Розамънд Лъптън
После (18)

17

Малко по-късно при леглото ми пристига мама. За разлика от теб и Сара тя не се впуска в спорове с лекарите. Бях станала свидетел на това как всеки медицински факт — предполагаем медицински факт — подобно на летящо стъкло я беше удрял в лицето, прорязвайки нови бръчки в него.

— Една сестра е с Ади — казва тя. — Само за малко. Не мога да го оставя сам за дълго. Но трябва да поговоря с теб. — Млъква за момент. — Някой трябва да му каже, че няма да се събудиш.

— По дяволите, мамо, не можеш да го направиш!

Никога, ама никога не съм ругала пред майка си.

— Просто искам онова, което е най-доброто за него — тихо обяснява тя.

— Как може това да е добре за Ади? Господи!

Не сме спорили от години, а и последният път не беше караница, а по-скоро — проява на несъгласие. Тук и сега не бяха най-подходящото място и време тепърва да започваме.

— Знам, че ме чуваш, Грейси, ангелчето ми. Където и да си.

— Тук съм, мамо. Тук. И скоро тестовете им ще го регистрират. Ще стана като проклетият Роджър Федерер и ще запратя топката над мрежата със скорост сто мили в час, за да им кажа: „ДА, МОГА ДА ВИ РАЗБЕРА!“. А щом веднъж им стане ясно, че все още разсъждавам, тогава ще се опитат да намерят начин да ме излекуват.

— По-добре да се върна при Ади.

Тя дръпва обратно завесата. Джени е отвън и очевидно е чула всичко; в края на краищата, завесите все пак се подчиняват на законите на физиката. Изглежда ми силно притеснена.

— Баба Джи греши — уверявам я. — Също и докторите. Мога да мисля и чувствам, нали така? Ето и в момента разговарям с теб. Скенерите им не са достатъчно добри, това е всичко. Така че един ден — съвсем скоро, надявам се — ще им сервирам огромна изненада.

— Проклетият Роджър Федерер? — поглежда ме въпросително тя.

— Абсолютно. Винъс Уилямс, ако не ти харесва смяната на пола. Честно, скъпа, щом ми направят правилните тестове, ще разберат, че съм добре.

Но Джени продължава да се притеснява; главата й е провесена надолу, тесните й раменца са свити.

— Беше толкова смела, когато влезе в училището заради мен.

— И баща ти каза същото, което е много мило от ваша страна, но това изобщо не отговаря на истината и ме кара да се чувствам като измамница.

Джени леко се усмихва.

— Така значи. И какво, в такъв случай, се смята за смелост? Щом като втурването в горяща сграда, за да спасиш нечий живот, не е?

— Беше просто инстинкт, това е всичко. Наистина. Нещо, което всяка майка би сторила за детето си.

Но не съм напълно искрена. Повечето майки — може би всички, с изключение на мен — инстинктивно биха рискували живота си, за да спасят своето дете. И в началото аз също се втурнах, без да се замислям. Просто видях училището да гори, знаех, че Джени е вътре, и хукнах натам. Но щом се озовах вътре…

Вътре.

Във всеки един момент, прекаран в онази горещина и задушаващ дим, любовта ми към Джени трябваше да се бори с непреодолимия импулс да избягам. Вълната егоизъм се опитваше да ме изпрати вън от сградата. Преди се срамувах да ти го призная.

— Каза, че можеш да се върнеш в тялото си? — пита ме тя.

— Да. Точно така.

— Мисля, че щом е така — продължава Джени, — значи няма да умреш. Когато сърцето ми спря и предполагам, че на практика бях мъртва, от тялото ми се отделиха топлина и светлина и се вляха в мен, а не обратното. Мисля, че обратното се случва, когато си жив.

— Абсолютно.

Защото тя трябва да е права.

Прекъснати сме от пристигането на Сара, придружена от жена с вдървено изправена стойка и стоманеносива коса, някъде към шестдесетте, която съм виждала, но в първия момент не мога да разпозная.

— Госпожа Фишър — изненадано възкликва Джени.

Старата секретарка от „Сидли Хаус“.

Донесла ми е огромен букет от миризливи секирчета, обвит във вестник, и вълшебният им аромат временно надделява над миризмата на антисептик в отделението.

Сара оглежда вазите ми с цветя, после бързо и решително хвърля в коша грозните жълти рози на Сайлъс Хайман. Усмихва се на госпожа Фишър.

— Мисля, че надпреварата за пространство тук се печели от вашия букет — казва тя небрежно, но виждам, че забелязва картичката на господин Хайман и я пъха в джоба си.

— Не вярвах, че в действителност ще успея да я видя — казва госпожа Фишър на Сара. — Просто исках да й донеса цветя. Понякога с нея си говорехме за градинарство. Но почти не я познавам.

Сега си спомням, че старата секретарка е единственият човек от нейната редица извънградски парцели под наем, която отглежда миризливи секирчета, вместо ядливия им братовчед — зеления грах. Разказа ми за това през първия ден, в който Джени тръгна на училище, разсейвайки ме с приказки за цветя, и към края на нашия градинарски разговор Джени беше спряла да плаче и се беше озовала на килима за четене.

— Имате ли нещо против да си поговорим? — пита Сара. — Аз съм офицер от полицията и зълва на Грейс.

Зълва. Никога преди не съм се замисляла по въпроса, че си имаме наша собствена, отделна връзка в семейната матрица.

— Разбира се — отвръща госпожа Фишър. — Но наистина не мисля, че мога да помогна с нещо.

Сара я отвежда в стаята за близки.

— Преди да ме питате каквото и да било — казва старата секретарка, — искам да ви уведомя, че имам полицейско досие.

Двете с Джени се споглеждаме поразени. Госпожа Фишър?

— Бях активистка в „Грийнпийс“ и в организация за ядрено разоръжаване, все още съм, но в днешно време не ме арестуват.

Сара изглежда малко осъдително настроена, но вече съм се научила да не се подвеждам от това нейно изражение.

— Казахте, че сте били секретарка в „Сидли Хаус“?

— В продължение на почти тринадесет години. През април трябваше да напусна.

— Защо?

— Оказа се, че съм прекалено стара за работата. Казаха ми, че ако погледна договора си, ще видя, че в него има клауза „политика на принудително пенсиониране за персонала на възраст над шестдесет години“. Аз съм на шестдесет и седем. Директорката беше чакала седем години, преди да се позове на тази клауза.

— А вие наистина ли бяхте прекалено стара за работата?

— Не. Продължавах да се справям изключително добре. Всички го знаеха, в това число и Сали Хийли.

— Знаете ли защо се е отървала от вас?

— Не си мерите приказките. Не. Нямам представа.

Сара извади бележник с малки бухалчета върху кориците и записа нещо в него.

— Ще ми дадете ли данните си? Пълното ви име е госпожа…?

— Елизабет Фишър. И не съм точно госпожа. Мъжът ми ме напусна преди шест месеца и смятам, че при това положение е необходимо да се простя с титлата „госпожа“. Халката не иска да излезе. Очевидно ще трябва да отида да я срежат. В момента тази символика ми се струва малко брутална.

Сара я гледа съчувствено, но аз не се трогвам. Госпожа Хийли изпрати писма до всички родители, в които пишеше, че съпругът на госпожа Фишър е на смъртно легло и че поради тази причина секретарката трябвало да напусне училището. Бях организирала подписването на картичка, а Мейси беше отишла до някакъв свръхмодерен цветарски магазин в Ричмънд, за да й купи букет и — по моя идея — луковици за цветя.

— Можете ли да ми запишете адреса си?

Докато Елизабет го прави, искам да кажа на Сара как госпожа Хийли е излъгала родителите. Защо го беше направила?

— Познавате ли Сайлъс Хайман? — пита я Сара. Въпросът е логичен, но не него се бях надявала да чуя.

— Да. Беше учител в „Сидли Хаус“. Беше уволнен за нещо, което не беше сторил. Месец преди мен. От тогава сме говорили един-два пъти по телефона. Еднакви съдби и така нататък.

— Защо са го уволнили?

— Накратко ли? Едно осемгодишно момче на име Робърт Флеминг искаше да го махне от пътя си.

— А по-дългата версия?

— Робърт Флеминг мразеше Сайлъс, защото той беше първият учител, който се опълчи срещу него. Още през първата седмица, когато пое класа, Сайлъс се обади на родителите на Флеминг и им каза, че синът им е „лош“; не „страдащ от някакъв дефицит на внимание“ или „проблем със социализацията“. Лош. Но за нещастие, с родители, които плащат такса, не се говори по този начин. През март, когато Сайлъс беше дежурен на детската площадка, дошъл Флеминг и му казал, че едно единадесетгодишно момче се е заключило в тоалетните с петгодишно момиченце и че момиченцето пищяло. Флеминг твърдял, че не успял да намери никакъв друг учител. Затова Сайлъс отишъл да помогне на момиченцето. Независимо от всичките му недостатъци, той е добра душа. И Робърт Флеминг го знаеше. Когато разкарал Сайлъс от площадката, Флеминг набутал едно момче, Даниъл, в противопожарния изход и после успял да го накара да се подаде до самия ръб на шахтата. Един бог знае какво точно е казал на малкото глупаче, за да го накара да се изкатери до горе. След това го бутнал. Детето беше лошо ранено. Счупи и двата си крака. Извади късмет, че не беше вратът му. Част от задълженията ми включваха работа като училищна сестра. Погрижих се за Даниъл, докато пристигне линейката. Бедното мъниче изпитваше ужасни болки.

Бях чула единствено версията на Адам за случилото се, както и слуховете, които се разпространяваха между възрастните. С течение на времето случката се изкриви — превърна се в ужасна злополука, а не в умишлен злостен акт, и вината бе насочена от Робърт Флеминг към господин Хайман, задето беше оставил площадката без наблюдение. Защото кой иска да повярва, че едно осемгодишно дете може да бъде така притеснително манипулативно, така жестоко, така злонамерено?

Но ние вече знаехме от Адам, че Робърт Флеминг е точно такъв. Синът ни живееше във физически страх от него. Знаехме, че не става дума за обикновеното детинско дразнене. Разбрахме го, когато Флеминг така силно беше дръпнал вратовръзката на Адам, че бе оставил червена следа около шията му, която не изчезна цяла седмица след това, и му казал, че ще го убие, ако „не целуне задника му“. Или пък случаят с въжето за скачане — когато беше завързал Адам с него и беше изрисувал свастики по тялото му.

Джени го беше нарекла „детето психар“ и ти се беше съгласил с нея.

„Това не са неща, които едно дете трябва да прави — каза ти. — Ако беше възрастен, щяхме да го определим като социопат. Дори като психопат.“

След инцидента със свастиките, точно преди междусрочната ваканция, ти си беше уредил среща с директорката и беше получил гаранции от госпожа Хийли, че Робърт Флеминг няма да се върне в „Сидли Хаус“ през септември.

— Госпожа Хийли знаеше, че инцидент, подобен на този от детската площадка, не би трябвало да се случва в едно начално училище — продължава госпожа Фишър. — Трябваше й виновник, така че обвини Сайлъс Хайман. Не мисля, че искаше да го уволнява. Тя не е глупава. Беше в състояние да разпознае надарения учител, щом го види — ако не като друго, то поне като бизнеспридобивка. Но после се появи онази вулгарна статия в „Ричмънд Поуст“ и телефонът не спря да звъни с родителски настоявания да бъдат взети мерки. Така че, от нейна гледна точка, тя нямаше избор. В едно частно училище, особено ако е ново, родителите разполагат с голяма власт. А най-отвратителното нещо бе, че ако онова злобно момче беше обвинено и смъмрено както подобава, може би щеше да има някакъв шанс да бъде спряно, преди да е станало прекалено късно.

Но Робърт Флеминг не беше смъмрен, нали? Госпожа Хийли му беше позволила да напусне тихо и кротко.

— Мислите, че отново ще направи нещо? — пита Сара.

— Разбира се. Щом като на осем е в състояние да планира да счупи краката на едно момче и да осъществи плана си, какво ли ще направи, когато стане на осемнадесет?

Дали Робърт Флеминг се отдели от игрището по време на спортния празник? Не. Не мога да повярвам. Знам, че според статистиките почти всички училищни пожари са подпалени от деца, но не и пожари, които да доведат до сериозно наранени хора. Не и пожари като този. Отказвам да бъда като детектив Бейкър и да си мисля, че едно дете е способно на подобна постъпка.

— Казахте, че след излизането на статията в „Ричмънд Поуст“ телефонът не престанал да звъни? — повтори Сара.

— Точно така. И Сали Хийли беше принудена да уволни Сайлъс Хайман.

— Знаете ли кой е уведомил пресата?

— Не. Не знам.

— Господин Хайман има ли врагове?

— Не знам за такива.

— По-рано използвахте израза „въпреки всичките му недостатъци“. Какво имахте предвид?

— Не биваше да го казвам.

— Но имате причина?

— Просто е арогантен. Мъжете учители са рядкост в едно начално училище. Беше като петел в кокошарник.

Тя млъква за момент и забелязвам, че се опитва да преглътне сълзите си.

— Как са те? — пита. — Джени и госпожа Коуви?

— И двете са в критично състояние.

Изправената като струна снага на госпожа Фишър леко се привежда и бившата секретарка извръща лице от Сара, сякаш засрамена от емоцията си.

— Бях там от самото начало, също и Джени. Децата от предучилищната група идваха в офиса ми, за да ми показват какво са направили. Джени Коуви влизаше, прегръщаше ме и си излизаше. Ето това идваше да ми покаже. В първи клас се запали по конструкторите. Другите деца редяха прецизни геометрични мотиви, а тя сътворяваше нещо напълно различно, без дизайн или математика в него — и се получаваше прекрасно. Всичките тези цветни елементи, свързани в едно безгрижно цяло. Просто толкова… енергично и без притеснение.

Сара се усмихва. Дали си спомня фазата на Джени с конструкторите? Вероятно е получила някоя анархистка подложка като коледен подарък.

— А Адам е прекрасно малко момченце — продължава Елизабет Фишър. — Гордост за госпожа Коуви. Ще ми се да й го бях казала, но не го направих. Не че щеше да има някакво значение какво мисля, но въпреки това ми се ще да й го бях казала.

Сара изглежда трогната и това е достатъчно окуражаване за госпожа Фишър, за да продължи.

— Някои от децата дори не си правят труда да поздравят майките си в края на учебния ден, а последните са твърде заети да клюкарстват една с друга, за да обърнат внимание на децата си. Но Адам изхвърча навън като самолет, наближаващ земята, протегнал ръце към госпожа Коуви, и тя изглежда така, сякаш в целия свят не съществува никой друг, освен малкото й момче. Обичах да ги гледам през прозореца на офиса си.

Осъзнавам, че няма с кого да разговаря за нас, след като съпругът й си е отишъл. А и едва ли може да се свърже с някого от училището след болезнено срамния инцидент с цветята за уж умиращия й мъж.

— Имате ли някаква представа кой би могъл да подпали училището? — пита Сара.

— Не. Но ако бях на ваше място, щях да потърся някой пораснал Робърт Флеминг, при когото никой не се е намесил навреме.

 

 

Докато двете с Джени вървим към отделението ми, се сещам за срещата ти с госпожа Хийли по случая с Робърт Флеминг.

Бях ядосана, че е изслушала теб, след като не беше чула моите многократни оплаквания. Бях решила, че на теб е обърнала внимание, защото си мъж, а аз бях просто поредната майка с трохи от кит-кат в джоба и резервен чифт чорапи за физическо в чантата. Ти смяташе, че е заради статуса ти на известна личност: „Мога да вдигна такъв скандал, че да се развони още повече“.

Мейси пристига до леглото ми. Дръпва грозните тънки завеси около нас.

— Още една посетителка — казвам на Джен. — Тази вечер тук е като някой салон от седемнадесети век, не смяташ ли?

— Салоните са били във Франция, мамо. — Тя махва към кафявите завеси на геометрични мотиви около леглото ми. — И са имали стени. Както и маслени картини и огледала в пищни рамки.

Бяхме говорили по темата преди един-два месеца. Трогната съм, че ме е слушала.

— Несправедлива критика. Вътре е имало легло, нали? Както и жена, която е била в центъра на вниманието. N’est ce pas?

Добре, значи й е било съдено да бъде падаща си по блестящите дрешки остроумна интелектуалка…

Джен се усмихва.

Вместо на стола за посетители, Мейси сяда на ръба на леглото ми и взема ръката ми в своята. Сега вече знам, че самоуверената, бликаща от ентусиазъм Мейси, на която от нищо не й пука, не съществува. Но някога е съществувала. Сигурна съм в това. Не знам кога е започнала да имитира някогашното си „аз“; жената, която все още трябваше да бъде. Но добрината и топлотата й са искрени.

— Изглеждаш много по-добре — казва ми тя и ми се усмихва, сякаш мога да я видя и чуя. — Страните ти са порозовели! И дори не използваш руж, нали? Не като мен. Аз трябва да се цапам с това нещо, но при теб цветът е естествен.

От френския салон се пренасям в затоплената от кахлената печка кухня на Мейси.

Сигурна съм, че когато дойде да ме види последния път, се канеше да ми каже нещо, но беше прекъсната. Може би сега ще сподели с мен за проблемите си с Доналд. Надявам се. Едно от нещата, които намирам за изключително трудни в цялата тази история, е, че не се е обърнала към мен или не е могла да го направи.

Мейси рови из джоба на жилетката си. Изважда мобилния телефон на Джени с малката висулка, която Адам й беше подарил за Коледа.

— Тили, учителката на предучилищната група, ми го даде.

Джен мълчаливо гледа телефона си. Вътре са съобщенията за партита, плановете й за пътувания, всекидневните разговори с приятели; животът на една тийнейджърка в осем сантиметра пластмаса. Телефонът е лъскав и непокътнат.

— Тили го е намерила на чакъла край училището — продължава Мейси. — Даде ми го, когато влизах в линейката с Роуина. Искаше да й обещая, че ще го върна на Джени. Сякаш беше много важно. Предполагам, че просто е искала да помогне с нещо. Ами… всички искахме. После просто забравих за него. Съжалявам.

— Как е могла просто да забрави? — пита Джени.

— Беше голяма суматоха — отвръщам, чудейки се как мога така да омаловажавам ситуацията.

— Трябваше да го върна по-рано, съжалявам — казва Мейси, сякаш чула репликата на Джени. — Пълна тъпачка.

Открива едно празно местенце между вазите.

— Малко са прекалили с климатика в стаята на Ро — подхвърля тя. — Затова си облякох жилетката. Намерих телефона в джоба й и исках да го върна на Джени. Знаеш какви са момичетата с техните телефони.

— Но как съм го изпуснала? — пита Джени. — Двамата с Айво си разменяхме съобщения, докато стоях в стаята за оказване на първа помощ. После избухна пожарът и аз бях вътре. Как така го е открила навън?

— Не знам, скъпа.

— Може подпалвачът да го е откраднал от мен и после да го е изпуснал по погрешка?

— Но защо ще му е да го краде?

— Ако е бил авторът на анонимните писма — бавно произнася Джени, — може да е искал да се сдобие с някакъв трофей?

Направо ми се повдига от мисълта за подобна вероятност.

— Или може да си излязла навън по някаква причина — казвам. — И после да си се върнала обратно в училището.

— Но защо ми е било да го правя?

Нямам представа. И двете мълчим.

Мейси отново сяда на леглото ми, бъбри със сладкия си глас, опитва се да се държи така, сякаш ситуацията е възможно най-нормална, сякаш иска да се престори, че отново сме заедно в нейната кухня — и че е толкова уютно, колкото изглежда. Заблуда в заблудата.

До днес бях вярвала, че бъбренето на Мейси е в резултат на изобилието от неща, които има да казва, приятелско топло излияние. Сега си мисля, че може би по-скоро е нервен тик, вербален изблик, който се плъзга по лежащото отдолу нещастие.

Също като торбестата мека жилетка, която в момента прикрива синините й.

— Не позволиха да оставя телефона при Джени, в интензивното отделение — продължава приятелката ми. — За да не пречи на апаратурата или нещо от този род. Казах, че ще е изключен, просто ще стои до главата й, за да го види, когато се събуди. Но дори изключен, пак не става, защото може да внесе микроби вътре, а ние, разбира се, не искаме това! Затова ще го оставя при теб и ще кажа на Майк, че е тук, защото той може да реши да го прибере на сигурно място вкъщи.

Джени продължава да гледа втренчено телефона си.

— Все още не мога да си спомня. Ако можех…

Гласът й замира. Бясна е на себе си.

Мейси леко се е извърнала настрани.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, Грейси. Но не искам да ме намразиш за това. Моля те.

Завесите около леглото ми се отместват. Обичайната честа лекарска проверка. Единият от двамата пристигнали лекари се обръща към Мейси:

— Моля ви, не дърпайте завесите около леглото й. Трябва да можем да я виждаме през цялото време, дори от разстояние.

— О, да, разбира се, съжалявам.

Лекарите си тръгват, но шумът и напрежението в отделението са навсякъде около нас; сега вече дори не мога да си представям, че съм в салон или кухня.

— Доналд дойде да види Роуина — казва Мейси.

Най-накрая ще сподели. И искам да го направи. Може би поне малко ще й олекне.

— Толкова се гордее с нея.

— О, за бога! — възкликва Джени; раздразнението и тревогата й са съвсем близо до повърхността. Но аз се опитвам да разбера.

Може би Мейси има нужда да запази този филм за щастливото семейство и да го върти пред някой, който е свикнал да го гледа в продължение на години, за да подхранва илюзията, понеже реалността, която се състои в издевателстващия над и без това нараненото им дете Доналд, е прекалено трудна за преглъщане.

— Знаеш, че бих направила всичко за Роуина — тихо казва тя. — Нали, Грейси?

— Освен да напуснеш мъжа си, за да не може повече да я тормози! — троснато подхвърля Джени.

— Не е толкова просто, Джен.

— О, мисля, че е.

— Не довърших онова, което бях почнала да ти казвам — продължава Мейси. — Затова не знаеш защо е толкова горд.

— Това е абсурдно — вметва Джени все така троснато. Моля я да замълчи, за да можем да чуем Мейси.

— Казах ти, че когато ти хукна към сградата, аз затичах настрани, към моста. Отидох да съобщя на пожарникарите, че в училището има хора, и всички избутахме колите встрани от пътя. Това ти казах…

Спомням си крясъците на хората и воя на клаксоните, миризмата на бензинови изпарения и огън, достигащи до моста, сякаш споменът на Мейси по някакъв начин е станал също така и мой. Този път никакви неубедителни илюзорни филми.

— Докато бях там, на моста, а може би преди това, още когато съм се обръщала, за да тръгна натам, Роуина е влязла в училището.

— Не разбирам — казва Джени; нито пък аз.

— Беше те видяла да се спускаш вътре — продължава Мейси. — Чула те да викаш Джени. Но не избягала. Намерила една хавлиена кърпа в пристройката до физкултурния салон и я намокрила. Сложила я пред лицето си. После влязла в училището, за да ти помогне.

Мили боже! Роуина беше влязла в горящата сграда. Заради Джени. Заради мен.

— Мислят, че може да е пострадала от пушека. Когато пожарникарите стигнаха до нея, беше в безсъзнание. Не е лошо ранена, но се притесняват, че може да има някакви вътрешни поражения; продължават да следят за такива.

Никога не съм предполагала, че Роуина се отличава с подобна смелост.

Героизмът й е изключителен.

Не мисля, че ще ме разбереш напълно, но аз знам какво е да влезеш вътре. Загрей фурната на възможно най-високата температура, после пъхни лице в нея. После цялото си тяло. Добави към това давещ пушек и липса на кислород. Затвори вратата. Инстинктът и любовта ме бяха накарали да вляза в онази сграда, после пак те ме тикаха навътре. Да, бях обладана от егоистичното желание да избягам, точно както ти казах. Но имах нужда да усетя Джени в ръцете си повече от всичко друго, от което съм се нуждаела в живота си. На практика повече, отколкото имах нужда да спася себе си. И в онова задушно горящо училище открих, че инстинктът за самосъхранение не може да победи у една майка, защото детето й е част от нея самата.

Но Роуина е влязла вътре, без да следва инстинкта си. Без да е водена от любовта.

Почти не бях я виждала, откакто беше постъпила в средното училище, а двете с Джени никога не са били приятелки. Но по някакъв начин тя беше успяла да превъзмогне ужаса. И само куражът й я е тикал напред. Като героично безкористните рицари от артурианските легенди на Адам.

Адам.

Роуина го успокояваше, когато хукнах към сградата, без дори да се спра и да говоря с него. Нещастието на Адам ли я беше подтикнало да го направи?

— Дори не разбрах, че я няма — казва Мейси. — Когато пожарната стигна до училището, наоколо имаше толкова много хора — родители, учители, деца, представители на пресата — и аз си мислех, че тя е сред тях. Просто смятах…

— Според мен за пореден път се е опитвала да накара баща си да се гордее с нея — казва Джени.

— И тогава един пожарникар я изнесе навън и тя беше в безсъзнание — продължава Мейси. — Когато казах на Доналд…

Тя млъква разстроена. После с усилие продължава:

— Не бива да заклеймяваш някого, нали? Ако го обичаш, ако е част от семейството ти, трябва да се опиташ да видиш доброто у него. Искам да кажа, че в известен смисъл в това се заключава любовта, нали така? Да вярваш в добротата на някого.

— Тя наистина ли си вярва? — чуди се Джени.

— Мисля, че да.

— Божичко!

Мейси стиска ръката ми още по-силно.

— Странно е как за един следобед ти става ясно от какво тесто си замесен. И също така разбираш от какво тесто е замесено детето ти. И изпитваш такъв срам и такава гордост едновременно.

Но Роуина иска баща й, а не майка й да се гордее с нея. Именно заради него е влязла в горящата сграда. Но е било напразно.

Спомням си грозната омраза в гласа на Доналд: „Каква малка героиня, а?“.

Викът й от болка, когато пръстите му стискат обгорелите й ръце.