Розамънд Лъптън
После (23)

22

Спомням си как изглеждаше Сали Хийли по телевизията вечерта след пожара — розовата й ленена блуза и бежовият й панталон, официалният й тон и безупречният й грим. И как внимателно изградената й фасада бе започнала да се разпада.

А. Б.: Можете ли да ми кажете за кого имахте информация, че е бил в сградата по време на пожара?

С. Х.: Да. Имаше една предучилищна група. Другата беше в зоопарка. Имената на всички са в дневника, който ви дадох. Вътре беше и Анет Дженкс, училищната секретарка, Тили Роджърс, учителката на предучилищната група, и разбира се, Дженифър Коуви, която е назначена временно на мястото на помощник-учител.

А. Б.: Всички останали служители бяха ли извън сградата?

С. Х.: Да. Присъстваха на спортния празник. Имахме нужда от всички. Броят на провежданите състезания беше доста амбициозен и щеше да настъпи истински хаос, ако не разполагахме с достатъчно персонал, който да се грижи за гладкото протичане на нещата.

— Господи — възкликва Джени. — Дори и в такъв момент се опитва да прави реклама на училището.

А. Б.: Видяхте ли някой от служителите да се връща в училището?

С. Х.: Да, Роуина Уайт. Или по-скоро не я видях лично, но ми казаха, че е отишла да вземе медалите.

А. Б.: Някой друг?

С. Х.: Не.

А. Б.: Зная, че един от офицерите ни ви е задал този въпрос на мястото на пожара, но ако нямате нищо против, бих искал да се върнем отново на него.

С. Х.: Разбира се.

А. Б.: Как е организиран достъпът на външни лица в училището?

С. Х.: Имаме един вход към сградата, порта, която се заключва. До нея е монтиран механизъм с бутони. Само членовете на персонала знаят кода за достъп. Всички останали трябва да позвънят, за да им бъде отворено от офиса. За съжаление в миналото сме имали случаи, в които някои родители са проявявали безотговорност и са задържали вратата отворена, за да пропуснат някого, без да проверят самоличността му. За да избегнем това, монтирахме камера и монитор и училищната секретарка трябва да вижда кого точно пуска вътре.

А. Б.: Мислите ли, че училището ви е обезопасено?

С. Х.: Разбира се, сигурността на децата е наш най-важен приоритет.

— Все едно Анет си дава зор да гледа към монитора — казва Джени. В гласа й долавям горчивина.

— Не вярвам госпожа Хийли да не знае каква е.

— Да. Но едва ли е знаела, когато я е наемала на работа.

— Освен това е наясно, че някои родители и деца също знаят кода, нали?

— Наистина се ядосва от този факт.

Ако лъже за охраната при портата, какви ли още лъжи говори?

А. Б.: Познавате ли някой, който би могъл да храни лоши чувства към училището?

С. Х.: Не, разбира се.

А. Б.: Трябва да ви кажа, че на този етап, изглежда, става дума за умишлен палеж. Така че бихте ли помислили дали има някой, който да е искал да си отмъсти на училището?

(С. Х. мълчи.)

А. Б.: Госпожо Хийли?

С. Х.: Как е възможно някой да направи подобно нещо?

В този момент липсват уточнения за нейното настроение. Мъка? Гняв? Паника?

А. Б.: Можете ли да отговорите на въпроса ми, моля?

С. Х.: Не мога да се сетя за някой, който би направил такова нещо.

А. Б.: Може би някой служител, който…

(С. Х. го прекъсва.)

С. Х.: Никой не би го сторил.

А. Б.: Някой от подчинените ви да е напускал работа напоследък? Да речем — в рамките на последните шест месеца до една година?

С. Х.: Това няма нищо общо с пожара.

А. Б.: Моля ви, отговорете на въпроса ми.

С. Х.: Да. Двама. Елизабет Фишър, нашата бивша секретарка. И Сайлъс Хайман, учител на трети клас.

А. Б.: При какви обстоятелства са напуснали?

С. Х.: Елизабет Фишър вече беше прекалено стара за тази работа. Затова, за съжаление, трябваше да я освободя. Не се разделихме с лоши чувства. Макар да знам, че децата много й липсват.

А. Б.: Ще ми трябват нейни телефон и адрес, ако е възможно?

С. Х.: Да. Имам номера и адреса й в джобния си компютър.

А. Б.: Споменахте и Сайлъс Хайман, учител на трети клас?

С. Х.: Да. Обстоятелствата покрай освобождаването му бяха много неприятни. Докато беше дежурен, на площадката за игра стана инцидент.

А. Б.: Кога се случи това?

С. Х.: През последната седмица от март. Трябваше да го помоля да напусне. Както казах, здравето и безопасността на децата са наш най-важен приоритет.

А. Б.: Всъщност казахте, че охраната е най-важният ви приоритет.

С. Х.: Всичко се свежда до едно и също нещо, нали? Предпазването на учениците от физически травми или криминални прояви на насилие.

Думите „или и двете“ сигурно са висели във въздуха, но не бяха записани.

А. Б.: Телефонът и адресът на Сайлъс Хайман също ли са в джобния ви компютър?

С. Х.: Да.

А. Б.: Можете ли да ми ги запишете?

С. Х.: Сега ли?

А. Б.: Да.

(С. Х. записва детайлите на Сайлъс Хайман.)

А. Б.: Ако може да ме извините за момент.

(А. Б. излиза от стаята и се връща шест минути по-късно.)

Бейкър по всяка вероятност е отишъл да каже на Пени за Сайлъс Хайман. Вероятно също така е изпратил и някой да го открие — беше ти казал, че полицията е разговаряла с него още същата вечер.

А. Б.: Говорехме за училищната охрана. Можете ли да ми разкажете за противопожарните регулации в училището?

С. Х.: Разполагаме с отговаряща на изискванията екипировка за борба с пожарите — маркучи с пяна и вода, както и одеяла и кофи с пясък на всеки етаж и в местата, където вероятността да избухне пожар е по-голяма — в кухнята, например. Разстоянието до най-близкия маркуч не надхвърля тридесет метра. Персоналът е обучен да използва нужната екипировка. Във всяка класна стая, а също и в кабинета по изобразително изкуство, трапезарията и кухнята, разполагаме с обозначени изходи — и с картинки, и с думи. Освен това редовно провеждаме практически тренировки по евакуация на сградата. Монтирали сме сертифицирани детектори за дим и топлина, които са свързани директно с пожарната. Проверяват се и се поддържат на всеки три месеца, една година и три години, и се тестват от квалифициран инженер, както е според изискванията на закона.

— Звучи така, сякаш го е научила наизуст — казва Джен и аз съм съгласна с нея. Но защо?

А. Б.: Разполагате подръка с всичките тези факти?

Значи и А. Б. го е забелязал.

С. Х.: Аз съм директорка на начално училище. Както току-що ви казах, сигурността е наша първа грижа. Нагърбих се доброволно с функцията на отговорник по противопожарната безопасност. Така че — да, разполагам с фактите от първа ръка.

А. Б.: Пожарникарите са докладвали, че прозорците на горния етаж на училището са били широко отворени. Можете ли да го коментирате?

С. Х.: Не. Това не е възможно. На прозорците са монтирани ключалки, които да предотвратяват отварянето им с повече от десет сантиметра.

А. Б.: Къде се държат ключовете?

С. Х.: В бюрото ми. Но със сигурност…

На това място гласът й сигурно беше замрял. Отново си представих фигурата, която се качва на горния етаж на училището, но сега от нея се изисква повече — тя трябва да отвори прозорците и да даде възможност на вятъра да разнесе пожара.

А. Б.: Казахте, че служителите ви са обучени как да действат в случай на пожар.

С. Х.: Да. Очевидно разполагането с ясна стратегия, както и евакуацията, е най-добрият метод за минимизиране на последствията от един пожар.

А. Б.: Но целият персонал е взимал участие в спортния празник? С изключение на тримата, за които ми казахте?

(С. Х. кимва.)

А. Б.: Защо Дженифър Коуви е била вътре в училището, вместо и тя да вземе участие в провеждането на спортния празник?

С. Х.: Беше дежурна в стаята за оказване на първа помощ. В случай на дребни наранявания.

А. Б.: Къде се намира тази стая?

С. Х.: На третия етаж.

А. Б.: На върха на сградата?

С. Х.: Да. Преди използвахме офиса на секретарката. Елизабет беше квалифицирана медицинска сестра. Вътре имаше диван, както и одеяло. Колкото да удържаме фронта до пристигането на родителите, които да отведат пострадалото дете у дома. Но новата секретарка не е минала през каквото и да било медицинско обучение, така че нямаше смисъл въпросният кабинет да продължи да се помещава в офиса й. Господин Дейвидсън, директорът на по-горните класове, премести стаята за първа помощ на своя етаж. Той е преминал през квалифициран курс по оказване на първа помощ, но беше нужен навън по време на спортния празник.

А. Б.: Откога знаехте, че Дженифър Коуви ще изпълнява функциите на медицинска сестра през този следобед?

С. Х.: „Медицинска сестра“ е малко пресилено. Очевидно не съм очаквала момиче на нейната възраст да се справи дори с най-леките случаи.

— Преминах през курс на обучение към болница „Сейнт Джон“, вещица такава! — възкликва Джени, докато чете, и аз съм доволна, че се е съсредоточила върху отговора на Сали Хийли, а не върху въпроса на Бейкър. Защото съвсем в началото беше намекнал, че пожарът е бил насочен към нея самата. Предполагам, че е вкарал името на Джени в компютъра и случаят с анонимните заплахи веднага е изскочил на екрана.

А. Б.: Ако можете, отговорете на въпроса ми. От колко време знаехте, че Дженифър Коуви ще бъде сестра през този следобед?

С. Х.: Съобщих го на учителския съвет миналия четвъртък. Първоначалният ми план беше друг, но реших, че заради постоянната поява на Дженифър в неподходящо облекло ще бъде по-добре да не се мярка пред родителите.

— Тя е истинска вещица, мамо — казва Джени.

А. Б.: Първоначалният план?

С. Х.: Първоначално бях възложила тази задача на Роуина Уайт. Роуина е преминала курса за оказване на първа помощ към „Сейнт Джон“. Тя се разстрои от промяната, но според мен така беше по-добре.

Джени се обръща към мен:

— Мислиш ли, че Роуина може да е казала на баща си, че ще бъде сестра, за да го накара — както обикновено — да се гордее с нея, но после е пропуснала да му спомене, че аз ще я заместя?

— Може би — отвръщам.

Дали не е пострадало погрешното момиче?

А. Б.: Кой присъстваше на съвета в четвъртък, когато сте обявили промяната?

С. Х.: Главните учители. После те предават информацията на останалите служители.

(С. Х. млъква.)

А. Б.: Госпожо Хийли?

С. Х.: Джени… Тя дали ще умре?

(С. Х. Започва да плаче.)

Не се уточнява колко време траят сълзите на Сали Хийли.

Сара изважда последното копие от чантата си. Бях се надявала, че в него ще се съдържа разпитът на Сайлъс Хайман, но се оказва този на Тили Роджърс, архетипът на учителка в предучилищна група — розови страни, дълга руса коса и усмихнато лице с бели перлени зъби. Здраво, чисто, мило момиче, което ще се занимава с тази работа в продължение на няколко години, преди да се омъжи и да създаде свое собствено семейство. Децата от класа й я обичат, бащите си мечтаят за нея, а майките са настроени майчински към нея.

Не мога да си представя, че е възможно да има нещо общо с пожара.

Разпитът на Тили е започнал в шест и половина, значи след този на госпожа Хийли. Интервюирал я е отново А. Б., инспектор Бейкър. Погледът ми набързо пробягва по листа, колкото да улови основното. По време на включването на алармата е била с класа си и е провеждала групово занимание. Мейси Уайт й е помогнала да евакуира децата, които са я познавали, защото им е четяла. Тили не е споменала забавянето на Анет преди изнасянето на дневника на класа й, може би защото не го е забелязала, или защото не го е сметнала за съществено. Никой не беше забелязал тази подробност и не я беше питал за нея. Чак след две страници виждам въпрос, който ми се струва важен.

А. Б.: Познавате ли Сайлъс Хайман?

Т. Р.: Да. Беше учител на трети клас в „Сидли Хаус“. До април. Но не го познавах много добре. Преподавахме на различни етажи. Аз съм на най-долния — вече знаете това. А предучилищните групи не общуват с останалите деца от училището, не и преди да минат в първи клас.

Дали казва истината, когато твърди, че не е познавала Сайлъс Хайман добре? Възможно ли е да е негова съучастница? Дали Тили Роджърс със свежото лице и роклята на цветя не е оставила своя клас с книжки с приказки и Мечо, който да ги наблюдава, за да се качи на последния етаж, да открие ключовете за прозорците и да ги отвори вместо него? Дали не е изляла терпентина и не е извадила кибрита?

Някога бих казала, че е немислимо дори да си го представи човек. Но вече не ми е невъзможно да си представя каквото и да било.

Само че не виждам как би могла да се върне навреме в класната си стая. Защото, ако тя е подпалила пожара, то Мейси със сигурност би видяла, че учителката липсва, когато е отишла да помогне с евакуацията на малките.

А. Б.: Има ли нещо друго, което според вас може да е от значение?

Т. Р.: Роуина Уайт. Не знам дали е важно, но е изключителна постъпка.

А. Б.: Продължавайте.

Т. Р.: Бях пред училището с децата, но повечето от майките им бяха вече дошли, така че имах възможност да се огледам наоколо. Видях Роуина да тича към пристройката към физкултурния салон и да излиза оттам с хавлиена кърпа. Голяма синя кърпа за басейн. Понякога децата ги оставят вътре. На чакъла отстрани на училището, до входа на кухнята, имаше две бутилки с вода. Нали се сещате, от онези, големите, от по четири литра? И тя изсипа вода върху кърпата. Видях я да я слага пред лицето си. Беше толкова смело от нейна страна.

Сара тръгва. Джени и аз изчакваме за момент. И двете мълчим разочаровано. Никакво магическо изречение, което да освободи Адам от вината.

— Може би леля Сара ще забележи нещо, което ние сме пропуснали — казвам. — Или нещо, което поне ще я насочи към някаква следа.

— Да.

 

 

Малко по-късно се присъединяваме към теб и Сара в коридора на интензивното отделение. Ти гледаш през стъклото към Джени, стиснал някакъв лист в ръка.

Джени е малко по-настрани, така че не може да види тялото си през стъклото.

— Мислиш ли, че и този лист е като мобилния ми телефон? — пита ме тя. — Че крие риск от инфекции?

— Сигурно.

Но се чудя дали копираните документи наистина крият риск от инфекция, или по-скоро Сара се опитва да бъде възможно най-дискретна и избягва леглото на Джени, около което се навърта многобройният медицински персонал.

Държиш показанията на Анет Дженкс. Надявам се, че ще чуя тълкуването на Сара за казаното от секретарката, за което преди това можех само да се досещам.

— Но как, по дяволите, е възможно Джен да се е разписала, че излиза? — възкликваш, докато четеш. — Не разбирам.

— Все още не съм убедена, че го е направила — отвръща Сара. — Може просто Анет Дженкс да иска да предотврати насочването на обвинения към себе си. На принципа „удряй и бягай“.

— Значи вътре няма нищо полезно.

— Не бих казала точно това. От показанията й става ясно, че всъщност тя не е запалила пожара. Казва, че когато алармата се е включила, е била в офиса си с Роуина Уайт, а по-рано Роуина ми каза същото. Офисът е на първия етаж; кабинетът по изобразително изкуство — на втория. Така че никоя от двете не би могла да драсне клечката.

— Възможно ли е да е пуснала Хайман да влезе?

— Тя твърди, че не го познава и че дори не е чувала за него, но на мен ми се струва странно, че до нея не са стигнали никакви клюки по негов адрес. Струва ми се, че си пада клюкарка. Смятам, че по някаква причина ни лъже. Освен това от Мейси и Роуина Уайт знаем, че се е забавила няколко минути, преди да излезе навън. В показанията си тя не споменава нищо за това. Трябва да разберем какво е правила вътре.

Както очаквах, Сара улучва право в целта.

Ти прочиташ показанията на Сали Хийли, спираш, когато стигаш до изброените от нея противопожарни регулации, с които е така удобно запозната в подходящия момент.

— Звучи така, сякаш е научила ръководството наизуст — отбелязваш.

— Съгласна съм. На Бейкър също му е направило впечатление. Мисля, че Сали Хийли се е притеснявала от реалната възможност в училището да избухне пожар. Сякаш е знаела, че подобно нещо ще се случи, и се е опитала да минимизира последиците. — Тя улавя изражението по лицето ти. — Никакви регулации не биха имали шанс срещу използването на запалителна течност, широко отворени прозорци и стара сграда.

— Може би го е знаела?

— Не мога да разбера защо би изгорила собственото си училище. Но нещо не е наред. Освен че е отлично запозната с цялата информация, тя твърди, че когато Елизабет Фишър, предишната секретарка, е напуснала, между тях не е имало лоши чувства. Но е очевидно, че поне от страна на Елизабет такива съществуват.

— Това от значение ли е? — питаш малко нетърпеливо.

— Все още не знам.

Повдига ми се, докато препрочитам показанията на директорката. Защото този път ме удря право в лицето обяснението й пред Бейкър, че медицинската стая е на третия етаж, на върха на сградата. Както и обявяването на решението й, че Джени ще изпълнява ролята на сестра и че тази информация е щяла да се разпространи сред всички останали служители.

Всички са знаели, че Джени ще е на последния етаж, сама в една на практика опустяла сграда.

— Това ли е всичко, с което разполагаш? — питаш.

— Страхувам се, че да.

— Не можеш ли…

— Успях да се сдобия с тези копия единствено защото документацията временно се намираше в неохраняема зала. Досега вече всичко ще е прибрано в секретни папки.

— Но ще говориш със Сайлъс Хайман?

— Да. Освен това вече си уредих среща с директорката и с Елизабет Фишър. И докато го правя, ти можеш да се прибереш у вас и да видиш Ади.

Мълчиш.

— Интензивното отделение е пълно с персонал, Майк. Ако продължаваш да се притесняваш, мога да уредя Мохсин да остане при нея.

Ти все още мълчиш и Сара тълкува мълчанието ти погрешно.

— В момента Ади има само теб, Майк. Има нужда да бъдеш с него.

Ти поклащаш глава.

Сиво-сините й очи се вглеждат надълбоко в твоите, сякаш търсят отговор някъде там. Защото ти си загрижен баща; не човек, който би игнорирал осемгодишното си дете, особено в такъв момент. Със сигурност някъде там, зад твърдото изражение на лицето ти, се крие момчето, което е познавала цял живот.

Ти отместваш поглед встрани, докато говориш, за да не може сестра ти да вижда лицето ти, нито мъжа зад него.

— Казаха ми, че на Джени й остават само три седмици, ако не се намери сърце за трансплантиране. Сега вече е с един ден по-малко.

— Божичко, Майк…

— Не мога да я оставя.

— Не.

— Тя ще получи сърце… — започваш, но аз съм впила поглед в лицето на Джени. Тя чува носещата се с бясна скорост насреща й кола. Смъртта не е тиха, а шумна, оглушителна, приближаваща. Лети по тротоара право към нея и тя няма къде да избяга.

Джени излиза от стаята и аз се втурвам след нея.

— Джен, моля те…

В коридора тя спира и се обръща към мен.

— Трябваше да ми кажеш. — Лицето й е пребледняло, гласът й трепери. — Имах право да знам.

Искам да й обясня, че се опитвах да я предпазя, че съм изплела шал от лъжи, с който да я загърна; че вярвам в твоята надежда за нея.

— Вече не съм дете. Твоя дъщеря — да. Винаги. Но…

— Джен…

— Не можеш ли да схванеш, мамо? Моля те? Вече съм голяма. Не можеш да управляваш живота ми вместо мен. Или онова, което е останало от него. Имам си своя собствен живот. Своята собствена смърт.