Розамънд Лъптън
После (4)

3

Вече ти казах какво се случи, когато се събудих — бях затисната под корпуса на огромен кораб, потънал на океанското дъно.

Казах ти, че се изплъзнах от развалината, която представляваше тялото ми, и заплувах в мастиленочерния океан, нагоре към дневната светлина.

Че видях телесната си обвивка в болнично легло.

Че изпитах страх и в същия момент си спомних.

Прогаряща плътта горещина и бушуващи пламъци, и задушаващ дим.

Джени.

Изтичах навън, за да я потърся. Мислиш ли, че трябваше да се опитам да се върна обратно в тялото си? Но какво щеше да стане, ако отново се озовях безполезно затворена в него и втори път не успеех да изляза? Как щях да я намеря тогава?

В горящото училище я бях търсила сред тъмнина и дим. Сега се намирах в ярко осветени бели коридори, но отчаяното желание да я намеря беше същото. И граничеше с паника. Забравих за онази част от себе си, която лежеше отпусната в болничното легло, и приближих до един доктор. Попитах го къде е тя: „Дженифър Коуви. На седемнадесет. Моята дъщеря. Пострада при пожар“. Докторът се извърна. Тръгнах след него, крещейки: „Къде е дъщеря ми?“. Той продължи да се отдалечава.

Прекъснах разговора между две сестри. „Къде е дъщеря ми? Пострада при пожар. Джени Коуви.“

Двете продължиха да си говорят.

Бях игнорирана отново и отново.

Закрещях с все сила, закрещях като побъркана, но всички около мен бяха глухи и слепи.

Тогава си спомних, че аз съм тази, която е няма и невидима.

Никой нямаше да ми помогне да я намеря.

Хукнах по един коридор, далеч от отделението, в което се намираше тялото ми, към други отделения, и после пак — в отчаяно търсене.

„Не мога да повярвам, че си я изгубила! — каза бавачката, която живее в главата ми. Тя пристигна точно преди раждането на Джени, а критичният й глас замени хвалбите на преподавателите ми. — Така никога няма да я откриеш, нали?“

Беше права, разбира се. Паниката ме беше превърнала в хаотично стрелкаща се молекула от Брауновото движение — насам-натам, без логика или ясна посока.

Помислих си за теб, запитах се какво би направил ти, и си наложих да забавя ход.

Ти би почнал от най-долния етаж, от дъното вляво, както правиш вкъщи, когато нещо е загубено, после ще продължиш към дясната страна, после нагоре, към следващия етаж, методично претърсвайки и откривайки липсващия мобилен телефон, обеца, карта за градския транспорт, брой осми от поредицата „В търсене на звяра“. Мисля си за „В търсене на звяра“ и липсващи обеци, защото дребните детайли от живота ни ми помагат, макар и в съвсем слаба степен, да се успокоя.

Така че продължих по-бавно по коридорите, въпреки че отчаяно ми се щеше да хукна. Опитвах се да чета табелките, вместо да притичвам покрай тях. Имаше табели за асансьорите, онкологията, външните пациенти и педиатрията — едно миниатюрно царство от отделения и клиники, и операционни зали, и поддържащи дейности.

Една табела за моргата се вряза в зрението ми и се заби в него, но аз нямаше да поема нататък. Нямаше дори да си го помисля.

Видях табелата за спешното отделение. Може би още не бяха я прехвърлили другаде.

Хукнах с все сила натам.

Влязох вътре. Покрай мен избутаха носилка с кървяща жена. Някакъв лекар притича, стетоскопът му се удряше в стомаха; вратите към мястото за спиране на линейки се отвориха и белият коридор се изпълни със звук от виеща сирена; паниката отскачаше от стените. Място на напрежение и болка.

Поглеждах от легло към легло — леки сини завеси разделяха интензивните сцени от индивидуалните драми. На едно от леглата видях Роуина, почти в безсъзнание. Мейси ридаеше до нея, но аз се спрях съвсем за малко — колкото да се уверя, че момичето на леглото не е Джени — после продължих.

В края на коридора имаше отделна стая. Бях забелязала докторите да влизат в нея, но никой не излизаше.

Пристъпих вътре.

Върху заобиколеното от лекари легло по средата на стаята лежеше някакъв тежко ранен човек.

Не знаех, че е Джени.

Бях в състояние да разпозная плача й сред плача на всички други бебета още от мига на раждането й; писъците, с които викаше „мама“, звучаха уникално, невъзможно беше да бъдат сбъркани сред писъците на останалите дребосъци; можех да открия лицето й веднага, независимо колко претъпкана с деца беше сцената. Познавах я по-добре, отколкото познавах самата себе си.

Когато беше бебе, познавах всеки квадратен сантиметър от нея; всяко косъмче от веждите й. Наблюдавах как сякаш някой ги рисуваше с молив — резка след резка — през първите дни след раждането й. В продължение на месеци я бях съзерцавала — час след час, ден след ден, докато я кърмех от гърдите си. Беше се родила през мрачен февруарски ден и докато пролетта преминаваше в лято, внасяше нарастваща яснота в начина, по който я опознавах.

В продължение на девет месеца сърцето й беше тупкало в тялото ми; два удара на всеки мой.

Как можах да не разбера, че е тя?

Обърнах се да изляза от стаята.

Забелязах сандалите на жестоко ранения човек на леглото. Сандалите с блестящи камъчета, които й бях купила от „Ръсел енд Бромли“ като абсурдно ранен коледен подарък.

Много хора имат такива сандали, наистина много; сигурно бяха произвели хиляди бройки от тях. Те не означават, че това е Джени. Не може да означават, че това е Джени. Моля те, Господи!

Лъскавата й руса коса беше овъглена, лицето й — подпухнало и ужасно обгорено. Двама лекари говореха за процента телесна повърхност и аз осъзнах, че обсъждат какъв процент от тялото й е пострадало от огъня. Двадесет и пет.

— Джени? — извиках. Но тя не отвори очи. И тя ли беше оглушала за мен? Или беше в безсъзнание? Надявах се да е второто, защото болката със сигурност щеше да е непоносима.

Излязох от стаята, само за момент. Удавник, изплувал на повърхността за глътка въздух, преди отново да се върне в дълбините на състраданието. Застанах в коридора и затворих очи.

— Мамо?

Бих познала гласа й навсякъде.

Погледнах надолу към момичето, клекнало в коридора и обгърнало колене с ръце.

Момичето, което бих разпознала сред хиляди други.

Вторият удар на моето сърце.

Прегърнах я.

— Какво сме сега, мамо?

— Не знам, скъпа.

Може да звучи странно, но аз дори не се бях замислила върху този въпрос. Пожарът беше изгорил всичко, което някога бях смятала за нормално. Вече никъде не виждах логика.

Покрай нас премина носилка с тялото на Джени, заобиколено от медицински персонал. Бяха я покрили с чаршаф, повдигнат като палатка над нея, за да не докосва изгарянията й.

Усетих я как трепва.

— Видя ли тялото си? — попитах я. — Преди да го покрият, искам да кажа.

Опитах се да произнеса думите деликатно, но те се стовариха с трясък на пода, оформяйки непохватен, брутален въпрос.

— Да, видях го. „Завръщането на живите мъртви“ в известна степен обобщава ситуацията, нали?

— Джен, скъпа…

— Тази сутрин се притеснявах за черните точки по носа си. Черни точки. Колко ненормално е това, мамо?

Опитах се да я успокоя, но тя поклати глава. Искаше да се направя, че не забелязвам сълзите й и че вярвам в сцената, която ми разиграва. Имаше нужда от това. Да виждам онази Джени от времето, когато все още е била забавна, жизнена, весела.

Подминаха ни две жени в бели престилки.

— Бащата пътува насам, бедничкият — каза лекарката на сестрата.

И двамата бързахме да те намерим.