Розамънд Лъптън
После (31)

30

— Сега сме сигурни, че Сайлъс Хайман е авторът на анонимните писма до Дженифър Коуви — продължава Пени. — Кондомът е бил част от кампанията му за психически тормоз. Също така смятаме, че Сайлъс Хайман е бил нападателят, залял Дженифър Коуви с червена боя. Следователно трябва сериозно да анализираме вероятността той да е причинил повредата в кислородния й апарат. Това може да е ескалация на предшестващото нападение с боята.

Бях тотално сгрешила, като си мислех, че Сайлъс Хайман е твърде интелигентен, твърде деликатен, за да изрязва букви от списания и да ги лепи на бели листове, какво остава да изпраща употребявани кондоми и кучешки изпражнения.

Спомням си как флиртуваше с хубавичката сестра. Усмивка и цветя — това беше напълно достатъчно, за да бъде пропуснат през вратата на едно болнично отделение със силно ограничен външен достъп.

— Трябва веднага да изпратите охрана при Джени — казва Сара.

Може би в крайна сметка не съм се стряскала от сенки.

Бейкър се намества на запотения си стол.

— Няма доказателства, че племенницата ти се нуждае от охрана. Просто една от тръбите на апарата й е дала дефект. Случва се.

— Придържате се към тази версия, защото обратното би означавало, че вашата некомпетентност я е оставила незащитена, нали? — възразява му Сара. — Защото, ако не бяхте подведен да мислите, че едно осемгодишно момче…

— Достатъчно!

Той й крещи и мисля, че Сара е доволна от този факт. Мисля, че тя иска да чува крясъци в тази стая.

Бейкър се обръща към Пени:

— Ще арестувате Сайлъс Хайман във връзка с анонимните писма и ще го разпитате за нападението с боя над Дженифър Коуви. — После поглежда към Сара. — Междувременно ще реша какви мерки да бъдат предприети срещу теб.

— А охраната? — пита Пени, с което си печели уважението ми. Но Бейкър очевидно е вбесен, че две жени му се опълчват.

— Вече ви казах какво е решението ми. Няма доказателства за никакво външно посегателство върху кислородния апарат. Ако предпочитате да продължавате да подхранвате параноята си, мога да ви напомня, че в интензивното отделение медицинският персонал, който се грижи за пациентите, е далеч по-многоброен, отколкото другаде; Доналд Уайт е задържан за пожара. А Сайлъс Хайман скоро ще бъде арестуван и обвинен за анонимните писма и по всяка вероятност за нападението с боята.

— Ако го открием — подхвърля Пени.

 

 

Сара се обажда по телефона, за да провери дали Джени е добре и да ти каже за Сайлъс Хайман. Не чувам отговора ти.

После сестра ти отива при Пени, която я чака на полицейския паркинг.

— Разпитах Сали Хийли — казва Пени. — Миналото лято Дженифър е била помощник-учителка и е работила заедно със Сайлъс Хайман. Тогава трябва да са се опознали по-добре.

Не искам да го чувам, но знам, че нямам избор. Защото сега Джени е свързана, по линия на следствието, със Сайлъс Хайман.

Спомням си, че миналото лято той й се беше оплакал от разпадането на брака си — или от въображаемото разпадане на брака си. Беше се доверил на едно шестнадесетгодишно момиче, докато самият той беше на тридесет. Тогава си бях помислила, че е много непочтено от негова страна, но нищо повече; защото тя беше твърде млада, за да открие зад думите му нещо повече от онова, което й казваха.

Спомням си как Джени беше защитила Сайлъс дори когато аз бях започнала да споделям твоите подозрения към него. Но тя по природа си е непредубедена и отворена към хората; едно от нейните очарования и една от нейните силни страни.

Всеки път, когато приближавам до идеята за връзка помежду им, се дръпвам назад.

Но вече не я познавам достатъчно добре, за да кажа със сигурност: „Не, не е възможно“.

Мислех, че обича Айво. Мислех, че отчаяно копнее да го види. И бях сгрешила.

Не я познавам така, както мислех.

Така че се пързалям покрай периметъра на отричането на една възможна връзка между Джен и Сайлъс Хайман, неспособна да я отхвърля със сигурност — колкото и да ми се иска.

Сара се настанява в колата до Пени — по неизречено съгласие ще присъства на ареста на Сайлъс Хайман.

— Все още ли смяташ, че Доналд Уайт е подпалвачът? — обръща се Сара към колежката си, докато пътуват.

— Да. След твоето индивидуално разследване — отвръща Пени с лека усмивка. — Работим по предположението, че става дума за застрахователна измама.

— Значи продължаваме да приемаме тези два случая като отделни.

Доволна съм, че използва множествено число, когато говори за полицията; може би Бейкър все пак няма да я уволни.

— Да. Анонимният автор на писмата до Джени, сега идентифициран като Сайлъс Хайман, трябва да е човекът, хвърлил червената боя по нея. А с подпалването на училището Доналд Уайт си е осигурявал парите от застраховката.

— Да видим докъде е стигнал Мохсин с този въпрос — предлага Сара и му се обажда.

— Здрасти, скъпа. Чух какво стана с Бейкър — казва той. — Всички чухме. Струпахме се като ръгбисти от отбора на „Черните“ пред вратата му, докато ти беше вътре.

— Да.

— Общото мнение е, че той ще се откаже от намерението да те наказва.

— Може би. Измъкна ли нещо от Доналд Уайт?

— Нищо. Мълчи, чака да пристигне скъпоплатеният му адвокат. Но жена му вдига голяма врява. Много мило и любезно вдигане на врява. Твърди, че в деня на пожара мъжът й е бил в Шотландия.

— Тя ще каже всичко, което той пожелае — отвръща Сара.

— Да. Момчетата от техническия отдел прегледаха телефона на Джени. Мислят, че са изтрити две съобщения. Опитват се да ги възстановят, но не са сигурни, че е възможно.

— Добре.

— Всички ще се отбием в болницата да я видим — казва Мохсин. — Нещо като неофициални посещения. По предварително изготвен график.

Предлага на Джени скрита полицейска охрана.

— Не допускат неоторизирани посетители — предупреждава го Сара. — Поради риск от инфекции. Трябва да е официално. Но Майк е при нея.

Благодари му и затваря.

— Защо мислиш, че Сайлъс Хайман доброволно е дал материал за ДНК проба? — обръща се тя към Пени. — Трябва да е знаел, че ще я проследим.

— Може би няма представа, че използваме една и съща база данни за всички случаи. Или просто е смятал, че разследването на анонимните писма е приключило или че няма да направим всичко необходимо, за да изведем нещата до успешен край. Но без ДНК-то му нямаше да го хванем. На записите от охранителната камера нямаше нищо. Бейкър вероятно ще ми разкаже играта, задето съм харчила полицейски пари на вятъра.

— Вероятно. Колко часа точно прекарахте в гледането на записите? — пита иронично Сара.

— Твърде много — отвръща с усмивка Пени. Но тази принудена размяна на небрежни реплики помежду им е преструвка за наличието на приятелство там, където го няма, и те някак не могат да я изиграят както трябва.

Пътуваме в мълчание; полицейското радио и климатикът съскат на различни честоти. Забелязвам напрежението по лицето на Сара.

— Можеш ли да ми кажеш кой е свидетелят, който твърдеше, че е видял Адам?

— Не още. Съжалявам. Бейкър ще ме…

— Да.

— Ще ти кажа веднага щом стане възможно.

Чудя се дали някой някога ще събуди толкова любов у Пени, че да я накара да пренебрегне правилата заради него, какво остава пък да рискува кариерата си — да я захвърли зад борда — както беше направила Сара заради Адам. Не мога да си го представя да се случи. Но пък някога не можех да допусна подобно нещо и за Сара.

 

 

Стигаме до къщата на Сайлъс Хайман. Зад нас спира още една полицейска кола. Млад униформен офицер, архетип на гладко обръснато ченге, излиза от колата, ентусиазирано хуква към вратата на Сайлъс Хайман и натиска звънеца. Пени се движи по-бавно.

Наталия отваря и аз усещам как клаустрофобията от задушния апартамент се излива на улицата. Изглежда ядосана и уморена.

— Къде е съпругът ви? — пита младият полицай.

— На един строеж. Защо?

— На кой строеж?

Тя поглежда към двете полицейски коли, паркирани пред дома й.

— Какво е това?

Пени бавно приближава, без да откъсва поглед от жената. Наталия нито за миг не отмества очи встрани.

— Били сте вие — казва Пени. — Не мъжът ви. Вие.

Наталия се дръпва назад.

— За какво говорите?

— Видях ви на записите от охранителната камера — казва Пени. — Как изпращате едно от гадните си малки писъмца.

— Значи изпращането на писма е престъпление, така ли?

Но тя продължава да отстъпва навътре в къщата.

Пени слага ръка на рамото й, спира по-нататъшното й отстъпление.

— Арестувам ви по обвинение за психически тормоз чрез изпращане на анонимни писма. Не е нужно да говорите, но ако в този момент не кажете нещо, на което по-късно да се опрете в съда, това може да навреди на вашата защита.

Спомням си за книжката с комикса за Пощальона Пат в колата на Сайлъс в подземния паркинг на болницата. Дали някои от думите в нея не са били червени и весели, преди тя да ги разфасова на букви и да ги пререди в омраза?

А кучешкото изпражнение? Дали беше излязла навън с лопата и кутия за колет? Къщата им е само на три пресечки от нашата. Било й е лесно да достави каквато и да е пратка до нашата врата и отново да се прибере у дома.

Друг път е изпращала отвратителните си писания от различни райони на Лондон — дали за да изглежда така, сякаш е на много места едновременно?

Не мисля за кондома. Още не. Още не.

Но мисля за червената боя по дългата светла коса на Джени. Женски похват.

И кой би обърнал внимание на една забързана майка с децата й в един търговски център? Смесила се е с тълпата и е изчезнала.

Постепенно се доближавам до фигурата в синьо палто, надвесена над Джени и кислородния й апарат, опитваща се да я убие. Би могла да е на жена. Видях я само в гръб, и то от разстояние. Но как е успяла Наталия да се вмъкне в едно заключено отделение? И дали омразата й се е простирала чак до там, че да стигне до опит за убийство?

* * *

Наталия седи на задната седалка в колата на Пени. Сара е до нея. Известно време никой не продумва. Наталия си играе с един конец от предпазния колан. После Пени изключва климатика и без неговото бръмчене в колата изведнъж става изключително тихо.

— Защо го направихте? — пита Пени.

Наталия мълчи, продължава да дърпа конеца, но имам чувството, че умира от желание да говори.

В колата започва да става горещо, сякаш тишината има своя собствена температура. Спомням си как веднъж Сара беше казала на една насядала покрай масата за вечеря погълната от историите й компания, че най-добрият момент да „изтръгнеш информация от един заподозрян“ е веднага щом го арестуваш, преди да стигнете до полицейския участък; преди да е имал време да размисли или да се съвземе.

— Обичате го, нали? — пита Сара, а в думите й прозира нотка на сарказъм.

— Той е едно лайно. Слаб. Безполезен. Прецака живота ми.

Думите й се смесват с жегата в колата, насищат я с отвращение.

— Защо тогава сте си направили труда да изпращате онези анонимни писма? — пита Пени. — Щом даже не го харесвате?

— Защото лайното принадлежи на мен, нали така? — троснато отвръща Наталия. Спомням си как беше наблегнала на думата мой в израза „моя съпруг“. Не от лоялност, а от чувство за собственост.

Помня и разказа на Джени: „Тя му казала, че е неудачник. Че се срамува от него… Но не иска да се развежда“.

Сайлъс Хайман й е казал истината.

— Директорката, Сали Хийли, ми каза да стегна каишката на мъжа си — продължава Наталия.

— Госпожо Хайман…

— Да му стегна каишката. Сякаш е куче. Проклет кокер шпаньол. Добре го беше преценила. Попитах я какво има предвид, престорих се, че не знам. Все пак и аз си имам гордост, нали така? Тя каза, че флиртуването с помощник-учителки е неприемливо. „Флиртуване“, не „чукане“. Много е изискана тази госпожа Хийли. Но хитра. Прехвърли проблема на мен. Възхищавам й се заради това. Показва наличието на известен дух.

— Но вие наказахте Дженифър Коуви, не съпруга си? — пита Пени.

— Тъпата кучка ме направи на глупачка.

Вдигам ръка, за да покрия лицето си, сякаш думите й са хвърчаща слюнка. Въпреки това те стигат до мен.

— Видях ги заедно. Тя, с нейните дълги крака, къса пола и дълга руса коса, курва; един бог знае защо й позволяват да се облича така. Той флиртуваше като луд с нея. Нямаше нужда госпожа Хийли да ми казва да му свия юздите.

— А червената боя? — пита Пени.

— Курвата трябваше да си отреже косата.

— Защо изпратихте кондома? След като сте знаели, че може да бъде идентифициран?

— Никога не съм предполагала… — започва Наталия и я чувам как отново се заема с дърпането на конеца. — Исках тя да разбере, че двамата все още спим заедно. Нея я чукаше, но с мен правеше любов.

 

 

Стигаме до полицейския участък. Пени отвежда Наталия за разпит. Сара се връща директно в болницата. Докато излиза, за да се прехвърли на шофьорското място, се появява Мохсин.

Сара среща въпросителния му поглед. Въпросът, който не й е задал по-рано — който и Пени не й е задала — сега вече е прекалено голям и шумен, за да бъде игнориран.

— Джени не е имала любовна връзка със Сайлъс Хайман — казва Сара. — Ако имаше, щеше да ми каже.

Завиждам на силната й вяра, че познава Джени много добре, след като аз самата съм изгубила моята съвсем наскоро и сега усещам ужасно липсата й. Дали при всеки родител настъпва момент, когато разбира, че детето му е надраснало познанието му за него? Момент, в който не може да се движи със същото темпо?

По някаква причина се сещам за обувките й. Плетените терлички бяха заменени от мънички меки обувчици, после от малки сандали с каишки за затягане за лятото и черни училищни обувки за зимата. През цялото време обувките й ставаха малко по-големи, докато се стигна до малките размери в номерацията за възрастни и до момента, в който вземането на решение в магазина за обувки беше почнало да става по-трудно — докато един ден Джени отиде да пазарува сама и се върна с ботуши. Тогава не бях разбрала, че е започнала да се отдалечава от мен с ботушите, на които им липсваха каишки за пристягане, за да се пригодят към дългите й крака на пораснало момиче. И тук не става дума за пиленца, изхвърляни от гнездото им от техните родители, за да се научат да летят, а за родителите, които са принудени от своите подрастващи отрочета бързо да напуснат уютното семейно гнездо. Ние сме тези, които се изправят пред необходимостта да свикват да бъдат независими от тях и които с трясък се стоварват на земята, ако се провалят.

 

 

Двамата със Сара сте в коридора на интензивното отделение. Джени слуша. Аз не чувам какво казваш, но от стойката ти разбирам, че си бесен. Приближавам още.

— Жена му е сбъркала, за бога!

— Знам, Майк — търпеливо изрича Сара. — Просто исках да ти кажа.

— Нелепо е. Мъжът е на тридесет и е женен, за бога!

Джени се обръща объркана към мен.

— Жена му е мислела, че имам връзка с него?

Кимам. После събирам смелост.

— А ти имала ли си?

— Не. Флиртуваше с мен — той флиртува с всички — но нищо повече.

И аз й вярвам; разбира се, че й вярвам.

— Но ти благодаря, че попита — усмихва ми се тя. И наистина го мисли.

Не я питам за Айво, когото забелязах да седи в коридора до градината; тълпите от хора се разделяха за кратко покрай него, за да го подминат.

Това, че предполагах — надявах се — че няма никаква връзка със Сайлъс Хайман, и вярвах, че ще каже истината, не означава, че отново познавам дъщеря ни напълно.

— Доктор Санду е тук — казва Джени.

Обръщам се и го виждам заедно с кардиоложката, младата госпожица Логан.

— По-късно днес ще направим на Джени ядрено-магнитен резонанс и компютърна томография — казва госпожица Логан. — Да проверим дали продължава да отговаря на условията за трансплантация.

— В такъв случай смятате, че има надежда — казваш, хващайки се за думите й.

— Времевата рамка е прекалено ограничена. Просто следваме протокола.

— Спомняте ли си, че говорихме за два вида изгаряния? — пита те доктор Санду. — Сега вече знаем, че тези на Джени са изкуствено уплътнени частични изгаряния от втора степен. Което означава, че притокът на кръв не е нарушен и кожата й ще заздравее. Няма да останат белези.

Но докторът звучи пораженчески, вместо да е доволен.

— Това е фантастично! — възкликваш, отказвайки и ти да бъдеш победен.

Влизат в отделението, застават до леглото на Джени.

Тя остава в коридора с мен.

— Мъртва, но без белези — казва. — Е, това е успокояващо.

— Джен…

— Да, но понякога само хуморът пред бесилката е подходящ.

— Ти няма да…

— Не спираш да ми го повтаряш.

— Защото е истина. Ще живееш.

— Защо тогава доктор Санду или госпожица Логан не кажат същото? Имам нужда да се поразходя.

— Джени…

Тя започва да се отдалечава от мен.

— Намериха ти сърце.

Тя не се обръща.

— Прекалено голяма съм за вълшебни приказки, мамо.