Розамънд Лъптън
После (3)

2

Хукнах по главното стълбище към училището и отворих вратата към малкия вестибюл. За момент всичко ми се стори нормално. На стената висеше онази поставена в рамка снимка на учениците от първия випуск на „Сидли Хаус“, ухилени широко с усмивки, разкриващи млечните им зъбки. (Тогава Роуина беше изключително красива, а Джени — нашето недодялано малко пате.) Видях дневното обедно меню, украсено с картинки — рибен пай с грах. И ме заля вълна на сигурност. Всичко беше както всяка обикновена сутрин.

Опитах се да отворя вратата от вестибюла към самата сграда. За първи път осъзнах колко е тежка. Противопожарна врата. Ръцете ми трепереха прекалено силно, за да успеят да хванат дръжката както трябва. А и тя беше гореща. Бях навила ръкавите на ризата си. Спуснах ги надолу и ги придърпах над дланите си. После отворих вратата.

Закрещях името й. Отново и отново. И всеки път в устата, гърлото и дробовете ми нахлуваше пушек. Накрая вече не можех да викам.

Пукот от горящ огън, съскане и плюене; гигантска огнена змия, вилнееща из сградата.

Над мен нещо се срути. Едновременно и чух, и почувствах думтенето.

И после — гневен рев на огън, открил свежа доза кислород.

Пожарът беше над мен.

Джени беше над мен.

Едва виждах пътя към стълбите. Започнах да ги изкачвам. Топлината ставаше все по-силна, димът — все по-гъст. Стигнах до първия етаж.

Горещината ме удари с все сила в тялото и лицето.

Нищо не виждах — беше по-черно от ада.

Трябваше да се добера до третия етаж.

До Джени.

Димът проникна в дробовете ми, все едно вдишвах бодлива тел.

Паднах на ръце и колене, спомняйки си от някакъв отдавнашен училищен курс по безопасност, че именно там може да се открие кислород. Установих, че по някакво мъничко чудо можех да дишам.

Запълзях напред като слепец без пръчка, пръстите ми опипваха пода пред мен, опитваха се да открият следващата серия стъпала. Май се движех през читалнята с нейния огромен килим в ярки цветове. Усещах грубата материя под пръстите си, найлонът се топеше и свиваше от топлината, а върховете на пръстите ми изгаряха. Страхувах се, че скоро ще бъдат прекалено обгорени, за да усещат каквото и да било. Бях като онзи герой от книгата с митове на Адам, който държеше нишката на Ариадна, за да намери пътя си из лабиринта; само дето моята нишка беше един топящ се килим.

Стигнах до края на килима и усетих как материята се промени, после напипах първото стъпало.

Започнах да изкачвам пълзешком стълбите към втория етаж, като държах лицето си наведено надолу, към кислорода.

И през цялото време отказвах да повярвам, че всичко това наистина се случва. Това място за мен се олицетворяваше от деца със закръглени бузки, от тичане по стълбите и въжета за простор, опънати през класните стаи, с окачени като флагчета по тях детски рисунки. Беше място на адаптирани книжки и детски поредици, на пуф-фотьойли и нарязани на парчета плодове за закуска през междучасията.

Беше безопасно.

Още една стъпка.

Навсякъде около себе си чувах и усещах как се сриват парчета от детството на Джени и Адам.

Още една стъпка.

Чувствах се замаяна, отровена от нещо, което се сливаше с дима.

Беше битка. Между мен и този жив дишащ огън, който искаше да убие детето ми.

Още една стъпка.

Знаех, че никога няма да се добера до третия етаж; че пожарът ще ме убие, преди да стигна до Джени.

Ръцете ми напипаха тялото й в края на стъпалата. Бе успяла да слезе до площадката на втория етаж.

Беше моето малко момиченце, а аз бях там и всичко щеше да е наред. Сега всичко щеше да е наред.

— Джени?

Тя нито отвърна, нито помръдна, а ревът на огъня приближаваше все повече и повече, и аз си дадох сметка, че нямаше да мога да дишам още дълго време.

Опитах се да я вдигна, сякаш пак беше малко дете, но тя се оказа твърде тежка.

Повлякох я надолу по стъпалата, като се опитвах да използвам тялото си, за да я предпазя от горещината и пушека. Нямаше да мисля колко лошо е ранена. Не още. Не и преди да стигна до края на стълбите. Не и преди Джени да е в безопасност.

Безмълвно изкрещях към теб, сякаш по телепатичен път можех да те извикам да дойдеш да ни помогнеш.

И докато я влачех, стъпка след стъпка, надолу по стъпалата, опитвайки се да се отдалеча от изгарящата жега и бушуващите пламъци и дим, си мислех за любовта. Държах се здраво за тази мисъл. Тя беше хладна, чиста и тиха.

Може би между мен и теб наистина съществуваше телепатия, защото в онзи момент ти трябва да си бил на срещата си с изпълнителните редактори на Би Би Си за продължението на твоята поредица „Враждебна среда“. Вече беше отразил горещите, изпускащи изпарения джунгли и нажежените сухи пустини, и искаше следващите епизоди да бъдат посветени на контрастиращите им замръзнали полета на Антарктика. Така че може би именно ти ми помогна да си представя тихото, обширно, бяло поле на любовта, докато влачех Джени надолу по стълбите.

Но преди да стигна до края, нещо ме удари, запрати ме напред, и всичко потъна в тъмнина.

Докато загубвах съзнание, говорех с теб.

Казах ти: „Едно неродено бебе изобщо не се нуждае от въздух, знаеш ли това?“. Мислех, че най-вероятно не знаеш. Когато бях бременна с Джени, научих всичко, което можах, но ти очакваше появата й прекалено нетърпеливо, за да се интересуваш от пролога на историята й. Така че не знаеш, че едно неродено бебе, заобиколено от околоплодните води, не може да си поеме дъх, защото ще се удави. Не съществуват никакви временни хриле, които да му дадат възможност да диша, подобно на риба, докато се роди. Не, бебето получава кислорода си чрез пъпната връв, която го свързва с майка му. Чувствах се като кислородна машина, прикачена към мъничък, безстрашен гмуркач.

Но в мига, в който Джени се роди, кислородната тръба беше прерязана и дъщеря ни навлезе в новата си въздушна среда. Имаше един момент на тишина, една рязка секунда, през която Джени сякаш стоеше на ръба на живота и се мъчеше да реши. Едно време са плясвали бебето, за да чуят окуражителния писък при изпълването на дробовете с въздух. Днес наблюдават внимателно, за да не пропуснат едва забележимото повдигане на меките бебешки гърдички, и се вслушват в тихото като шепот вдишване и издишване, за да разберат, че в новата въздушна среда е започнал живот.

После аз заплаках, а ти радостно изръкопляска — наистина изръкопляска! — и количката с помощната апаратура бе избутана навън, тъй като от нея вече нямаше нужда. Нормално раждане. Здраво дете. Което да се присъедини към милиардите други хора на планетата, които дишат и издишат, без да се замислят.

На следващия ден сестра ти ми изпрати букет от рози и гипсофила, известна като „бебешки дъх“ — фонтан от красиви бели цветчета. Но дъхът на едно новородено е по-нежен от парашутче на издухано глухарче.

Веднъж ти ми каза, че когато човек губи съзнание, последното сетиво, което го напуска, е слухът.

В тъмнината ми се стори, че чух как Джени си поема нежен като парашутче на глухарче дъх.