Розамънд Лъптън
После (27)

26

Пристигаме в офиса на „Ричмънд Поуст“.

Не съм била тук от цяла вечност, предпочитах да изпращам ежемесечната си страница по интернет. Докато влизаме, ме изпълва срам: сега Сара ще разбере, че тук не съм обичана, както е обичана тя в полицейския участък. Честно казано, вероятно не съм ценена повече от старомодната палма в ъгъла на онова, което минава за приемна.

По всяка вероятност Сара се е обадила предварително, защото Тара се появява почти незабавно. Розовите й страни греят. По изражението на Сара разбирам, че съвсем не е развълнувана от срещата.

— Говорих с един от колегите ви — учтиво казва тя. — Джеф Багшот.

— Да, познах името ви, детектив сержант Макбрайд — отвръща Тара. — Вие ме изхвърлихте от болницата.

Спомням си войнствения глас на Сара, докато на практика избутваше Тара от теб. Но Тара я познава само като офицер от полицията; не знае, че е член на семейството ни.

— Джеф ме остави аз да се справя.

Виждам как Сара се вдървява, когато Тара споменава, че ще „се справи“ с нея.

— Ей там има един офис, който можем да използваме — казва колежката ми. Крачката й е бърза и решителна; винаги се е радвала на възможността за кратка размяна на остри реплики.

— Когато се срещнахме, казахте, че сте приятелка на Грейс? — пита Сара.

— Опитвах се да получа достъп до отделението й, така че малко преувеличих истината. Това понякога се налага в журналистиката. Очевидно е, че не мога да имам много общо с една тридесет и девет годишна майка на две деца.

— Нито тя с вас. Наистина е очевидно.

Благодаря, Сара.

Тара я отвежда в офиса на Джеф; сигурно го е изхвърлила оттам. Обстановката прилича на декор за филм за журналисти — стари чаши със студена утайка от кафе на дъното, пепелници с преливащи от тях фасове от цигари. Идвам тук само един или два пъти в годината. Винаги съм попадала единствено на минерална вода — никакви цигари и ако човек извади късмет, може да го почерпят с някоя пълнозърнеста бисквита. Вероятно Тара е поработила върху декора.

— В колко часа пристигнахте в „Сидли Хаус“ в деня на пожара? — пита Сара, без да губи време в празни приказки.

— В три и петнадесет следобед. Вече казах това на колегата ви.

— Изключително бързо.

— Какво е това? Две идентични интервюта? — Тара се забавлява.

— Кой ви съобщи?

Тара мълчи.

— Пристигнали сте след по-малко от петнадесет минути от началото на пожар, в който са пострадали критично двама души, и аз трябва да знам кой ви е съобщил.

— Не мога да разкрия източника си.

— Информацията ви едва ли е дошла от Дълбокото гърло, предавал сведения на журналистите за скандала „Уотъргейт“. А това — тя махва с ръка из опърпания офис — не е точно „Вашингтон Поуст“.

Сигурно ни е чула да се шегуваме с Джени по адрес на Тара и го е запомнила. За разлика от мен, тя го казва директно в лицето й.

— Можем ли да се споразумеем? — пита Тара.

— Моля?

— Ще ви кажа, ако насреща получа информация, която ще дадете само на моя вестник.

Сара мълчи.

— Вече не мислите, че го е направило детето, нали? — пита Тара. — Не може все още да го смятате за виновно, иначе нямаше да продължавате да разследвате.

Сара нищо не казва, което колежката ми тълкува като знак на съгласие. Лицето й свети от задоволство. Котката, която получила сметаната с допълнителен бонус сардини.

— Е, ще разследвате ли както трябва Сайлъс Хайман този път?

Сара продължава да мълчи.

— Имам нужда от нещо в замяна, ако ще се включвам в играта — продължава Тара.

— Адам Коуви не е виновен за пожара — казва Сара. — А след няколко минути ще обсъдим и Сайлъс Хайман.

Тара почти измърква от задоволство.

— Анет Дженкс — казва тя. — Училищната секретарка. Тя ни се обади. В три часа и една минута или някъде там. Трябваше да крещи, за да надвика звука на противопожарната аларма.

— Защо се е обадила във вашия вестник?

— Мислила съм по този въпрос. Няколко седмици преди това бяхме поместили снимка и статия за благотворителна акция, организирана от училището. Нали се сещате — от онези събития, в които богати деца държат огромни чекове в ръце? „Сидли Хаус“ горяха от желание да направят събитието публично достояние и ние се отзовахме. Сигурно оттам е взела номера ни.

— Обадила ли се е и на други вестници?

— Не знам. Но е позвънила в един телевизионен канал. Техните репортери и оператори пристигнаха около половин час след нас.

Отново се сещам за новините по телевизията, които бяхме уцелили, докато ти бързаше през болницата, за да откриеш Джени.

— Искаше от нас да я снимаме — продължава Тара. — Мисля, че Дейв, нашият фотограф, я цъкна няколко пъти, за да я накара да млъкне. Но щом пристигна телевизионният екип, тя се лепна за тях.

Помня разговора на Мейси и Сара в полутъмното кафене. „… Тогава вече беше ужасно задимено, но тя се усмихваше, сякаш случващото се й харесваше, или поне изобщо не беше разстроена. Дори си беше сложила червило.“

Идеята, че някой е бил радостно развълнуван от случващото се, е ужасна. Но възможно ли е в това да се крие и нещо повече? Възможно ли е необходимостта на Анет Дженкс да бъде в центъра на събитията да е толкова голяма, че да си създаде сцена; да организира риалити шоу само за да участва в него? Спомням си думите на Джени за въздушния балон: Ако Анет имаше дете, щеше да го сложи вътре.

— Да се върнем на Сайлъс Хайман — казва Сара. — Преди няколко месеца сте публикували статия за него. След инцидента на площадката за игра.

— Да.

— Как разбрахте за това?

— На редакционния ни телефон се получи анонимно съобщение. От един от онези странни електронни гласове.

— Знаете ли кой е бил?

— Както вече казах, обаждането беше анонимно.

— Да. Но знаете ли кой е бил?

Лицето на Тара се изостря от раздразнение.

— Не. Не успяхме да го проследим. Беше от уличен телефон. Но не беше Анет Дженкс, ако това си мислите, защото по онова време тя още не работеше там. Тогава секретарското място все още се заемаше от онази дърта крава. Отне ми десет минути, за да я накарам да ме свърже с директорката за потвърждение на историята.

— И вие публикувахте вашата статия. На първа страница.

В отговор Тара отмята копринената си коса.

— Разполагали сте с думите на разгневени родители. Вие ли им казахте за инцидента, или те сами дойдоха при вас?

— Наистина не помня.

— Сигурна съм, че помните.

— Добре, обадих се на няколко семейства; сдобих се с няколко реплики в отговор на онова, което им казах. Е, разполага ли полицията с нещо срещу него?

— Не.

Тара поглежда към Сара — хладно и гневно. Изключва айфона си, който тайно е записвал разговора; не желае поражението й да става всеобщо достояние.

— Казахте, че сте съгласна да сключим сделка — раздразнено напомня тя. Родителите й наистина е трябвало да я оставят да губи на „Монополи“ от време на време.

— Не — хладно възразява Сара. — Вие сама стигнахте до това заключение.

 

 

Докато вървим към колата, хвърлям поглед назад към офисите на „Ричмънд Поуст“ и в прилив на екстравагантност се сещам за мечтите си, пъхнати в папка в някой грозен сив метален шкаф.

Защото, докато следвах Сара и ставах свидетелка на таланта и всеотдайността й към работата, очите ми се отвориха за истината, че колкото и обещаваща да съм била някога, тези обещания не са се оправдали. Сара ме беше накарала да си спомня онова, за което така силно бях мечтала, копняла някога. Не да пиша рецензии за книги и произведения на изобразителното изкуство, а самата аз да бъда художникът или писателят. Беше абсурдно да си мисля, че в интервалите между оставянето и прибирането на децата от училище и отскачането до магазина, бих могла да вместя написването на някой роман от рода на „Ана Каренина“ или създаване на картина като тези на Дейвид Хокни. Макар че някои хора успяват. Бих се задоволила дори с някоя посредствена книга или картина. Просто нещо; да се опитам да създам нещо.

Измислях си извинения: когато имам повече време; когато Джени порасне; когато Адам тръгне на училище. Но по някакъв начин, без да разбера и дори без да забележа, бях престанала да си съчинявам извинения, защото се бях предала.

 

 

Щом сяда в колата, Сара се обажда на Мохсин. Изключва климатика, за да чува по-добре.

— Здрасти, Мохсин.

— Хей, скъпа, как си?

— Пени попаднала ли е на нещо във връзка с автора на анонимните писма?

— Не, още не.

— Докато не го направи, ще приема, че Джени е видяла или подпалвача, или някой негов съучастник и поради тази причина сега той иска да я убие.

Мохсин мълчи.

— Чу за нападателя, нали?

— Да.

Той не казва нищо повече и звукът от неговото мълчание изпълва задушната кола.

Виждам какъв ефект има реакцията му върху Сара. Забелязвам лекото увисване на раменете и ми се ще да й кажа, че съм с нея, че я подкрепям.

— Анет Дженкс, училищната секретарка, е била тази, която се е обадила в „Ричмънд Поуст“, за да ги уведоми за пожара — осведомява го Сара. — Но преди четири месеца е имало и друго обаждане, с което Сайлъс Хайман е бил натопен, че не е наблюдавал площадката за игра. Някой е искал да го изхвърлят от училището.

Мохсин мълчи. Чувам някакво щракане, звучи като включване и изключване на химикалка.

— Ами ако се окаже, че свидетелят е прав, Сара?

— Ти не си чичо, нали?

— Още не, макар че сестра ми работи по въпроса.

— Познавам Адам. Знам какво представлява, познавам същността му, защото той е част от Майкъл. И следователно — част от мен. Не го е направил.

Мълчанието сякаш повишава температурата в колата.

— У Сайлъс Хайман открих свещички за рожден ден — казва Сара. — Сини, осем на брой, като онези, които трябва да е имало върху тортата на Адам. Освен това разполага с училищния календар, оградил е с червено рождения ден на Адам върху него. И знам, че жена му лъже. Или поне крие нещо. Сигурна съм в това.

— Ходила си у тях? — Мохсин звучи ужасено.

— Никой друг не прави нищо, нали така? — троснато отвръща тя. — Не и сега, когато всички са решили, че моят добър мъничък племенник е подпалвач.

— По дяволите, Сара, не можеш просто така да влизаш в къщите на хората.

Тя нищо не казва.

Химикалката започва да щрака по-силно или може би това, което се чува от другата страна на линията, е потропването на крак.

— Притеснявам се за теб, скъпа. Какво ще стане, ако някой разбере и…

Сара го прекъсва, сега тонът й е уморен:

— Знам. Всъщност, ако погледнем на нещата от друг ъгъл, ситуацията е много по-зле.

— Какво искаш да кажеш?

— Жена му къпеше децата, а аз не загрях. Аз съм майка, леля; къпането на деца е толкова нормално и…

Гласът й секва. Значи това я е накарало да се изнесе набързо. Беше се преструвала, че е в къщата по полицейска работа, докато децата са се разхождали голи наоколо.

— Тръгнах си веднага щом се усетих — продължава тя. — Но толкова се ядосах, че съм в такава позиция. После ме обзе гняв към всичко. И тогава онази проклета жена започна да се самосъжалява, да се самосъжалява!

— Мислиш ли, че ще се оплаче от теб?

— Ако разбере, че не съм била оторизирана да ходя у тях, да. Най-вероятно.

— Всъщност леко съм впечатлен — признава Мохсин. — Винаги съм знаел, че в теб тлее революционна искра, но никога не съм предполагал, че си открита бунтовничка.

— Благодаря. Е, ще помогнеш ли?

И двете чакаме гласа на Мохсин. Нищо.

— Ти ми каза, че папките не са на сигурно място — осмелява се да му напомни Сара.

— Знам. Изцяло против правилата. Бейкър ще ме изкорми, ако разбере. — Отново звукът от щракаща химикалка. — Какво ти трябва?

Сара си отдъхва облекчено, въздишката й променя атмосферата в колата.

— Имената на инвеститорите в „Сидли Хаус“.

— Пени ми каза, че вероятността за застрахователна измама е отхвърлена почти веднага. Според банката те нямат никакви задължения.

— Да, и отново отварят училището през септември. Не виждам никаква причина за измама. Но трябва да проверя абсолютно всичко. Освен това, когато се срещнах с директорката, тя не изгаряше от желание да говори за инвеститорите. Искам да разбера защо.

— И при нея ли си ходила?

Сара мълчи.

— За бога, скъпа!

— Също така искам да разбера дали разполагаме с някаква информация за човек на име Доналд Уайт. Почти сигурна съм, че оказва физически тормоз върху дъщеря си, а вероятно и върху жена си.

— Добре, ще направя каквото мога — обещава той. — Тази вечер ще поема извънредна смяна. Ще се видим на закуска утре сутринта. Онова мръсно болнично кафене още ли работи?

 

 

Връщаме се на болничния паркинг и ранният вечерен въздух ме парва с характерната си горещина. Избързвам пред Сара. Този път не виждам Джени да ме чака.

Щом се озовавам сред защитната кожа на болницата, болката отново изчезва и за момент изпадам в еуфория от този факт.

Отивам в интензивното отделение заедно със Сара. Джени стои облегната на една стена в коридора.

— Опитах се да накарам споменът ми да се върне с помощта на миризма — казва тя. — Но нищо не стана. Едно училище не мирише като болница. Или поне „Сидли Хаус“ не мирише по същия начин.

На това бях разчитала. В „Сидли Хаус“ мирише на препарат за полиране, чисти килими и прясно отрязани цветя, не на остър дезинфектант, антисептик и балатум.

Малко пред нас Сара прехвърля съобщенията и имейлите си; това е последната точка преди влизането в интензивното отделение, където не е разрешена употребата на мобилни телефони. Надзъртаме през рамото й. Любопитството и подслушването са се превърнали в наша втора природа.

Сред съобщенията има и едно от Айво. Уредил си е нощен полет от Барбадос и ще пристигне тук на сутринта. Поглеждам към Джен, очаквайки да я видя светнала от щастие, но лицето й е сгърчено от притеснение, почти страх. Може би е започнала да вижда връзката им такава, каквато е в действителност. И вероятно е по-добре, че това става сега, а не след пристигането му.

— Джен… — започвам, но тя ме прекъсва.

— Мислех да вляза вътре — казва и ми посочва една врата зад гърба си.

 

 

Входът на болничния параклис, който никога преди не съм забелязвала. Единственото място в болницата, където няма да мирише на дезинфектант и антисептик.

Влизаме заедно вътре. Но аз не се притеснявам, понеже тук със сигурност няма как да мирише на пожар. И във всеки случай ще съм с нея.

Дървени пейки и мокет, изтънял, наистина, но мокет. И дори лилии, като онези, които госпожа Хийли винаги държи потопени във ваза в малката чакалня пред офиса си; миризмата им изпълва помещението.

Комбинацията от аромати веднага ме пренася в „Сидли Хаус“; сякаш входът към паметта е снабден с конзола, в която е вкаран точният сензорен код.

Поглеждам към Джени и разбирам, че тя чувства същото.

— Бях до офиса на госпожа Хийли — казва. — И лилиите миришеха наистина силно, леко се усещаше и миризмата на водата. Това си го спомням.

Млъква за момент и аз чакам. Тя навлиза по-надълбоко в спомена си. Дали да я спра?

— Чувствам се щастлива. И слизам по стълбите.

Вратата зад гърбовете ни се затваря. Вътре е влязла възрастна жена. Това нарушава сензорната нишка с миналото.

— Значи си слизала по стълбите? — питам Джени. — Сигурна ли си?

— Да. Трябва да съм стигнала до първия етаж, защото госпожа Хийли държи лилиите именно там.

Може би, в края на краищата, Анет Дженкс казваше истината, когато твърдеше, че Джени се е разписала на излизане.

Джени отново затваря очи и аз отново не знам дали да я оставя да продължи с този експеримент. Но как иначе ще помогнем на Ади?

Чертите на лицето й се отпускат. Всичко е наред. Тя се е върнала обратно в един летен следобед в училището.

Изведнъж изпищява.

— Джени…?

Джен изхвърча от параклиса.

Възрастната жена е запалила свещ в дъното, димът не е нищо повече от тъничка струйка във въздуха. Но е достатъчен.

Настигам я.

— Съжалявам. Никога не трябваше да те…

— Вината не е твоя.

Прехвърлям ръка около рамото й. Тялото й се тресе.

— Вече съм добре, мамо. Всъщност не се върнах обратно в пожара, просто бях близо до него.

Двете отиваме в градината.

Мислех си, представях си, че спомените се държат зад порта от ковано желязо с решетки, през които можеш да надникнеш, и понякога тази порта се отваря за кратко, за да те остави отново да се поразходиш из тях.

Но сега виждам коридор, подобен на един от онези дълги болнични коридори, а зад всяка двойка летящи врати се таи нов спомен, неизбежно водещ към пожара. Не мисля, че можеш да контролираш колко надалеч да стигнеш, нито да разбереш какво лежи зад следващата двойка врати. Потръпвам при мисълта, че Джени може да стигне до края и да изживее отново пълния ужас от онзи следобед.

 

 

Тук, в градината, сенките се удължават и се преливат в успокояващия здрач.

— Това с параклиса беше добра идея — казвам.

Единственото място в болницата, което миришеше като училището; в което даже имаше свещи и кибрит.

— Не влязох там заради това — отвръща Джени.

Тя леко се извръща настрани, лицето й е наполовина скрито в тъмнина.

— Надявах се да се подмажа на Бог. Нещо като търсене на място в рая по интернет в последната минута.

Скрити тревоги, стаени страхове, но — мили боже, Майк! — точно това не го очаквах.

— Всъщност не съм толкова уплашена — успокоява ме тя. — Не знам какво представляваме в момента, но фактът, че ни има, прави твърде вероятно съществуването на отвъдното, на някакъв вид задгробен живот, нали така? Доказва, че физическият свят и физическото тяло не са всичко.

Представях си, че разговарям с нея за толкова много неща: за наркотици, за аборти, за болести, предавани по полов път, за татуировки и пиърсинг, за безопасно използване на интернет. Някои от тези теми всъщност обсъдих с нея, въоръжавайки се предварително с нужната информация. Но никога не се бях подготвяла за подобен разговор. Никога не си го бях представяла.

Мислех, че сме много либерални, понеже отглеждахме децата си, без да допускаме Бог вкъщи — не ходехме на църква, не се молехме преди хранене, нито преди лягане. Тайно си мислех, че сме по-искрени, отколкото приятелите ни, които не пропускаха служба и за които подозирах, че го правят с надеждата да успеят да набутат децата си в престижното безплатно училище „Свети Суидин“, поддържано от църквата. Не, щях да оставя моите деца сами да вземат решение по въпроса, когато пораснат. А междувременно в неделя спяхме до късно и отивахме в някой градински център, не в църква.

Но моята мързелива липса на вяра, моят модерен атеизъм, беше отхвърлил защитната мрежа, опъната под живота на децата ни.

Просто не бях се замисляла достатъчно сериозно; никога не се бях запитвала какво ли би било да се изправиш лице в лице със смъртта, без да имаш надеждата, че съществува отвъден свят или бащинска фигура на Бог, при която да отидеш.

Може би едно време, когато смъртността на децата е била много висока, хората са били по-религиозни, защото са имали нужда да знаят къде са техните мъртви деца. И ако някое дете е умирало, е трябвало да му кажат къде ще се озове след смъртта. Че всичко ще бъде наред. Да вярва, че ще е така. Нищо чудно, че всички са се тълпели в църквата. Дали антибиотиците не са убили религиозното чувство у нас? Нима пеницилинът е заменил вярата?

Говоря твърде много, мислите ми се изливат несвързано; като Мейси, която се опитва да скрие грубата действителност зад водовъртежа от думи; опитвам се да заглуша тиктакащия часовник, приближаващата с бясна скорост кола, звука на смъртта.

— Според християните човек отива в чистилището, ако не е кръстен, нали? — пита Джени.

— Няма да отидеш в чистилището — гневно й се тросвам. — Подобно нещо не съществува.

Как се осмелява който и да е бог да изпрати дъщеря ми в чистилището? Сякаш мога да вляза в кабинета на директорката и да й заявя, че е изключително несправедливо Джени да бъде наказана с оставане в училището след часовете и че веднага си я прибирам у дома.

Продължавам да говоря прекалено много.

Трябва да направя същото като нея. Да се изправя лице в лице с този проблем.

Обръщам се да погледна към горгоната.

И смъртта не е отброяващ минутите часовник, нито полетяла насреща кола.

Виждам как Джени пада от лодката на живота и никой не е в състояние да протегне ръка и да я спаси.

Незащитена и сама.

До потъването й остават три седмици без един ден.

Може би е било тук през цялото време — това мълчание на момиче, само сред океана; тази отвратителна демонична тишина, която не исках да чуя.

„Значи затова е бил целият този страх от удавяне — казва гласът на бавачката. — През цялото време е било именно това.“

Може би. Да.

Но Джени няма да потъне. Няма да го позволя.

Увереността ми ме удивлява. Но в нея има и страх, нервен разтърсващ страх. Всичко останало просто е немислимо.

Мисълта, че Джени ще умре преди двадесети август, действителна дата във висящия в кухнята ни календар, и че няма да присъства във всичките онези дни, които предстоят, е абсурдна. Непоносима. И сега вече не се държа здраво за твоята надежда, а сама вярвам — знам го.

Единствената ми истина е, че Джени ще живее.

Защото животът на детето ти е всичко останало.

— Ще живееш — казвам на Джени. — Няма нужда да мислиш за всичко това. Защото ще живееш.

Овързала съм спасителното си въже около нея.