Розамънд Лъптън
После (17)

16

Познатите ми дълги отривисти крачки са преминали в къси стъпки — намираш се на неизвестна, враждебна територия.

Но когато приближаваш до леглото ми, забързваш.

Сядаш до мен, но не казваш нищо.

Не казваш нищо.

Спускам се към теб — говори ми!

— Грейси, скъпа — казваш. Сякаш усещаш кога наистина съм стигнала до теб. Или е просто съвпадение?

Би могъл да отвориш цветарски магазин от букетите на шкафчето до главата ми.

Само една от вазите е грозна — пълна с купени в последната минута рози без бодли и без мирис. „За госпожа Коуви, с най-добри пожелания, от господин Хайман.“

Но ти не обръщаш внимание на цветята, гледаш единствено към мен.

— Все още няма новини за сърцето на Джени. — Мисля, че съм единственият човек, с когото си споделил за оставащите три седмици от жизнения й цикъл. — Но те ще намерят донор. Знам, че ще намерят.

„Жизнен цикъл.“ Господи. Как можах да използвам този израз? Сякаш Джени е попова лъжичка или муха еднодневка. Кошничка с узрели у дома праскови. Децата нямат проклет жизнен цикъл. Панически се опитвам да удавя във възможно най-гръмогласни мисли тиктакането, което е започнало отново — тихо, но доловимо; един зловещ неспирен ритъм.

— Сара ти е казала за Ади — продължаваш.

Спомням си застаналата до леглото ми Сара.

„Имаш правото да знаеш, Грейс. Може да намразиш полицията заради това. Разбирам го. Но ти обещавам, че ще оправим нещата.“

Държеше се толкова неловко пред мен, без да разбира колко много я харесвам вече.

Ти се притесняваше, че когато науча за обвиненията срещу Ади — като капак на случващото се с Джени — ще изгубя и последните си остатъци от жизнени сили. Но Сара разбира, че когато децата й са заплашени, жизнените сили на една майка не изчезват, а се галванизират.

Ставаш. Не си тръгвай! Но ти просто дръпваш тънките грозни завеси около нас, за да ни отделиш от цялата суматоха в отделението. И по някакъв начин, противно на всички физични закони, шумът сякаш също е блокиран.

Хващаш ръката ми.

— Ади не ме иска край себе си.

Това не е вярно. Трябва веднага да отидеш при него и да му кажеш, че знаеш, че не го е направил той и че ще бъдеш до него. Сара може да остане при Джен за известно време. Сигурна съм, че детективските задачи могат да почакат малко.

Мълчиш.

Ти си негов баща и никой друг не може да изпълни тази роля вместо теб.

Но ти не ме чуваш, нито пък можеш да предположиш какво ти казвам. Гледаш втренчено лицето ми, сякаш това ще ме накара да отворя очи.

— Винаги го правим, нали, Грейси? — питаш ме. — Говорим за Ади или Джен. Но на мен ми се ще да си поговорим за нас двамата, поне за няколко минути, става ли? Наистина искам да го направим.

Трогната съм. И да, на мен също ми се иска да прехвърлим темата на разговора върху нас, само за няколко минути.

— Помниш ли първата ни среща?

Чувствам се добре — не толкова заради промяната на темата, колкото заради връщането на времето с двадесет години назад, към едно безопасно минало. Оставяме далеч зад гърба си тази белостенна лондонска болница и се озоваваме в една чайна в Кеймбридж.

За кратко ще си позволя да се присъединя към теб там.

Навън вали като из ведро; вътре — задушно от разговори и влажни анораци.

По-късно сподели, че си мислел, че ще бъде романтично, но някой сигурно беше разлял мляко, което беше забравил да почисти, защото миризмата на вкиснало витаеше из задушната чайна. Евтините памучни завеси на ярки щампи бяха специално подбрани като за туристи. Ръцете ти изглеждаха абсурдно големи около глупаво малката порцеланова чашка.

Беше твоята първа „първа среща“.

— Единственото момиче, което някога съм канил на среща — казваш.

Призна си го сред ярките щампи и порцелана.

По-късно разбрах, че обикновено си се прибирал у дома с момиче, с което си се запознал на някое парти. Понякога дори си я откривал да лежи под ужасния ти юрган и на следващата сутрин — мисля, че Сара беше избрала тази завивка с надеждата да действа като контрацептив — ако момичето ти е харесвало, нещата се запазвали така за известно време. Хубавите работи просто са ти се случвали — като хубави момичета под грозната ти завивка.

— Ухажвах те — казваш.

Разговаряхме за привличането.

Ти се занимаваше с природни науки (какво правех с някакъв учен?). Беше целият феромони и биологични императиви, докато аз бях обсебена от изкуствено срамежливи любовници и „очи, нанизани и закрепени на зрителните си лъчи“, както ги описваше Джон Дън.

Ти мислеше, че Марвъл е заглавие на комикс. Цитира ми нещо за някакъв мъж, който прекарал цял век в съзерцание на всяка женска пазва, и аз схванах намека ти.

В тази малка целомъдрена чайна ми призна, че отчаяно искаш да се измъкнеш от пазвите на университета и да „излезеш навън, за да вършиш разните му там работи“.

Не познавах човек, който да използва израза „разните му там работи“. Бях учила една година история на изкуството, после бях изкарала един семестър английска литература и нито веднъж не бях използвала тези думи. Всичките ми приятели бяха облечени в черно, амбициозни студенти по изкуствата, които ходеха с тълковен речник под мишницата.

Изразът „разните му там работи“ ми хареса. Хареса ми и това, че не си студент с бледи страни, който изучава Кант, а мускулест и жизнен младеж, изпълнен с мечти да изкачва планини, да кара кану, да ходи на рафтинг, да се занимава с алпинизъм и да лагерува в биваци — да изучава света по този начин, вместо да чете и философства за него.

— Хареса ми идеята за изкачването на вулкан — казвам. — Налудничава, но по някакъв привлекателен начин.

— Исках да те впечатля. Беше толкова дяволски хубава.

— Много благодаря.

— Извинявай. Ти си толкова дяволски хубава.

Все едно си ме чул, но това просто ти се изплъзна неволно, нали така?

— Изяде две рулца с канела и стафиди — казваш. Помниш го? — И на мен ми хареса, че ядеш толкова много.

Не исках да се досетиш, че съм нервна, ядях, за да докажа, че приемам случващото се за напълно нормално.

— Валеше.

Дъждът се блъскаше в ексцентрично малките прозорци и звукът беше прекрасен.

— Бях взел чадър.

Попита ме дали можеш да ме изпратиш до общежитието ми.

— Знаех, че трябва да се сближим.

Забелязах колелото ти и ти сякаш се ядоса, че съм го видяла.

— Онова проклето колело! Трябваше да го заключа някъде зад ъгъла.

Изпрати ме до колежа „Нюнам“ през дъжда, като буташе колелото си по шосето с една ръка и вървеше по тротоара до мен, стиснал чадъра в другата.

— Изобщо не можах да те докосна.

По време на първата нощ, която прекарахме заедно — две седмици по-късно, като аз бях съвсем далеч от ролята на изкуствено срамежлива любовница — преминахме отново през първата ни среща, създавайки своя собствена митология. Но това беше преди много, много години, а сега би трябвало да говорим за децата си. И двамата го знаем. И ще го направим, след няколко минути. Те са винаги с нас. Но във времето преди те да се появят, просветва мъничка искрица щастие и ние искаме да я задържим още малко. Съвсем за малко. Така че продължавам да вървя до теб през леденостудения дъжд на равнината — крачките ти са много по-големи от моите — и да се чудя какво ще се случи, когато стигнем до „Нюнам“.

Но аз, разбира се, знам какво се случи.

Покани ме на втора среща още същата тази вечер и аз танцувах (танцувах!) — абсурдно автоматично действие, което кара хората да те гледат втренчено — по целия път по втория най-дълъг коридор в Европа.

Споменът ме дърпа към теб, за да те настигна точно тук и сега, в тази стая; някак по-близко съм до теб от преди. Толкова близко, че усещам как храбрият ти оптимизъм за Джени се влива у мен; слива се любовно с храбрата надежда.

И докато ти ме прегръщаш силно, аз също започвам да вярвам, че Джени ще се оправи.

Тя ще се оправи!

Завесите рязко се дръпват, появява се доктор Бейлстрьом.

— Можете ли да дойдете на срещата? — пита те тя.

— Ще се върна малко по-късно, скъпа моя — казваш ми; намек към доктор Бейлстрьом, че мога да чувам и да разбирам.

 

 

Стигам до вратата на кабинета, където чака медицинският персонал, и си представям как доктор Бейлстрьом си слага черна съдийска шапка, преди да прочете присъдата ми. Мисля, че преобличането ще й хареса. Но след като разполагам с достатъчно богат речник, за да съставя саркастично изречение по адрес на доктор Бейлстрьом, значи очевидно не съм жив труп и тя няма нужда от черна шапка.

Наясно съм с нещата, включена съм на режим „действие“, все още мога да разсъждавам, напълно в ред съм. Същата Грейс като вчера. Но по някакъв начин съм се откъснала от самата себе си.

Когато всичко това приключи, ти ще ми заявиш, че тази идея за раздвояването е „пълна глупост, Грейси!“. Но това е, защото се катериш и лагеруваш из живота, вместо да черпиш знанията си за него от втора ръка. Защото, ако беше чел повече и се беше катерил по планините по-малко, щеше да знаеш за картезианския дуализъм, и за „То“-то и „Аз“-а, и за тялото срещу душата. Щеше да знаеш за цяло течение в литературата, основаващо се на концепцията за „раздвоението на личността“. Наистина. Затова, докато ми се подиграваш, ще ти напомня за приказките, които четеше на Джени, когато беше съвсем малка — за принцесите, които по цяла нощ танцуват в света на феите, и за жабите, които в действителност са принцове, и за момичетата, които се превръщат в лебеди. Може да започна да ти цитирам и „Хамлет“: „Има на небето и земята повече неща, Хорацио, отколкото са мечтани в твоята философия“.

Ти ще вдигнеш ръце: стига! Но аз ще те игнорирам. Видимият свят не е единствен и авторите на приказки и истории за духове, мистиците и философите, от векове насам са наясно с този факт. Джени, лежаща в безсъзнание в леглото си, и аз — в моето, не сме това, което в действителност сме; това не е единственият възможен за съществуването ни начин.

Сега трябва да вляза вътре с теб.

Вместо да си представям черна шапка на главата на доктор Бейлстрьом, ще гледам в краката й и ще си мисля за рубинените обувки на Дороти. Кой знае, доктор Бейлстрьом може да тракне със своите и аз отново да се върна в реалния свят.

Извинявай, това беше лекомислено. Знаеш, че имам склонност да развалям важните моменти. Работата е там, че ще бъда с теб и Ади отново. Защото Джени ще оздравее и аз ще съм свободна да се върна в тялото си и да се събудя.

Но когато бях в тялото си, не бях в състояние да сторя нищо. Съвсем нищо. „Незабавно изхвърли тази мисъл от главата си! — заповядва ми гласът на бавачката. — В нея няма място за негативизъм!“ И е права. Просто не бях готова. Но отново ще се присъединя към вас.

 

 

Никога преди не съм те виждала да изглеждаш смален. Но тук вътре, сред превъзхождащите те по численост лекари, сякаш си опразнен от съдържание. Докато говори, доктор Бейлстрьом избягва да те гледа.

— Проведохме серия от тестове, Майк. Много от тях са повторение на онези от вчера.

Дали използва малкото ти име, защото така звучи по̀ приятелски, или защото обръщението „господин Коуви“ ще подчертае връзката ти с мен, „госпожа Коуви“, а в момента е за предпочитане да не се набляга на това?

— Страхувам се, че трябва да започнете да се подготвяте за вероятността Грейс никога да не излезе от комата.

— Не, грешите — казваш.

Разбира се, че греши! Самият факт, че аз го знам, е доказателство за това. Мислещата, чувстващата част от мен ще се свърже с тялото ми и аз ще се събудя.

— Знам, че в момента ви идва в повече — продължава доктор Бейлстрьом. — Но при нея се наблюдават единствено първични реакции като давене и дишане. И не мислим, че ще има каквото и да е подобрение.

Ти поклащаш глава, отказвайки да позволиш на тази информация да проникне в съзнанието ти.

— Онова, което се опитва да ви каже колежката ми — намесва се един по-възрастен доктор, — е, че заради пораженията върху мозъка на жена ви тя не може да говори, да вижда или да чува. Нито може да мисли и чувства. Това е значението на израза „когнитивна функция“ — при жена ви тя липсва. И състоянието й няма да се подобри. Тя няма да излезе от комата.

Очевидно принадлежи към онази школа в медицината, която поддържа теорията, че истината трябва да се набива директно, без заобикалки, в главите на засегнатите. Напълно погрешна теория.

— Ами онези нови скенери? — питаш. — На хора, които са били напълно отписани, им се казва да си представят, че играят тенис, ако искат да отговорят с „да“, и скенерът е уловил реакция в мозъка.

Бях го чула в едно предаване по Радио 4, докато пътувах в колата, и ти го бях разказала просто като интересна информация. Беше ми харесала идеята да си представям, че играя тенис, за да отвърна с „да“. Удар над глава, представях си, или сервис. Такова позитивно и жизнено „да“. Бях се чудила дали има значение може ли човек изобщо да играе тенис и съвсем честно да си представи как запраща топката над мрежата или просто жалко я прехвърля над нея. Дали биха си помислили, че този отговор е „не знам“?

— Ще опитаме всички възможни тестове — казва раздразнено лекарят. — Вече сме провели много. Но трябва да сме честни с вас. Всичко се свежда до факта, че състоянието й няма да се подобри.

— Вие май не схващате, а? — възкликвам. — Съществува нещо, което се нарича майчинско чувство.

— Казано с прости думи, всичките ни скенери показват масивна и непоправима травма на мозъка й.

— Синът ми има нужда от мен. И не само за важните неща като това — да се докаже невинността му. Сутрин му помагам да си изгради невидим щит, който да сложи пред сърцето си, за да не го боли чак толкова, ако хората се държат злобно с него.

— Мозъчната й тъкан е прекалено увредена, за да може да бъде възстановена.

— А някои вечери заспива единствено ако държи моята ръка.

— Нищо не можем да направим. Съжалявам.

— Но всичко това може да се окажат и пълни глупости, нали? — разнася се един глас откъм прага. За секунда го обърквам с гласа на бавачката в главата ми, който за разнообразие е решил да се скара на някой друг, макар че тя никога не използва изрази като „пълни глупости“. Обръщам се. Сара. Нея също не съм я чувала някога да казва „пълни глупости“.

Тя влиза в стаята. Зад нея е майка ми. Двете очевидно са чули лекарите.

— Доктор Санду е при Джени — успокоява те Сара. — Обеща да не се отделя от нея нито за секунда.

И ти вече не изглеждаш смален, защото Сара е при теб.

— Сара Коуви. Сестрата на Майк — представя се Сара. — Това е майката на Грейс, Джорджина Джестофесън. Известни са случаи на пациенти, които са излизали от кома след години, нали така?

Възрастният лекар е непоколебим.

— Да, в пресата от време на време се появяват истории за подобни случки, но ако се погледне по-отблизо, ще се види, че са били по-различни в медицинско отношение.

— А терапията със стволови клетки? — питаш ти. — Стимулирането на растеж на нови неврони или каквото е там?

Продължаваш да се вкопчваш в информация, дочута случайно по новините на път за дома или зърната повърхностно в някой неделен вестник. Но аз също се вкопчвам в нея — представям си как тежкотоварна техника повдига онази потънала на океанското дъно коруба на тялото ми; как остъргват ръждата от клепачите ми.

— Няма доказателство, че която и да е от тези терапии ще подейства. Те са използвани главно върху пациенти с дегенеративни заболявания като Паркинсон и Алцхаймер, а не върху такива, претърпели масивна травма.

Той се обръща от Сара към теб.

— Трябва да ви уведомим колко време състоянието й ще остане непроменено. Отговорът е, че е възможно това да се проточи дълго. Няма причина вашата жена да умре. Диша самостоятелно и я храним през тръба, което ще продължим да правим. Така че това състояние може да продължи до безкрай. Но не съм сигурен, че такъв вид съществуване може да бъде квалифицирано като живот по начина, по който го разбираме. И въпреки че в момента може да изпитвате облекчение, че тя няма да умре, това може да доведе до много проблеми за семейството.

Сега, след като съм определена като дългосрочна тежест, вече съм „вашата жена“, което подчертава твоята отговорност.

— Да не би да намеквате за издействане на съдебна заповед, с която да се преустанови подаването на храна и течности към Грейс? — пита Сара и аз си мисля, че ако един тигър би могъл да се прероди в офицер от полицията, то той би приличал на сестра ти.

— Не, разбира се — отвръща доктор Бейлстрьом. — Все още е съвсем скоро след инцидента и ще бъде прибързано да…

— Но натам вървите? — прекъсва я Сара; обикаля я дебнешком, ръмжи.

— Адвокат ли сте?

— Полицай.

— Тигрица, която защитава брат си, за когото е била майка — добавям, за да се опитам да изясня ситуацията пред лекаря. Обичам Сара заради тази нейна реакция.

— Просто искаме да сме пределно искрени с вас — продължава възрастният доктор. — След време може и да се проведе разговор дали това ще е в интерес на Грейс…

Сара отново го прекъсва:

— Стига. Съгласна съм с брат си, че Грейс може да мисли и да чува. Но не в това е въпросът. — Тя замълчава, после, подобно на капки вода, пуска дума по дума в смълчания басейн, в който се е превърнала тази стая. — ТЯ Е ЖИВА.

Осъзнал, че е срещнал достоен съперник в лицето на Сара, възрастният лекар се обръща обратно към теб. Забелязвам, че Джени се е вмъкнала в кабинета.

— Господин Коуви, мисля, че…

— Тя е по-интелигентна от мнозина от вас — прекъсваш го, а аз се свивам — говориш на консултанти невролози, скъпи, на мозъчни хирурзи.

Не ми обръщаш внимание.

— Знае много за книги, за картини, всякакви работи; интересува се от всичко. Не разбира колко е умна, но наистина е най-умният човек, когото някога съм срещал.

„Какво става в тази твоя глава?“ — беше ме попитал с възхищение и привързаност година след началото на романа ни. Докато в твоята се ширеха безкрайни прерии, в моята бе пълно с претъпкани до горе библиотеки и галерии.

— Това не изчезва просто така — продължаваш. — Всички тези нейни мисли, чувства и знания; всичката топлота, добрина и чувство за хумор. Не може просто да си отидат.

— Господин Коуви, като невролози, ние…

— Вие сте учени. Да. Знаете ли, че преди четири милиарда години е валяло в продължение на сто години и така са се образували океаните?

Те любезно те слушат; този път ще ти позволят да се държиш неадекватно след научаването на съкрушителната новина. Но аз знам накъде биеш. Беше разказал същото нещо на Ади преди няколко месеца; описваше му нагледно водния цикъл, за да му помогнеш с домашното.

— Водата, която е валяла преди четири милиарда години, е същата вода, която имаме и днес — продължаваш. — Може да е замръзнала в глетчери или да се намира в облаците, в реките или в дъжда. Но си е същата вода. И точно същото количество. Нито повече, нито по-малко. Не е отишла никъде. Не би могла.

Доктор Бейлстрьом потропва с нетърпеливо червено токче по пода — или не схваща, или не иска да се опита да разбере. Но на мен идеята да съм разтопено парче от глетчер, вливащо се в океана, ми харесва; да съм същата, но външно променена. Или, при по-оптимистичния вариант, част от облак, вода, която отново ще падне на земята с дъжда, обратно там, откъдето е дошла.

— Ще продължим с тестовете — казва ти доктор Бейлстрьом. — Но наистина няма никакъв шанс жена ви някога да дойде в съзнание.

— Казахте, че би могла да живее в продължение на години — отвръщаш. — Така че един ден ще измислят лечение. Просто ще трябва да изчакаме, независимо колко дълго.

„Да имахме, милейди, свят и време“ — както казва Андрю Марвъл.

След време всеки облак се влива обратно в океана.

Чакаш ли достатъчно дълго, скучната песъчинка се превръща в искряща перла. Усещам я как се стопля, кръгла и гладка, в дланта ми; ръката на Адам в моята, докато синът ми заспива.