Розамънд Лъптън
После (7)

6

— Значи твоята дефиниция за „добре“ е повече от петдесет процента вероятност да се умре? — пита Джени и в гласа й долавям нещо като шеговито подкачане. Но нима би могла да се шегува в такъв момент?

— Съжалявам.

— Не искам да се гледам, но искам да знам какво става. Имам нужда от истината, разбра ли? Щом питам за нея, значи мога да я понеса.

Кимам и за момент замълчавам засрамена.

— Белезите — казвам. — Онова, което ти казах за тях, е вярно.

Забелязвам облекчението й.

— Ще се оправя — казва ми тя. — Както татко каза, знам, че ще се оправя. Ти също. Двете ще оздравеем.

Бях се притеснявала от оптимизма й, мислейки, че се крие зад него, вместо да погледне фактите.

„В известен смисъл това е добре, мамо — беше ми казала след провала си на финалните изпити. — По-добре още сега да разбера, че не ставам за университета, отколкото това да се случи след три години, когато ще имам да изплащам голям студентски заем.“

— Разбира се, че ще се оправим — казвам й.

От дъното на коридора се задава Тара. Спомням си, че я видях по-рано в мелето на пресата.

— Това не е ли онази същата, която си въобразява, че „Ричмънд Поуст“ е „Уошингтън Поуст“? — пита Джени, спомняйки си нашата шега.

— Точно тя е.

Тара стига до теб и ти объркано я поглеждаш.

— Майкъл…? — пуска в ход мъркащото си гласче тя.

Мъжете обикновено се заблуждават от розовото й като на момиче лице, от слабото й тяло и красивата й лъскава коса, но не и ти. А и жена ти е в безсъзнание, а дъщеря ти — в критично състояние. Отбягваш я, опитваш се да я прецениш. Сара идва при теб.

— По-рано ме пита за Сайлъс Хайман — казваш на Сара.

— Познаваш ли я?

— Не.

— Приятелка съм на Грейс — спокойно се намесва Тара.

— Съмнявам се — отвръщаш троснато.

— Е, по-точно колежка. Работим с нея в „Ричмънд Поуст“.

— Значи журналистка — отбелязва Сара. — Време е да си вървите.

Тара няма намерение да помръдне. Сестра ти й показва служебната си карта.

— Детектив сержант Макбрайд — чете Тара самодоволно. — Значи от полицията все пак са въвлечени. Предполагам, че онзи учител, Сайлъс Хайман, ще е една от линиите на разследването?

— Вън. Веднага! — изрича Сара със своя униформен глас.

Двете с Джени гледаме как буквално изтиква Тара към асансьорите.

— Страхотна е, нали? — казва Джени и аз кимвам неохотно.

— Но по-рано сгреши — добавя Джени. — Или по-скоро, госпожа Хийли сгреши, когато й каза, че хората не знаели кода на портата на входа. Някои родители си влизат безпроблемно, ако Анет се забави да натисне бутона за отключване. Някои от децата също го знаят, макар че не би трябвало.

Аз не знам кода, но пък не съм приятелка с онези майки, които разполагат с вътрешна информация.

— Значи някой родител би могъл да влезе — казвам.

— Всички бяха на спортния празник.

— Може би някой си е тръгнал.

Опитвам се да си спомня следобеда. Дали не съм видяла нещо, без да съм си дала сметка?

Първото, което си спомням, е, че насърчавах Адам по време на първия спринт. Лицето му беше тревожно и напрегнато, кльощавите му крачка бягаха толкова бързо, колкото можеха, отчаяно опитвайки се да не провалят отбора на зелените. Притеснявах се, че може да завърши последен, че ти не си там, а също и за поправителните изпити на Джен. Изобщо не си давах сметка за най-важното — че всички сме живи, здрави и невредими. Защото, ако си бях дала, щях да тичам около онова игрище и да крещя до прегракване колко фантастичен и чудесен е животът ни. Живот със сини небеса, зелена трева и бели линии; огромен, подреден и пълен.

Но трябва да се съсредоточа. Да се съсредоточа.

Спомням си как група родители от класа на Адам ме попитаха дали ще се включа в състезанието на майките.

— О, хайде, Грейс! Ти винаги си била участничка!

— Да, бавна участничка — отвърнах им.

Поглеждам отново към усмихнатите им лица. Дали някой от тях не се е отправил към училището малко след този разговор? Може би той или тя са държали контейнер с терпентин в багажника на колата си. И запалка в джоба си. Но усмивките им със сигурност бяха твърде спокойни и искрени, за да криеха някакви зли намерения, нали така?

Малко по-късно Адам се втурна към мен, за да ми каже, че ще отиде да донесе тортата си ей сегичка! Роуина трябваше да вземе медалите, затова тръгна с него. И когато двамата се отдалечиха, аз си помислих колко пораснала изглеждаше тя в ленените си панталони и снежнобялата си блуза; сякаш бе минала само минута от времето, когато беше малко нежно момиченце на възрастта на Джени.

Съжалявам, отплеснах се. Трябва да се постарая повече.

Извръщам се от Адам и Роуина, отмествайки погледа си надясно, после наляво, но човек не може да превърти и пусне наново спомените си; в полезрението ми не попада нищо.

Но в онзи момент аз оглеждах игрището — един широк поглед от единия край до другия; търсех Джени с поглед. Може би, ако се концентрирам върху този спомен, ще видя нещо важно.

„Толкова ще е отегчена — мислех си, докато оглеждах района на игрището. — Сама горе в стаята за оказване на първа помощ. Със сигурност ще напусне смяната си по-рано.“

Фигура в края на игрището, наполовина закрита от стигащия до гърдите й бордюр от азалии.

Фигурата е неподвижна и именно тази нейна неподвижност е привлякла вниманието ми. Но задържах погледа си върху нея само колкото да се уверя, че не е Джени.

Сега се опитвам да доближа, но не мога да видя детайли. Просто една мъглява фигура в края на игрището; споменът не ми разкрива нищо повече.

Въпросната фигура не ми дава покой. Представям си я как влиза в стаите на горните етажи на училището, как отваря широко прозорците; представям си как рисунките на децата, закачени с щипки на опънатите през класните стаи въжета, плющят като знаменца на силния вятър.

Обратно на игрището. Мейси дойде да търси Роуина и аз й казах, че дъщеря й е в сградата. Спомням си как я изпроводих с поглед, докато се отдалечаваше. И нещо прорязва спомена ми. Нещо друго, което видях в края на игрището и което тогава си отбелязах; то трябва да има някакво значение. Но то се изплъзва от хватката ми и колкото по-упорито се опитвам да се хвана за него, толкова повече ми убягва.

Но няма смисъл да се задълбочавам толкова. Защото в същия момент подпалвачът вече е отворил прозорците, излял е терпентина и е подредил кутийките със спрейовете. Скоро живителният силен вятър щеше да засмуче огъня нагоре към третия етаж.

Учителят по физическо надува свирката си и след минута — все още не, но съвсем скоро — ще видя черния пушек, гъст и тъмен, като от лагерен огън.

Скоро ще хукна.

 

 

— Мамо?

Разтревоженият глас на Джени ме връща в ярко осветения болничен коридор.

— Опитвах се да си спомня — казва тя. — Дали съм видяла някого или нещо. Но когато си мисля за пожара, не мога…

Тя млъква разтреперана. Хващам ръката й.

— Когато се връщам към престоя ми в стаята за оказване на първа помощ, всичко е наред — продължава тя. — Двамата с Айво си разменяхме съобщения. Казах ти го, нали? Последното изпратих в два и половина. Знам го със сигурност, защото по същото време в Барбадос беше девет и половина сутринта и той ми каза, че току-що е станал. Но после… сякаш вече не мога да разсъждавам, само чувствам. Просто чувствам.

Спазъм от страх, а може би болка, разтърсва тялото й.

— Не е нужно да се връщаш назад — казвам й. — Екипът на леля Сара ще открие какво се е случило.

Не й казвам за зърнатата от мен неясна фигура в края на игрището, защото тя наистина не означава много, нали така?

— Притеснявах се, че ще ти доскучае там горе — казвам й небрежно. — Трябваше да се сетя, че двамата с Айво ще си разменяте съобщения.

Редовете, които до момента си бяха изпратили един на друг, сигурно се равняваха по обем на романа „Война и мир“.

Когато бях на нейната възраст, момчетата не си говореха кой знае колко с момичетата, нито пък им пишеха, но мобилните телефони издигнаха играта между двата пола на по-високо ниво. Някои мъже сигурно се чувстват притиснати, но си мисля, че на нейния приятел му харесва да изпраща любовни сонети и романтични японски строфи хайку по въздушните вълни.

Но аз съм единствената, според която изпращането на стихове по телефона е малко женствено от страна на Айво; докато ти — за моя огромна изненада — си твърдо на негова страна.

 

 

Джени си е тръгнала, за да е с теб, докато аз отскачам до моето отделение, за да видя дали има някаква промяна при мен — все едно че отивам до супермаркета да си купя поредния брой на „Ивнинг Стандарт“.

Мейси седи до леглото ми и държи ръката ми в своята. Говори ми. Трогната съм от вярата й, че мога да я чуя.

— И Джен-Джен ще се оправи — казва тя. — Разбира се, че ще се оправи.

Джен-Джен — това име използвахме, когато беше мъничка, и то понякога се изплъзва случайно по време на разговорите ни дори и сега.

— Ще оздравее напълно! Ще видиш. Ти също. Виж се, Грейси. Съвсем не изглеждаш зле. Всички ще бъдете добре.

Усещам топлината в гласа й и в ума ми изниква друг ярък спомен от спортния празник. Не може да послужи на детективите, но пък ми действа успокояващо, затова ще си позволя да му се насладя за момент — таблетка парацетамол за болезнено пулсиращия ми мозък.

 

 

Мейси вървеше забързано към мен през яркозелената трева, облечена в своята блуза със забавна щампа, прекрачваше белите линии по игрището, а небето горе беше синьо като делфиниум.

— Грейси… — каза и ме прегърна с истинска мечешка прегръдка, която нямаше нищо общо с онези превзети разменени целувки във въздуха.

— Дойдох да закарам Роуина у дома — каза ми усмихната тя. — Преди малко ми изпрати съобщение, че метрото не работело. И така, майката шофьор идва да спаси положението!

Казах й, че Роуина е отишла за медалите и че Ади също е вътре, за да си вземе тортата; шоколадова правоъгълна торта от „Маркс енд Спенсър“, която бяхме превърнали в осеяна с траншеи сцена от Първата световна война.

— Страхотно! — каза тя през смях.

Мейси, моята удивителна сродна душа. Нашите дъщери, две пълни противоположности, никога не станаха приятелки, но ние с Мейси — да. Срещахме се без децата и си споделяхме дребни детайли от техния живот: сълзите на Роуина, когато не успя да влезе в отбора по нетбол, и предложението на Мейси да осигури на господин Кобин нови екипи за отбора или пък секс, стига да сложи дъщеря й на поста атакуващо крило — и уточнението, че това за секса е майтап! Ужасът на Роуина, когато големите й зъби израснаха и настояването й зъболекарят да й върне предишните малки бели зъбки; в отговор на моята зъболекарска история с Джени, в която дъщеря ми бе отказала да яде или да се усмихва, когато й сложиха скоби, докато не й намерихме такива, които бяха яркосини на цвят.

Именно към Мейси се бях обърнала, когато започна третият ми спонтанен аборт по време на партито по случай седмия рожден ден на Джени и ти беше някъде на снимки.

„Чуйте ме сега, дечковци! Майката на Джени трябва да отиде при Дядо Коледа. Да, вярно, че е три месеца по-рано, но е нужно той предварително да бъде информиран за НАИСТИНА ДОБРИТЕ деца. И понеже всички вие сте толкова ФАНТАСТИЧНИ днес, тя иска да е сигурна, че ще получите по един допълнителен специален подарък в чорапчетата си.“

Обърна се към мен и каза: „Материализмът в комплект с Дядо Коледа обикновено върши работа.“

„Значи сега аз ще съм тази, която ще отговаря за «Най-бавният отпада», става ли? Готови ли сте всички?“

И всичко беше наред. И никой не разбра. И тя остана да забавлява двадесет деца, а аз отидох в болницата; и после взе Джени да пренощува у тях.

Три години по-късно заедно с мен изчака онези дванадесет седмици, след които Адам вече беше в безопасност в корема ми и имаше шанс да се роди на термина си. Подобно на най-близките ни, тя разбираше колко скъп е Адам за нас; нашето спечелено с много усилия бебе.

И сега моята стара приятелка седи до мен и плаче.

Тя плаче непрекъснато. „Сантиментална до глупост!“, би казала по време на коледна служба, но в момента сълзите й са породени от болка. Стисва по-силно ръката ми.

— Вината е моя — казва. — Бях вътре, отивах към тоалетната, когато алармата запищя. Но не знаех, че Джени е в сградата. Не знаех, че трябва да я извикам. Просто отидох да потърся Роуина и Адам. Но те бяха добре, излязоха навън за нула време.

На спортния празник й бях казала, че Адам и Роуина са в училището. Ако бях добавила: „И Джени“, тя щеше да потърси и нея, да се увери, че е излязла навън, преди пожарът да е обхванал цялата сграда.

Две думички.

Но вместо това се бях впуснала да обяснявам за тортата на Адам.

Гласът й звучи като шепот.

— После те видях да бягаш към училището. И знаех какво облекчение ще изпиташ, когато видиш, че Адам е в безопасност.

Спомням си как Мейси стоеше навън и успокояваше учителката на предучилищната група, как Роуина прегръщаше Адам до бронзовата статуя на дете, докато черният, подет от вятъра пушек оставяше петна по синьото небе.

— Тогава ти изкрещя името на Джени и аз разбрах, че тя трябва да е в училището. И ти се втурна вътре. — Мейси замълчава за момент, лицето й е бледо. — Но аз не ти се притекох на помощ. — Гласът й е насечен от чувство за вина.

Но как може да си мисли, че я обвинявам? Просто съм трогната, че, макар и само за миг, си е помислила да се втурне след мен в горящата сграда.

— Знаех, че трябва да ти помогна — продължава тя. — Разбира се, че трябваше. Но не бях достатъчно смела. Вместо това хукнах към пожарните коли, които продължаваха да стоят на моста. Далеч от пожара. Казах им, че вътре има хора. Мислех, че ако знаят, ще стигнат по-бързо до там, че ще действат по-експедитивно. И те го направиха. Искам да кажа, веднага, щом им съобщих, една от пожарните изблъска към тротоара паркирана кола. И тогава хората, които бяха паркирали зад тях, разбраха какво става и излязоха от колите си, а пожарникарите им закрещяха, че в училището има хора, и тогава всички започнаха да избутват колите от пътя. Всички отместваха колите от пътя, за да направят път на пожарните.

Виждам, че спомените й са обсебили настоящето й, че всичко се случва сега, пред очите й, и усеща миризмите и чува звуците — бензинови пари, крещящи хора, свирещи клаксони, миризмата на огън, стигаща до моста.

Искам да я изтръгна от спомените й, да я спася от тях. Искам да я попитам дали дъщеря й е добре, защото се сещам, че я видях в спешното отделение, докато търсех Джени. Помня също, че костюмираният мъж, който говореше с журналистите, спомена, че и Роуина е в болницата. Но от онзи момент насам не се бях спряла, за да помисля и за нея; тревогата за собственото ми дете егоистично беше заела цялото място в душата ми и не бе оставила пространство за никой друг.

Но защо Роуина е ранена, след като я бях видяла заедно с Адам навън, в безопасност до статуята?

Доктор Бейлстрьом пристига на своите високи червени обувки и Мейси трябва да си тръгне. Струва ми се, че се оттегля неохотно, сякаш има още нещо, което трябва да ми каже.

* * *

Вече е късно и копнежът ми по дома е непоносимо силен. Моето легло. Моята къща. Моят живот, върнат ми обратно, за да мога и утре да го живея така, както обикновено.

Ти говориш по телефона с Адам и аз изоставам назад за няколко минути, сякаш след миг ще дойде моят ред да се чуя с него. После бързам да приближа, ослушвам се за гласа му.

— Ще прекарам нощта тук с мама и Джени. Но ще те видя веднага щом мога, става ли?

Чувам дишането на сина ни в телефона. Кратки, забързани дихания.

— Става ли, Ади?

Все още само дишане, дишане, изпълнено с ужас.

— В момента трябва да си силен като войник, Ади, става ли?

Адам продължава да мълчи. И аз чувам бездната помежду ви, онази, която преди ме натъжаваше, а сега ме плаши.

— Лека нощ тогава. Пожелавам ти спокойни сънища и предай поздравите ми на баба Джи.

Трябва да го прегърна, веднага, в този момент; да почувствам топлото му малко телце, да разроша меката му коса и да му кажа колко много го обичам.

— Сигурна съм, че утре баба Джи ще го доведе да те види — казва ми Джени, сякаш прочела мислите ми. — Аз вероятно ще го уплаша до смърт, но ти изглеждаш добре.

 

 

Ти искаш да прекараш нощта до мен и до Джени — разкъсвайки се на две, за да бдиш и над двете ни. Една сестра се опитва да те убеди да си легнеш в осигуреното ти легло. Обяснява ти, че щом съм в безсъзнание, нямам представа дали си до мен, или не, и че на Джени са й сложили прекалено силни болкоуспокояващи, за да усеща каквото и да било. При тези нейни последни думи Джени й се изплезва и аз избухвам в смях. Тук наистина има големи възможности за разиграване на комедийни фарсове и си мисля, че Джени ще се опита да ме надмине в тях.

Сестрата ти обещава, че ако моето състояние или това на Джени „се влоши“, веднага ще те събудят.

Уверява те, че никоя от двете ни няма да умре, без ти да присъстваш. Вероятно прибързах със заключението, че има голям потенциал за комедии в това място.

Ти отново отказваш да си легнеш.

— Късно е, Майк — твърдо изрича сестра ти. — Изтощен си. А утре трябва да си в състояние да функционираш нормално. Заради Джени. И заради Грейс.

Мисля, че именно съветът й да си починеш, за да функционираш утре нормално, е онова, което те кара да отстъпиш — оптимистично е да си легнеш в леглото, демонстрирайки вярата си, че на сутринта все още ще сме живи.

Двете с Джени стоим до леглото ти в семейната стая, разположена точно до отделението по изгарянията. Спиш неспокойно, със здраво стиснати юмруци.

Представям си Адам в неговото легло на два етажа.

— Сред менажерията му от плюшени играчки има няколко лъва — казвам ти. — Но любим му е Аслан и той не може да заспи без него. Ако е паднал от леглото, трябва да го намериш. Понякога се налага да издърпваш цялото легло, защото Аслан пада отстрани.

— Мамо? — казва Джени. — Татко спи.

Сякаш, когато си буден, можеш да ме чуеш. Трогната съм от това разграничение.

— Пък и — продължава тя — той сигурно знае за Аслан.

— Мислиш ли?

— Разбира се.

Но аз не съм убедена, че е така. Ти смяташ, че ще е по-добре Адам да надрасне любовта си към плюшените играчки, след като вече е на осем. Но той ги е навършил току-що.

— Скоро ще можеш сама да слагаш Адам в кревата — казва Джени. — Да намираш Аслан. Всичко това.

Мисля си как държа ръката на Ади в своята, докато той се унася в сън. Всичко това…

— Да.

Защото аз, разбира се, отново ще си бъда у дома. Трябва да бъда.

— Става ли да отида да се поразходя? — пита ме Джени. — Страдам от лека клаустрофобия.

— Добре.

Бедната Джени; и тя като теб е човек, който обича да прекарва времето си навън, за нея е ужасно да бъде затворена в болница.

Сами сме. Гледам заспалото ти лице.

Помня как наскоро след като бяхме започнали да излизаме, те бях гледала, докато спиш, и си бях спомнила онзи цитат от „Мидълмарч“. Знам, не е честно, сега мога да ти цитирам, а ти не можеш да направиш нищо по въпроса!

Както и да е, става въпрос за момента, в който бедната героиня разбира, че в главата на застаряващия й съпруг има само прашни коридори и плесенясали стари тавани. Но аз си представях, че в твоята глава има планини, реки и прерии — широки безгранични пространства с вятър и небе.

Още не ми беше казал, че ме обичаш. Но това трябва да приемем за даденост, нали? Нещо, което се разбира от само себе си, както е през последните няколко години. В началото на връзката ни изписваше тези думи след бръснене върху запотеното огледало в банята, за да ги намеря, когато вляза след теб да си мия зъбите. Обаждаше се просто за да ми ги кажеш. Сядах пред компютъра си и откривах, че си сменил скрийнсейвъра с такъв, през който преминава надпис „Обичам те!“. Никога не го беше правил за друга преди мен и сякаш имаше нужда да продължиш да се упражняваш.

Знам, че емоциите всъщност не се намират в сърцето. Но в нас трябва да има място, което да ги съхранява. Мисля, че докато някой не те обикне, то е грапаво и тревожно бодливо. И тогава, както става при докосването на някой ръбест камък от пръстите на пилигрими, то се изглажда в резултат на деветнадесет години практика.

 

 

Някой току-що подмина семейната стая. Зърнах фигурата за момент в стъкления панел на вратата; една сянка бързо прелетя покрай прага й. По-добре да проверя.

По коридора на отделението по изгарянията върви забързана фигура. По някаква причина се сещам за неясния силует в края на училищното игрище.

Насочва се към онази част, където се намира Джени.

Влиза в стаята й и през открехнатата врата виждам как се надвесва над нея.

Изкрещявам беззвучно.

Виждам как една сестра приближава. Гумените подметки на обувките й проскърцват по балатума и предупреждават за присъствието й. Непознатият се измъква.

Сестрата проверява състоянието на Джени. Аз самата не виждам никаква разлика; не че бих разбрала какво казват мониторите, но на мен положението ми изглежда същото. Но сестрата със скърцащите подметки преглежда апаратурата, с която е свързана Джени.

Тъмната фигура е изчезнала по коридора.

Не приближих достатъчно, за да видя лицето, забелязах само дългото тъмносиньо палто на натрапника. Но вратата на отделението е заключена, така че на него трябва да му е разрешено да влиза вътре. Сигурно е някой лекар или санитар; вероятно бе приключил смяната си, поради което не беше в бяла престилка или синя униформа, а с палто. Може би просто е искал да провери как е пациентката, преди да си отиде у дома.

Виждам, че Джени се връща, и й се усмихвам.

Но се страхувам.

Кой носи дълго тъмно палто посред юли?