и вероятно — за двойно убийство.

Моята смърт и тази на Джени биха добавили повече драматизъм в историята й.

Точно отсреща, на втора страница, Тара е препечатала една своя статия от март, към която е добавила нов увод:

Само преди четири месеца „Ричмънд Поуст“ публикува материал за Сайлъс Хайман, тридесетгодишен учител в „Сидли Хаус“, уволнен след трагичен инцидент на детската площадка в двора на училището, при който едно дете се е наранило сериозно. При този предполагаем „инцидент“ седемгодишното момче е скочило от външен противопожарен шлюз и си е счупило и двата крака.

Точно както и първия път, тя не споменава нищо по въпроса, че по същото време господин Хайман изобщо не е бил в района на въпросната площадка. И кавичките около думата „инцидент“ намекват за противното. Но кой би я осъдил заради някакви си кавички? Хлъзгава е като чантата си от лачена кожа „Миу Миу“.

И все пак заявката й за журналистическа слава, измерена в отпуснати сантиметри от страниците на вестника, продължава:

Разположено в зелено лондонско предградие, основаното преди тринадесет години училище с годишна такса дванадесет хиляди и петстотин паунда е рекламирано като осигуряващо здравословна среда, в която „всяко дете е уважавано и високо ценено“. Но още преди четири месеца изникнаха въпроси относно неговата безопасност.

По време на нещастната случка разговарях с родители.

Майката на едно осемгодишно момиченце ми каза: „Смятахме, че в това училище се полагат огромни грижи за децата, но този човек очевидно не им е обръщал никакво внимание. Възнамеряваме да отпишем дъщеря си от там“.

Друг родител сподели: „Много съм ядосан. Подобни инциденти не бива да бъдат допускани. Напълно неприемливо е“.

През март Тара беше кръстила статията си „Скок на детска площадка!“, но сега беше сменила заглавието с „Уволнен учител!“.

Така че в дясната страна на вестника е „Уволнен учител!“, а в лявата — „Умишлен палеж“. И между тях се прокрадва връзка, невидим намек за вина — уволненият учител си отмъщава с пожар.

Мобилният телефон на детектив Бейкър иззвънява и той го вдига.

„Ричмънд Поуст“ лежи на масата, подобно на хвърлено върху ринга предизвикателство: твоят кандидат за подпалвач Сайлъс Хайман срещу автора на анонимните писма на детектив Бейкър.

Знам, че никога не си харесвал господин Хайман. Преди да го уволнят, прекарвахме седмици в спорове около неговата персона. Според теб аз абсурдно пренадценявах ефекта на господин Хайман върху Ади.

— „Надценяване“ няма нужда от приставка като „пре-“ към себе си — бях изрекла с леден тон.

— Не всички сме с диплом по английски от университета — отвърна засегнато ти.

— Само половин диплом, забрави ли?

Карахме се заради господин Хайман. А обикновено двамата с теб не се караме.

— Преди да се появи господин Хайман, Ади беше нещастен. Не помниш ли?

Подиграваха му се, не можеше да се справя с учебната работа, на практика нямаше никакво самочувствие.

— Значи вече е преодолял тази фаза — подхвърли ти.

— Да, благодарение на господин Хайман. Той избра до кое дете да настани Ади, посочи кои от момчетата биха могли да му станат приятели и сега те наистина са такива. Канят го да си играят. Този уикенд ще спи в дома на едно от тях. Кога някога се е случвало подобно нещо? Господин Хайман организира и как да седят децата, когато отиват на екскурзия. Някога Ади се ужасяваше, че никой няма да иска да седи до него в автобуса. Освен това го накара да повярва, че е добър по математика и английски.

— Просто си върши работата.

— Нарича Ади „сър Коуви“. Това е страхотно, нали? Рицарско име?

— Това вероятно ще предизвика другите деца да почнат да го дразнят.

— Не, той е измислил подобни имена за всяко едно от тях.

Защо не го харесваше повече?

Привлекателен млад учител с искрици в очите. Чудех се дали антагонизмът ти към него не се дължеше на факта, че ме беше целунал по бузата, когато отидохме на родителска среща през първия срок.

— Напълно недопустимо! — беше възкликнал ти, без да разбираш, че господин Хайман е просто човек на физическия контакт. Разрошваше косите на децата, докато минаваше покрай чиновете им, прегръщаше ги бързо и топло, когато станеше време да си вървят у дома. И да, ние, майките, се усмихвахме леко, когато станеше дума за него, но това не беше нещо сериозно.

После, когато уволниха господин Хайман и аз се прибрах у дома вбесена от случилото се, ти просто се подразни. Каза, че плащаш училищните такси, че работиш ужасно много, за да го правиш, и преди да потеглиш на изтощително пътуване на другия ден, не ти се слуша за някакъв неадекватен учител, който сам си е виновен, че са го уволнили.

Вчера следобед бих влязла в разгорещен спор с теб, задето го подозираш. Подобно на Джени, бих заявила, че е напълно нелепо! Но всичката ми предишна вяра е изгорена до основи. Вече нищо не е такова, каквото беше вчера. Не вярвам на никого. Дори на господин Хайман. На никого.

Детектив Бейкър привършва разговора си по телефона и поглежда към „Ричмънд Поуст“.

— Има нещо странно — казва той на Сара, — и то е скоростта, с която пресата се е озовала на местопроизшествието. Пристигнали са дори преди пожарните коли. Трябва да разберем кой им е казал или как са разбрали. В случай че се окаже от значение.

Ти си разгневен от спокойната му тривиална забележка.

— Не е само тази статия — казваш, но радиото на детектив Бейкър те прекъсва. Той натиска бутона, за да отговори, но ти продължаваш: — Видях го да реагира остро няколко седмици след като беше уволнен. При раздаването на училищните награди. Хайман нахлу в салона и започна да се заканва. С жестоки заплахи.