Розамънд Лъптън
После (12)

11

Излизам от интензивното отделение. Джени ме чака.

— Е? — пита тя.

— Ще се оправиш — отвръщам. Хладнокръвна лъжа. Заблуда. Шал, изплетен от неистини, в който една майка завива детето си.

Изглежда толкова облекчена.

— Но те не могат да са напълно сигурни, нали? — пита ме.

— Не напълно.

Не мога да си позволя да стигна по-близко до истината. Виждаме те как излизаш от интензивното и се отправяш към моето отделение. Сара е останала при Джени.

 

 

Сядаш до изпадналото ми в кома тяло и ми предаваш какво са ти казали докторите. Уверяваш ме, че Джени ще получи сърце. Че ще е добре. Разбира се, че така ще стане!

Притискам се към теб и усещам смелата ти надежда за Джени.

Вкопчвам се в нея така, както съм се вкопчила в теб.

Поне засега мога да вярвам в твоята надежда, че Джени ще бъде спасена, и ужасното обратно броене в живота й е превключено на пауза.

* * *

Джени е в коридора.

— Да отидем ли в градината? — предлага тя. Сигурно забелязва изненадата ми, защото се усмихва с нотка на триумф. — Открих една.

Отвежда ме в коридор със стъклена стена. Все още здраво сграбчила надеждата ти, поглеждам през стъклото и виждам една малка вътрешна градинка. В самото сърце на болницата, със стени, издигащи се от четирите й страни. Сигурно я бяха направили не за да бъде използвана, а да се вижда през обърнатите към нея прозорци. Входът към нея представлява една невзрачна необозначена врата, вероятно използвана единствено от човека, който се грижи за растенията.

През стъклото градината изглежда невероятно красива с изобилието от английски цветя: пастелнорозови рози, кичест бял жасмин и кадифени божури. Отстрани се виждат пейка от ковано желязо и фонтан; и каменна ваничка за птички.

Излизам навън заедно с Джен, мисля си, че ще е успокояващо да поседим в градината.

Заобикалящите я стени са впримчили жегата, натискат я надолу. Водата от ваничката за птички се е изпарила. Краищата на розовите листенца са сгърчени и сухи; божурът е провесил глава под тежестта на влажния въздух.

Лято, вкарано в кутия.

— Поне в известна степен може да се каже, че е навън — обяснява Джени.

През стъклената стена, която се простира по протежението на едната страна на градината, се виждат стаи и коридори. Гледаме движещите се из тях хора. И сега разбирам защо на Джени й харесва това място — макар и да не е съвсем навън, все пак в него сме отделени от болницата.

Докато седя до нея, лъжата, която й казах, се забива в мен като бръснач.

Продължаваме да наблюдаваме хората през стъклената стена. Това занимание изглежда успокоява Джен, доста хипнотично е — все едно да наблюдаваш тропически риби в аквариум.

— Това е бащата на Роуина, нали? — пита ме Джени.

Сред блъсканицата на рибите хора съзирам Доналд.

— Да.

— Но защо е тук?

— Роуина е в болницата.

— Защо?

— Не знам. Видях я с Адам пред училището, изглеждаше ми добре.

След посещението на Мейси отново бях забравила за Роуина: притеснението ми за Джени продължаваше да ме прави егоистка, така че не намирах достатъчно място в сърцето си и за дъщерята на приятелката ми.

— Мейси ще е при нея — казва Джени. — Да отидем ли да я видим?

Много мило от нейна страна да си помисли, че може да искам да съм със старата си приятелка.

— След като прекара известно време тук, на човек му доскучава — добавя дъщеря ми.

 

 

Вече сме близо до отделението по изгарянията, настигаме Доналд. Придружава го една сестра. Докато ги следваме, изпитвам задоволство, че поне за малко двете с Джени не сме се фокусирали върху нейното или моето състояние.

Доналд е облечен в тъмен костюм. Не е свалил сакото си въпреки горещо-влажния ден, и носи куфарче в ръка.

Усещам миризмата на цигари, която се излъчва от дрехите му. Никога преди не я бях забелязвала, но сега обонянието ми се е изострило неимоверно много.

Вече сме достатъчно близо, за да чуваме какво му говори сестрата. Гласът й звучи рязко, но компетентно.

— … и когато някой е престоял в затворено пространство по време на пожар, е необходимо да го наблюдаваме изключително внимателно, в случай че са настъпили дихателни увреждания. Понякога минава известно време, преди да се появят каквито и да било симптоми, затова е добре да се застраховаме.

Лицето на Доналд е намръщено, няма почти нищо общо с лицето на усмихнатия добродушен човек, когото за последно видях на раздаването на наградите. Вероятно само ми се струва така заради тези ужасни, втренчени надолу неонови лампи по тавана на коридора, които хвърлят сенки върху лицата на хората и изострят чертите им.

Сестрата набира кода за достъп до отделението по изгарянията и задържа вратата пред Доналд.

— Леглото на дъщеря ви е насам — казва тя.

Но той не може вече да не е идвал да я види, нали така? Не би чакал да мине цял ден, преди да се изправи до леглото й. Мейси ми е казвала безброй пъти за силния му инстинкт да защитава семейството.

„Би убил крокодил с голи ръце заради нас! Добре че в Чизик няма толкова много крокодили!“

Двете с Джени стигаме до стаята на Роуина малко преди баща й и надзъртаме през стъклото на вратата. Момичето е включено на системи, ръцете му са бинтовани. Но лицето му е непокътнато. Как е възможно да съм мислела, че не е хубава? До нея седи Мейси. Чакам Доналд да пристигне, да прегърне Роуина и тримата да се съберат.

Събирам сили да понеса контраста, който ще ме жегне в сърцето.

Доналд влиза, подминавайки застаналата на прага Джени. Забелязвам, че дъщеря ми е силно пребледняла.

— Джен?

Тя се извръща към мен, сякаш съм я изтръгнала от някакъв транс.

— Знам, че звучи налудничаво, но за момент… ами, все едно се върнах обратно в училището. Наистина бях там и… — Замълчава. — Чух противопожарната аларма да се включва. Чух я, мамо.

Прегръщам я.

— Видението ти вече изчезна ли?

— Да — отвръща с усмивка. — Може просто да е била звукова халюцинация — като при шизофрениците.

Поглеждаме в стаята на Роуина. Доналд приближава към дъщеря си и на мен ми се струва, че тя изпада в паника. Но това не може да е вярно, нали? Обърнат е с гръб към нас, затова не виждам изражението на лицето му. Мейси бързо смъква ръкавите си надолу, за да прикрие ярките синини по ръцете си.

— Казах ти, че скоро ще дойде — обръща се тя към Роуина с изкуствено приповдигнат нервен глас.

Доналд вече е до Роуина. Сграбчва бинтованите й длани; тя остро изписква от болка.

— Каква малка героиня, а?

В гласа му звучи омраза. Грозна, неприкрита и шокираща.

Мейси се опитва да го дръпне от дъщеря си.

— Причиняваш й болка, Доналд. Моля те. Престани.

Сега съм в стаята, искам да помогна, но не мога да направя нищо, освен да гледам. Той продължава да стиска бинтованите ръце на Роуина, а тя прави опит да не заплаче.

Сещам се за уплашеното трепване на Адам, когато Доналд беше щракнал със запалката си на раздаването на наградите; как стъпалото му беше размазало угарката в земята.

Той пуска ръцете на Роуина и се обръща към вратата. Роуина плаче.

— Татко…

Става от леглото и тръгва несигурно към него. Изглежда крехка и тъничка в памучната болнична нощница, много по-дребна от Доналд в неговия строг тъмен костюм.

— Отвращаваш ме — казва й той, когато дъщеря му стига до него.

Мейси слага ръка върху неговата, опитва се да го задържи в стаята.

— Синините ти — поглежда я той. — Показала ли си ги на някого?

Мейси провесва глава, избягва погледа му. Ръкавите на „забавната й блуза“ сега прикриват синините; същата блуза, която, въпреки жегата, носеше и в деня на спортния празник.

— Беше нещастен случай — уверява го Мейси. — Просто нещастен случай. Разбира се, че така беше. А и почти не личат. Наистина.

Доналд напуска стаята.

— Той не искаше да каже това, скъпа — обръща се Мейси към Роуина.

Дъщеря й мълчи.

Аз се обръщам с гръб и също излизам навън, сякаш са твърде разголени, за да ги гледам; скелетът на семейството им е изложен на показ.

Отивам при Джени, която е наблюдавала цялата сцена през стъклото на вратата.

— Никога не съм предполагала — признава шокирано тя.

— И аз.

Но отново се сещам за коментара на Мейси, за определението „свиня булимичка“, за охлузената й буза, за спуканата й китка, за липсата й на самочувствие. Отново виждам образа, който бях зърнала в огледалото на тоалетката си вечерта след раздаването на наградите — онази плътна неясна мрежа от нещо зловещо.

Тогава бях отхвърлила подозренията си, смятайки ги за плод на фантазиите ми. Но малко по-късно същата онази вечер, точно преди заспиване, когато мислите започват да се реят свободно, без цензура, отново се бях зачудила.

Но не бях попитала Мейси; дори не й осигурих възможност сама да започне подобен разговор. Не само защото на дневна светлина подозрението ми изглеждаше абсурдно, но и защото си мислех, че това надхвърля границите на нашето приятелство. Не исках — не знаех как — да направя крачка извън нашия прозаичен домакински пейзаж, в който двете се чувствахме така удобно и стабилно стъпили на земята.

Но Мейси не поставя подобни ограничения пред нашето приятелство; не е страхливка като мен. Смята, че е трябвало да влезе в горящата сграда заради мен. А аз дори не я попитах дали е добре. Дали има нещо, което би искала да сподели с мен; нещо, за което да поговори.

И Роуина.

Дори да бях пропуснала да видя какво се случва с Мейси, трябваше да забележа какво се случва на нея. На едно дете. Защото, когато Доналд я сграбчи за изгорените ръце, това със сигурност не беше първият път, в който й причиняваше болка.

Спомням си я в предучилищната група и в първи клас в „Сидли Хаус“; това красиво като елфче дете. И тогава ли се е случвало? Може би е започнало по-късно, в трети или четвърти клас?

— Мислех я за разглезена малка принцеса — казвам на Джени. Думите виновно горчат в устата ми.

— И аз.

Може би тя също си спомня ръчно бродираните калъфки за възглавници, ръчно изработения люлеещ се стол, приказното легло с балдахин и разкошните рокли. Притеснявах се, че когато малката принцеса порасне, животът й със сигурност ще бъде истинско разочарование за нея.

Нито веднъж не бях допуснала, че се случва нещо подобно.

— Тя все трябваше да е най-добрата — отбелязва Джени. — Във всичко. Това ме вбесяваше.

Спомня си я като малко по-голяма, може би на девет или на десет.

Да, на мен наистина ми се щеше Джени да е малко по-амбициозна, но понякога намирах за отблъскваща нуждата на Роуина да бъде първа във всичко. И не беше само стипендията за престижната частна гимназия за момичета „Сейнт Пол“, но и фактът, че беше две години преди всички останали в класа по цигулка, капитан на отбора по плуване, изпълнителка на главните роли във всички училищни пиеси, водеща на ученическите събрания.

— Опитвала се е да го накара да я обича, нали? — пита Джени.

Нима е толкова просто? Възможно ли е едно седемнадесетгодишно момиче да съзре зад всичките тези години на домашно насилие такава проста причина за едно детско поведение?

Но мисля, че е брутално очевидно, направо се навира в лицето на човек.

— Да — кимам.

Бях я заклеймила заради нейната свръхамбициозност. Не бях разбрала, че тя всъщност представлява опит на едно подложено на тормоз дете да спечели любовта на баща си.

Затова ли беше работила толкова упорито да я приемат в Оксфорд? Все още ли се опитваше да спечели обичта му?

„Отвращаваш ме.“

Сега Роуина отново лежи в леглото си, извърнала лице към стената. Мейси е сложила ръка върху тялото й, но Роуина не се обръща към майка си.

Мейси. Моята приятелка. Защо не е напуснала Доналд? Заради дъщеря си, ако не заради самата себе си. Сигурно се съсипва, като гледа как нараняват Роуина. Защо беше играла тази ужасна пиеса и беше защитавала мъжа си?

Двете с Джени се отдалечаваме от стаята на Роуина.

— Отбягвах я — признава Джени. — Когато бяхме деца. Искам да кажа, че не просто не я харесвах. Направо ме побиваха тръпки от нея. Божичко, като се връщам назад във времето… Мислех я за странна, а тя просто е била различна заради всичко, което й се е случвало у дома. И жестокостта, която проявяваше, вече не ме изненадва.

— Проявявала е жестокост?

— „Жестокост“ е прекалено силна дума. Беше просто… ами, както казах, странна. Веднъж например отряза опашката на Таня. За Таня дългата й коса беше най-голямата й гордост. Всички й завиждахме за нея, през междучасията я сплитахме. Така че това беше доста насилствен акт. Особено когато си на девет години.

— Бях забравила за този случай.

— Мисля, че просто си го е изкарала на някой друг и че този акт е бил възможно най-близко до физическото насилие, което можеше да си позволи.

— Да.

— След това я избягвах. Всички я избягвахме. Божичко! Само ако знаех!

— А напоследък? Докато работехте като помощник-учителки в „Сидли Хаус“?

Надявам се, че Роуина е била една от тайфата, щастлива и обичана, че е започнала да се откъсва от зависимостта си от Доналд.

— Почти не я виждах. По време на часовете бяхме в различни стаи, а през обедните почивки тя отиваше в парка.

— Ти не правеше ли същото?

— Ами пред кръчмата има приятна градинка, повечето сядахме там.

 

 

Джени изчаква пред интензивното отделение, а аз влизам вътре, при теб.

Седиш до леглото й. От другата страна стърчи униформен полицай, който се преструва на невидим, докато тихичко говориш на дъщеря ни.

Твоята нежност, преданост и любов са в огромен контраст с поведението на Доналд.

Защо не бях прозряла през маската му на прекалено грижовен родител? И дали не си беше наложил тази маска не само за да заблуждава околните, но и да обърква Роуина? Защото как е възможно татенцето, което купува рокли за принцеси и ненужно щедри подаръци за рождените дни, и ръчно изработен люлеещ се стол на сърчица, в същото време да бъде толкова жесток?

Докато момичетата учеха в „Сидли Хаус“ си мислех, че Мейси се държи прекалено меко с Роуина. Роуина й отговаряше и езикът й беше доста остър. Освен това рядко вършеше онова, което Мейси мило я молеше да направи. Но нима майка й би могла да я наказва заради някакви дребни прояви на лошо поведение, след като у дома Доналд я е подлагал на системен тормоз? След като същият този тормоз най-вероятно е бил причината за въпросното „лошо държане“ на Роуина?

Когато най-после опасностите покрай бременността ми с Адам бяха отминали, Мейси ми довери, че отчаяно искала още едно дете. Беше го отлагала поради най-различни причини, но беше почти на четиридесет, така че бе изправена пред дилемата сега или никога. Шест месеца по-късно, все още незабременяла, ми каза: „Роуина абсолютно ми забрани!“. Бях го взела за поредната проява на емоционално изнудване от страна на разглезената принцеса над добросърдечната й майка. Мислех, че е ужасно едно дете на девет да диктува на един възрастен какво да прави. Но сега смятам, че Роуина може би се е опитвала да предпази другото неродено дете.

Съскащата радиостанция изпраща съобщение на полицая в стаята. Той те уведомява, че детектив инспектор Бейкър иска да се срещне с теб и те чака в офиса на приземния етаж. Почти момче е, но не пропуска да забележи тревогата ти.

— Всичко е наред, господине. Ще стоя при нея.

Двете с Джени идваме с теб на срещата с инспектор Бейкър (вече не ни се струва, че те следим).

— Мислиш ли, че са открили нещо? — Джени ми звучи притеснена.

— Не знам, скъпа. Но трябва да има нещо.

И аз съм притеснена — страхувам се, че на тази среща с детектив Бейкър тя ще разбере какво са казали лекарите за сърцето й.

Не мисля, че ти ще кажеш на някого, защото произнасянето на думите ще накара фактите да прозвучат солидно в собствените ти уши. Според мен ти би определил това като изчакване, преди да настъпи моментът, в който ще можеш да кажеш на всички, че е намерен подходящ донор. Че всичко ще бъде наред. Че няма нужда от притеснения. Винаги си ми казвал за евентуални беди едва след като си стигнал до някакво разрешение на ситуацията. Беди. Сякаш преждевременното излизане от зрелостен изпит или блъсването на колата могат да се наредят на каквото и да е място в графата с бедите.

Но аз продължавам да вярвам в надеждата, която имаш за Джени; все още съм вкопчена здраво в нея.

* * *

Щом стигаме до офиса на приземния етаж, Джени спира.

— Мислиш ли, че пожарът може да е запален от Доналд? — пита тя.

— Не — отвръщам веднага.

— По това време Мейси и Роуина бяха почти единствените хора в училището. Може би мишената са били те.

— Няма откъде да го е знаел — възразявам.

В спора не влагам логика, а емоция. Не мога да приема мисълта, че един баща и съпруг би могъл да е толкова зъл. А и има огромна разлика между няколко синини и опит да изгориш някого жив.

Но си спомням фигурата, която вчера следобед видях в периферията на игрището: невинен минувач, най-вероятно, но е възможно, макар малко вероятно, да е бил и Доналд.

И по-рано, докато вървеше със сестрата. Възможно ли е да се е преструвал, че за първи път влиза в отделението по изгарянията? Може ли да е дошъл и снощи, облечен в дълго тъмно палто? Макар само един бог да знае защо ще му е да наранява Джени.

Минали са едва осем седмици от мига, в който бях погледнала в огледалото на тоалетната си масичка и бях видяла връзката между отделните възможни прояви на домашен тормоз. Едва осем седмици.

Щеше ли сега нещо да е по-различно, ако тогава не се бях извърнала настрана?

 

 

Влизаме в офиса, в който е потискащо горещо и задушно. Подобно на стаите за близките и лекарските кабинети и неговите стени са покрити с лющеща се зелена боя, налепени по пода грозни мокетени квадрати и часовник. Винаги и часовник.

Когато влизаш, детектив Бейкър не става от стола си.

— Знам, че не искате да се отделяте от дъщеря си и съпругата си — казва ти той. — Поради което провеждаме срещата си тук.

Кимаш в знак на благодарност, изненадан от тази демонстрация на загриженост. Подобно на мен и ти си мислиш, че може да сме го преценили погрешно.

— Скоро след като се срещнахме, се появи нов свидетел — продължава инспекторът.

Сара влетява в стаята, нетипично нервна. Не, нервна не е точната дума. Тя е ядосана, очевидно е тичала. Ризата й е с тъмни петна под мишниците, челото й блести от пот.

— Току-що пристигам от гарата — обръща се тя към Бейкър. — Казаха ми…

— Никой не трябва да ти казва каквото и да било — грубо я прекъсва той. — Дадох ти една седмица отпуск по семейни причини, така че се възползвай.

— Грешка е — настоява тя. — Или умишлено подвеждане.

— Показанията на свидетеля са напълно достоверни.

— Защо тогава е чакал досега, а не се е свързал с нас по-рано?

— Защото този човек е наясно през какво преминава семейство Коуви и не е искал да увеличава страданията им. Но след обвиненията, излезли в пресата, е почувствал, че е негов дълг да се намеси.

Сара е по-емоционална, отколкото съм я виждала някога.

— Кой е „този човек“? — пита тя.

Той я поглежда с мълчаливо неодобрение и после продължава:

— Помоли идентичността му да остане скрита и аз му гарантирах това. Няма да има процес, така че няма нужда от идентификация. Нито ние, нито училището ще повдигнем обвинение.

Изглеждаш поразен. Но струва ми се, и облекчен. Също като мен. Щом няма да бъдат повдигнати обвинения, значи пожарът не е целял да нарани някого. Вече не е необходимо да подозираме целия свят. Извършителят не е авторът на онези анонимни писма, нито Сайлъс Хайман, нито Доналд. Слава богу!

Но защо Сара е толкова разстроена?

Лицето на детектив Бейкър е безстрастно. Той замълчава за момент, преди да се обърне към теб.

— Синът ви е видян да излиза от кабинета по изобразително изкуство миг преди включването на автоматичния детектор за дим. Държал е кибрит. Изобщо не се съмняваме, че Адам е запалил пожара.

Адам? За бога, как е възможно да твърди подобно нещо? Как?

— Това някаква извратена шега ли е? — повишаваш глас.

— Който ви го е казал, лъже — намесва се Сара. — Познавам Адам откакто се е родил, и той е най-нежното и добро дете, което можете да си представите. В него няма и следа от жестокост.

Детектив Бейкър изглежда раздразнен.

— Сара…

— Той обича да чете — продължава сестра ти. — Играе с рицарите си и има две морски свинчета. В това се заключава неговият свят. Той не бяга от училище, не рисува графити, не се забърква в неприятности. Четене, рицари, две морски свинчета. Схванахте ли?

Нашето добро момченце е обвинено за пожара!

Истинска лудост.

— Бил е Хайман, не дете — възразяваш.

— Господин Коуви…

— Как, по дяволите, е успял да ви убеди?

— Свидетелят няма нищо общо с господин Хайман.

— Казвате, че терпентинът е занесен в кабинета по изобразително изкуство от дете?

— Мисля, че от прекалено бързане пропуснахме да обърнем подобаващо внимание на отделни важни събития. Освен това учителката по изобразително изкуство може да се е объркала за количеството терпентин в кабинета. В края на краищата, ако не е спазвала наредбите до последната буква, едва ли ще си признае, нали така? По-рано поговорих с нея накратко и тя призна, че е възможно да е сгрешила. Съвсем не е сто процента сигурна.

Мисля си за госпожица Пърки — чувствителната, артистична госпожица Пърки — която много лесно би се свила под строгия поглед на детектив Бейкър.

— Разбира се, че не е сто процента сигурна — казва Сара. — Вие сто процента сигурен ли сте, че не сте оставили фурната включена, когато тръгвате за почивка? Или когато се блъснете с колата, сто процента сигурен ли сте, че първо сте погледнали в огледалото за обратно виждане, преди да вземете завоя? Всичко това означава само едно — че тази учителка притежава съвестта и куража да си признае, че и тя може да сгреши. Особено когато един полицай й втълпява, че може да е направила нещо нередно.

— Разбирам лоялността ти към племенника ти, но…

Сара го прекъсва, от устата й се сипят огън и жулел:

— Не може да вярвате, че едно дете знае толкова много за пожарите, че да се сети предварително да отвори прозорците на горния етаж на училището!

— Денят беше горещ — отвръща детектив Бейкър. — Нищо чудно някой учител или дете да са открехнали прозорците, за да пропуснат малко ветрец вътре, противно на правилата.

До момента, поразен от чутото, ти мълчеше, без да помръдваш, но сега приближаваш към инспектор Бейкър и ми се струва, че се каниш да го удариш.

— Някога виждали ли сте Адам? — питаш го, после посочваш към гърдите на инспектора, под джоба на униформеното му сако. — Ще ви стигне до тук. Той е на осем, по дяволите, само на осем. Рожденият му ден беше вчера. Съвсем малко момченце.

— Да, знаем за рождения му ден.

Думите му звучат заплашително, но защо ли?

— Хайман ви е излъгал за него — казваш.

Сара се обръща към теб.

— Свидетелят не може да е Сайлъс Хайман, Майк. Би изглеждало много странно, ако бъде засечен в училището по време на инцидента.

— Значи трябва да е имал съучастник и…

— Разбирам, че е трудно да се повярва, че едно осемгодишно дете е способно да извърши подобно нещо — прекъсва те инспектор Бейкър. — Но според данните от противопожарните служби за деветдесет и три процента от училищните пожари, станали по време на учебната година, са отговорни именно деца. Малко над четвърт от тези деца са под седемгодишна възраст.

Но какво общо има статистиката с Адам?

— Мислим, че най-вероятно става дума за обикновена беля, малка шега, която е завършила зле.

— Но Адам знае, че не бива да си играе с огън — казва Сара. — Би се замислил за ужасните последствия, до които би могло да доведе това. Той е ужасно зрял и отговорен за дете на неговата възраст.

Не бях разбрала, че сестра ти познава Адам толкова добре. Винаги съм смятала, че е прекалено критична към него, че го смята за мамино детенце, напълно различно от нейните високи атлетични синове.

— Освен това той е знаел, че Джени е в училището — продължава тя в отчаян опит да убеди шефа си. — Собствената му сестра е била вътре, за бога!

— Между двамата съществува ли някаква вражда? — пита детектив Бейкър.

— Какво намеквате? — питаш и гласът ти звучи заплашително.

— Сигурен съм, че не е имал намерение пожарът да доведе до ужасни щети…

— Не го е направил той. — Твоят глас се преплита с този на Сара с еднаква убеденост.

— Какво ще кажете за неизвестния нападател? — питаш. — Онзи, който си е играл с кислородния апарат на Джени. И за него ли смятате, че е малко момче?

— Няма абсолютно никакви доказателства, че изобщо съществува такова лице — безизразно отвръща детектив Бейкър. — Разговаряхме с медицинския директор. Апаратурата понякога дава дефекти. Не е важно.

— Имаше такъв човек! Видях го! — изкрещявам, но никой не ме чува.

— Джени сигурно е видяла Хайман в училището — казваш. — Или съучастника му. Нещо, което го уличава. Затова е дошъл тук, да…

Детектив Бейкър те прекъсва:

— Наистина няма никакъв смисъл да се впускате в теории, които не почиват на никакви факти.

— Адам не би го направил — повтаря Сара с овладян гняв. — Което означава, че някой друг е отговорен за пожара.

— Значи сега и ти вярваш в теориите на брат си? — Тонът на Бейкър е подигравателен.

— Мисля, че трябва да изследваме всяка вероятност.

Лицето му изразява пренебрежение.

— Казахте, че Сайлъс Хайман доброволно е дал ДНК проба? — пита Сара и Бейкър изглежда раздразнен. — Но разполагаме ли всъщност с някакъв ДНК материал от сцената на пожара?

— Наистина не помага, когато…

— Така си и мислех. А сега няма да търсим такова доказателство, нали така?

— Сара…

— Ако Хайман стои зад това, е напълно естествено да предостави своята ДНК проба с готовност. Много добре е знаел, че двадесет и четири часа по-късно съучастникът му ще обвини едно дете и разследването ще бъде прекратено. Сигурно се е надявал, че през първото денонощие няма да бъде открито нищо.

Детектив Бейкър я гледа неумолимо.

— Единственото важно нещо в случая е, че имаме свидетел, който е видял Адам Коуви да излиза с кибрит в ръка от кабинета по изобразително изкуство, откъдето е тръгнал пожарът. Само няколко секунди по-късно са се включили автоматичните детектори за пушек и топлина. Но както вече казах, ние няма да продължим с разследването. Приемаме, че не е имал намерение да доведе до такива ужасни последици с действията си и че и така е достатъчно наказан. Само ще го разпитаме и…

— Не — възразяваш разпалено.

Няма да разпитват Адам. Не могат да му го причинят.

— Не можем да го обвиним за пожара — намесва се Сара. — Не бива да допускаме да разбере, че някой го е сметнал за способен да извърши подобно нещо.

— Не е необходимо да идва в участъка. Можем да го разпитаме тук. За да присъства и баща му. Ти също, ако искаш. Но се налага да го разпитам. Знаеш го много добре, Сара.

— Онова, което знам, е, че едно напълно невинно и уязвимо дете е било натопено.

— Наредих на един полицай да доведе Адам и баба му в болницата. Трябва да пристигнат след около половин час. Предлагам да се срещнем отново, когато дойдат.

 

 

Бейкър излиза от стаята и аз забързвам след него.

— Не познавате Адам — казвам му. — Не сте го виждали. Затова не сте виновен, че не разбирате защо не е възможно той да е причинил пожара. Адам е добър, разбирате ли? Не добър до глупост, а морален.

— Мамо, моля те, той не може да те чуе — опитва се да ме прекъсне Джени.

— Обича да чете легенди за крал Артур и рицарите му — продължавам. — Любима му е „Сър Гауейн и Зеленият рицар“. Такъв иска да бъде. Не попзвезда или футболна звезда като останалите момчета, а рицар като сър Гауейн и се опитва да намери съвременен еквивалент. На вас това може да ви се стори странно или смешно, но за него не е така; става дума за морален код, по който иска да живее.

— Дори да можеше да те чуе — казва ми Джени, — не мисля, че има представа кой е Гауейн.

Тя е права, този човек сигурно наистина няма ни най-малка представа.

— Също така харесва исторически предавания — продължавам. — И пита не само защо хората са лоши и правят лоши неща, но и защо хората позволяват да бъдат водени от подобни хора. Той разсъждава по тези въпроси.

Как да накараш някого да разбере момче като Адам?

Детектив Бейкър бърза, ускорява крачката си; не изоставам от него.

— Вероятно смятате, че всички майки говорят такива неща за синовете си, но грешите. Наистина. Те се хвалят колко фантастично е момчето им в някой спорт, как играе навън, колко безстрашно е — как е счупило ръката си, понеже е било твърдо решено да се покатери до горе! Такива работи. Не се хвалят, че синовете им са добри и мили. Хвалят се с това, че не са такива като Адам.

Може да ви се струва, че в момента аз съм тази, която се хвали, но не е така. Защото не живеем във век на рицари, нали? Не живеем във време, когато качества като тези у Адам биха били оценени.

И единственото, което искам, е той да бъде щастлив. Просто щастлив. И ако това би го направило щастлив, без да се замислям, бих заменила неговата доброта с място в училищния отбор по футбол и скромността му — с популярност сред останалите деца. Но той няма избор, а следователно и аз. Защото просто е такъв, какъвто е.

И въпреки че тези негови качества са причината да бъде нещастен и въпреки че ми се иска да е по-малко самотен, аз се гордея с него.

— Адам се страхува от пламъци — присъединява се към мен Джени. — Дори не би докоснал бенгалски огън — продължава тя зад гърба на детектив Бейкър. — Когато беше малък, го изгори една искра от камината и оттогава се страхува.

Ако можеше да направи така, че да бъде чута, тя би изброила пред детектив Бейкър редица логични причини, поради които брат й не би могъл да запали пожара.

И е права. Адам се страхува от огън. Отново се сещам как трепна от запалката на Доналд.

Детектив Бейкър стига до изхода на болницата и аз изкрещявам след него:

— Не му причинявайте това! Моля ви! Не му го причинявайте!

За момент той сякаш усеща моето присъствие. За секунда съм като леко течение в гърба му, тръпка по скалпа, нещо, което докосва мислите му. Майка. Ангел хранител.

Дух.