Розамънд Лъптън
После (28)

27

Събота сутрин. Би трябвало радиото да работи, а аз да си лежа в леглото и да си пия кафето, което си ми донесъл половин час по-рано, без да ме събуждаш, затова сега е хладно и въпреки това съм доволна от наличието му. Би трябвало да подушвам аромата на пържен бекон и наденички откъм долния етаж, докато приготвяш твоята чудовищна закуска за теб и Ади, и да се надявам, че си се сетил да отвориш прозореца, за да не се задейства нашият свръхчувствителен детектор за дим и да стресне съседите, както и да накара морските свинчета да се мятат тревожно из клетката си. Джени продължава да спи дълбоко, без да чува пискането на мобилния си телефон при пристигането на съобщение — той не спира да бипка от осем часа насам, очевидно набират погрешен номер, тъй като никой от приятелите й все още не е станал. Но тя скоро ще се появи с подпухнали от сън очи, ще седне на края на леглото ми и ще замрънка, че не си й занесъл чай.

— Приготвянето на чай изисква повече усилия от правенето на кафе, Джен.

— Нямам нищо против да е чай от пакетче.

— И пак трябва да го запариш, да го извадиш и да го изхвърлиш в кофата. После да сипеш млякото. Сутрин татко ти осигурява само напитки, за приготвянето на които се изисква една стъпка.

Тя се обляга на възглавниците до мен и ми разказва с кого ще се срещне тази сутрин, а на мен ми се струва, че беше вчера, когато самата аз прекарвах съботите с приятели в подготовката на главното събитие вечерта. Как е възможно да се събуждам нормално всяка сутрин и един ден да се окаже, че съм тридесет и девет годишна майка на две деца? Дори преди репликата на Тара понякога мисля за себе си през призмата на описанията в таблоидите. Предпочитам да се вмествам в заглавия от рода на „Дързък банков обир от тридесет и девет годишна майка на две деца!“, отколкото в нещо сълзливо-сантиментално.

Джен ме целува и отива „да си направя моя си чай“.

 

 

Доктор Санду ти казва, че съпротивителните сили на дъщеря ни отслабват; състоянието й бавно се влошава, както са и предполагали.

— Може ли все още да й се присади сърце? — питаш.

— Да. Все още е достатъчно силна за това. Но не знаем колко време още ще бъде така.

Джени ме чака вън от интензивното отделение. Не пита дали са намерили сърце. Също като мен тя вече умее да разчита нечие изражение от разстояние десет крачки и да интерпретира правилно мълчанието. Преди си мислех, че единственото потискащо мълчание е това, което настъпва след „Обичам те…“.

— Леля Сара ще говори с онази сестра, Белинда — казва Джени.

— Така.

— Освен това получи съобщение да се срещне с някого след половин час в кафенето. Изглежда наистина доволна. Мислиш ли, че е нейният човек?

Последния път бях завидяла на близостта на Джен със Сара, сега е обратното — завиждам на близостта на Сара с Джен. Джени и аз изобщо не разговаряме по подобни теми. Казвам подобни теми, защото дори езикът представлява минно поле. Например „секси“ е старомодна дума и издава, че нямам представа как се говори в днешно време, но „гореща“ е срамна за употреба от някой на моята възраст (тридесет и девет годишна майка на две деца). Всъщност не, не трябва да се говори за минно поле, цялата област е забранена за дадена възрастова група; всяко поколение лингвистично си я запазва само за себе си. Но по някакъв начин Сара беше допусната в нея.

Това обаче не означава, че възприемам правенето на секс като ритуал на прехода от детството към света на възрастните. Всъщност смятам, че понякога е точно обратното. Дразниш ме, като ме обвиняваш в лицемерие. Но аз съм тази, която иска да използва креативния термин „да правиш любов“ вместо егоистичния „да правиш секс“. Сега обаче трябва да преустановя този малък разговор, който води до задънена улица, защото сме се изравнили със Сара, която с рязка крачка върви по коридора.

Белинда, спретната в своята сестринска униформа, прехвърля заедно със Сара болничното досие на Мейси.

— Миналата зима си е счупила китката — посочва Белинда. — Казала е, че се е подхлъзнала на заледено стъпало.

— Някаква причина, поради която грижещите се за нея лекари и сестри да са сметнали това за съмнително?

— Не. Спешното отделение се пълни със счупени ръце и крака, когато се заледи навън. И после, в началото на март тази година, идва това.

Чета заедно със Сара данните за приемането на Мейси в болницата с две счупени ребра, със спукан череп и изпаднала в безсъзнание. Беше казала, че е паднала по стълбите. След изписването й две седмици по-късно не се беше появила на нито един от назначените й контролни прегледи. По онова време се бях опитвала да се свържа с нея, но чувах само съобщението на телефонния секретар. По-късно ми обясни, че Доналд я завел на спа почивка. Бях си помислила, че за нея е много нетипично да отиде именно на такъв вид почивка, но когато я заразпитвах, тя ми се беше видяла сконфузена. Направих си извод, че ваканцията й очевидно е била провал.

В папката на Мейси няма нищо друго. Не беше показала на никой лекар насинената си страна, нито синините по ръката си от деня на пожара, скрити под дългите ръкави на блузата й.

Белинда изважда папката на Роуина, но е явно, че вече е запозната със съдържанието й; обикновено усмихнатото й лице сега е разстроено.

— Миналата година е имала значително изгаряне по крака. Каза, че е изпуснала гореща ютия върху себе си и следата наистина приличаше на следа от ютия.

Спомням си как Доналд запали цигара и как Адам стреснато се сви и се отдръпна назад.

Дали белегът на Роуина не беше причината да носи дълги панталони на спортния празник? А аз си бях помислила, че е по-прилично облечена от Джен.

— Нещо друго? — пита Сара.

— Не. Освен ако не са ходили в друга болница. Понякога се случва. Комуникацията между отделните болници не е толкова добра, колкото би трябвало да бъде.

— Бих искала да ми съобщите, ако Доналд Уайт отново дойде на посещение — поръчва Сара. — Не искам да разполага със свободен достъп до отделението и да остава насаме с дъщеря си и жена си.

Белинда кима. Среща погледа на Сара.

— Нищо не мога да направя, докато някоя от двете не съобщи в полицията — раздразнено изрича Сара.

— Ще ги окуражите ли да го сторят?

— Нека първо да ги докараме до състояние, в което това ще се превърне в опция. Първо да изправим Роуина на крака и да я изкараме оттук. Не искам да ги принуждавам да предприемат каквото и да било, докато са толкова уязвими. Ако решим да го правим сега, това може само да ги накара да се отдръпнат и да се затворят в себе си.

 

 

Сара отива да се срещне с Мохсин в кафенето. Лицето му с цвят на карамел е уморено; под очите му се виждат тъмни сенки.

— Това той ли е? — пита Джени.

— Не. Любовникът й е по-млад и по-красив.

Джен дори не трепва, когато използвам срамната дума „любовник“, вместо това се усмихва.

— Радвам се за нея.

Сара и Мохсин привеждат глави един към друг; стари заговорници. Присъединяваме се към тях.

— Прилича ми на домашно насилие както над майката, така и над дъщерята — казва Сара.

— Не разполагаме с нищо срещу него — възразява Мохсин. — Един акт за превишена скорост, издаден миналата година, това е всичко.

— Според показанията на директорката, първоначално Роуина Уайт е била определена да изпълнява ролята на училищна сестра по време на спортния празник. Едва миналия четвъртък са си променили мнението и са я заменили с Джени.

— Мислиш, че се е опитал да нарани дъщеря си? — пита Мохсин, очевидно следвайки същата логика, както Джени по-рано.

— Възможно е. Може би е вярвал, че Роуина ще е сестрата. Може би никой не му е споменал за размяната. Можеш ли да откриеш медицински бележки за Мейси и Роуина Уайт и в други болници? Да видим дали не сме пропуснали нещо?

Той кимва.

— А какво стана с инвеститорите в „Сидли Хаус“?

— Има две дребни риби, склонни да вземат участие в рисковани сделки. Инвестирали са средства в редица подобни проекти, но се занимават със законен бизнес. Най-големият инвеститор е тръстова компания „Уайтхол Парк Роуд“.

— Знаеш ли кой я притежава?

Мохсин поклаща глава.

— Може случаят с домашното насилие да не е свързан с анонимните писма — подхвърля той предпазливо. — А пожарът да е напълно отделен и от двата. Може да се окаже, че трите случая са напълно самостоятелни.

— Има връзка. Сигурна съм.

— Отиди в която и да е институция — в това число и училище — и вероятно ще откриеш случай на домашно насилие. Както и такъв на психически тормоз. Може би не на такова ниво, на каквото го е изпитала Джени, но все ще откриеш, че в класната стая, в учителската стая, в интернет пространството се случват жестоки неща.

— А нападението над Джени?

Мохсин леко се извръща настрана.

— Все още не вярваш, нали?

Той мълчи. Сара го гледа изпитателно.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че трябва да те накарам да престанеш да се притесняваш.

— Е, това е повече, отколкото прави всеки друг, така че ти благодаря.

Двамата не са свикнали на подобна неловкост в отношенията си.

Той взема ръката й в своята и я стиска.

— Бедният Тим страда за теб.

— Вече не е… — Сара се поколебава. — … редно. Трябва да се върна при Майк.

Почти в мига, в който двамата си тръгват, чистачката напръсква масата с нещо смрадливо.

Възможно ли е човек да изпитва носталгия по една маса? Защото аз съм напълно обладана от копнеж по нашата стара дървена кухненска маса, в единия край на която са наредени рицарите на Адам, а в другия се въргаля вчерашният вестник; а нечие яке или пуловер висят преметнати на близкия стол. Знам, дразнех се от „бъркотията!“ и настоявах „да разчистват след себе си!“. Сега копнея за живот сред хаос, вместо за такъв в прекалено организирания свят на гладки и лъскави повърхности.

Забелязвам, че Джени е затворила очи и не помръдва.

Почистващият препарат продължава да вони остро по изкуствената повърхност на масата в кафенето.

— Отидох до училищната кухня — казва Джени. — Бяха я изчистили основно. Вътре се вдигаше пара, защото бяха пуснали съдомиялните.

Тук парата идва от току-що измитите чаши и чинийки, поставени на решетка до кафемашината.

— Бях радостна, че ще изляза навън — продължава Джени.

Наблюдавам я много отблизо, няма да я оставя да отиде твърде далеч по коридора на паметта си; няма да я оставя да премине през последната двойка врати — нито дори да доближи до тях.

— Взех две бутилки вода от кухнята — продължава тя. — Нали се сещаш, от онези наистина големи бутилки с дръжки за носене? Беше мое задължение да изнеса допълнително вода в края на спортния празник, в случай че не им стигне. Пластмасовите дръжки са прекалено остри и се врязват в ръцете ми. Изнасям ги нагоре по онези тесни стъпала, нали знаеш, при изхода до кухнята?

Джени млъква и разтърсва глава.

— Това е. Излизах от училището, определено излизах. Но не знам какво стана после.

— Бутилките с вода бяха вън, отстрани на училището, на онзи покрит с чакъл участък край изхода до кухнята — казвам, спомняйки си, че Роуина беше използвала едната, за да намокри кърпата си, преди да влезе в сградата.

— Но защо съм се върнала вътре? — чуди се Джени.

— Може би за да помогнеш?

— Само че децата от предучилищната група бяха изведени без проблеми навън, нали? И Тили? Всички излязоха.

Не знам какво да кажа.

— Може би точно тогава съм си загубила телефона — отбелязва тя. — Когато съм се навела да оставя водата на земята. Беше в онова малко джобче на червената ми пола. И преди е падал оттам.

— Да.

— Трябва да отидеш да видиш какво прави леля Сара. Аз ще остана тук, ако не възразяваш. Това е единственото място, което е що-годе нормално.

— Няма да се опитваш да си спомниш повече, нали?

— Мамо…

— Не и без мен. Моля те.

— Добре.

 

 

Оставям Джени в кафенето и отивам в интензивното отделение.

Айво стои в коридора. При самия вид на тесния му гръб и модерната му прическа ме нападат живи спомени за Джени, за едно цяло измерение от нея, което е останало зад гърба ни от пожара насам — жизнената, енергична тийнейджърка, изпълнена с ентусиазъм от живота и със страстно чувство за хумор; Джени, ходеща из облаците. И обзета от някаква безпомощност, когато се влюби; и толкова убедена, че ако тръгне да пада, Айво ще я хване.

Той не е доближил до леглото й, но не е и избягал. Приближавам. Лицето му е бледо. Докато я гледа през стъклената стена, през тялото му минават тръпки. Прилича на момче, паднало на тротоар, докато го бият, ритат и налагат с юмруци.

Изпълвам се с огромна жал.

Сара е с него.

— Говорих с нея в сряда — казва Айво. — И тя ми звучеше както обикновено. Щастлива. После си разменяхме съобщения. Последното от мен трябва да е получила малко след три часа английско време.

Той се извръща настрани, вече не гледа към Джени.

— Ще ми кажете ли какво става?

— Пострадала е много лошо. Вчера сърцето й спря да бие. Има нужда от трансплантация, за да оживее. Иначе й остават само още няколко седмици живот.

Думите на Сара го шибат отново и отново.

— Съжалявам — казва тя.

Мисля, че ще пита дали Джени ще остане обезобразена. Дали Сара ще му каже, че все още не се знае? Той мълчи.

— Пожарът е бил умишлен — обяснява Сара. — Не знаем дали някой се е прицелил в Джени. Вероятно има връзка с анонимните писма. Знаеш ли нещо?

— Не. Тя нямаше никаква представа кой е бил.

Гласът му е тих и трепери.

Виждам как ставаш от мястото си до леглото на Джени и излизаш в коридора, но двамата още не са те забелязали.

— Някой я заля с червена боя — казва Айво. — Тя ми се обади. Трябвало да накара една приятелка да я подстриже. Боята не излизала. Плачеше.

Сара се вкопчва в тази информация.

— Видяла ли е нападателя?

— Не. Изненадали са я в гръб.

— Поне някакво описание?

— Не.

— Кога се е случило това, Айво?

— Преди около осем седмици.

— Знаеш ли къде е станало?

— В търговския център „Хамърсмит“, точно до „Праймарк“. Джени мислеше, че нападателят трябва веднага след това да е избягал в някой магазин или да е свил в страничен изход, водещ към улицата. Каза, че някаква жена пищяла, защото си помислила, че е обляна в кръв.

Виждам как се възпротивяваш на тази информация; в съзнанието ти не е останало никакво свободно кътче, където да съхраниш каквото и да било повече, но въпреки това тя си пробива път навътре.

— Трябваше да я накарам да отиде в полицията — казва Айво. — Ако го бях направил…

— Аз съм полицията, Айво — казва Сара. — Не, погледни ме. Моля те. Тя трябваше да знае, че може да се обърне към мен. Аз съм й леля и я обичам. Но не го е направила. И за това съм отговорна аз. Не ти.

— Тя каза, че родителите й много щели да се разстроят, ако разберат. Не искаше да ги притеснява. Може това да се е отнасяло и за вас.

— Да. Бих искала да дадеш показания в полицейския участък. Ще уредя да пратят кола за теб, а после да те върнат обратно, така че всичко ще мине възможно най-бързо.

Айво кима.

Сара му подава мобилния телефон на Джени.

— Можеш ли да погледнеш и да ми кажеш дали има контакти, които не познаваш? Или съобщения, които ти изглеждат странни? Аз проверих, но не видях нищо подозрително.

Той поема телефона, пръстите му се свиват около него.

— Сега ли да проверя? — пита Айво. — Докато чакам?

Иска да прави нещо, също като теб.

— Да.

Сара те забелязва.

— Имало е нападение с червена боя, Майк…

— Чух.

Може би сестра ти очаква да си ядосан на Айво. Но ти не си. Дали защото ти самият в продължение на цели две седмици не отиде да докладваш в полицията за анонимните писма? Цялото ти тяло изглежда се е предало, лицето ти е изпито.

— Защо не отидеш да видиш Адам? — предлага Сара. — Вече мога да остана при Джени за известно време.

Мисля, че Сара е разбрала колко много се нуждаеш от Адам, както и колко много се нуждае той от теб.

— Айво трябва да даде показания — продължава тя. — А аз имам да прочета някои неща, което мога да свърша и тук. Ако има нещо, ще ти се обадя незабавно.

Айво приближава и я прекъсва:

— Не съм сигурен дали е от значение, но последното съобщение, което й изпратих в сряда следобед, е изтрито.

— Може тя да го е направила — предполага Сара.

— Беше стихотворение. Не лошо. А дори и да беше лошо, тя пак не би го изтрила.

— Телефонът на Джени е бил намерен на чакъла до сградата на училището. Всеки може да си е играл с него.

— Но защо ще му е на някой да изтрива съобщението ми?

— Не знам — признава Сара.

— Откри ли защо е бил отвън? — питаш ти.

— Не. Още не. И не можахме да свалим отпечатъци, защото е бил в ръцете на учителката на предучилищната група и на Мейси.

— Тук ли да изчакам пристигането на полицейската кола, или долу, във фоайето? — пита Айво.

Все още не е приближил до леглото на Джени. Мисля, че изпитва облекчение при възможността да се отдалечи от нея.

 

 

Откривам Джени в подобния на аквариум атриум, покрай нея минават тълпи хора. Дали присъствието й сред толкова много народ й дава усещането, че се е вкопчила здраво в живота? А може би чака Айво, без да знае, че той вече е пристигнал и в момента се намира в интензивното отделение.

„Трябваше да ми кажеш. Имах право да знам.“

— Айво е тук — информирам я. — В твоето отделение, с татко и леля Сара.

— Не искам да го виждам — казва тихо тя.

Вчера тя не се зарадва на връщането му. Вероятно е разбрала, че връзката им се основава на физическото привличане. Толкова е уязвима и аз съм доволна, че сама се предпазва от отхвърляне и по-нататъшна болка.

Не й казвам, че я е гледал през стъклото и се е измъчвал от гледката. Не й казвам, че не я е приближил.

— Разказа на леля ти Сара за червената боя — изричам вместо това. — Също така каза, че ти е изпратил съобщение в три, но някой го е изтрил.

— Никога не трия съобщенията му.

— Може някой да го е сторил, след като си изпуснала телефона си.

— Но защо?

— Не знам. Айво отива в полицейския участък, за да даде показания.

— Значи ще мине оттук? — В гласа й се долавя паника. Тя се извръща и бързо излиза от атриума.

Тръгвам след нея.

— Колко души знаят номера ти, Джен?

— Много.

— Нямам предвид приятелите ти, а хората от училището например?

— Всички. Беше изписан на дъската за съобщения в учителската стая, за да могат учителите да си го вкарат в техните телефони. Трябваше да ми се обадят, ако по време на спортния празник им потрябваше нещо от стаята за оказване на първа помощ.

Джени бърза, бяга от възможността да види Айво.

Но аз оставам на място за момент. Усещам гнева като физическа сила. Трябва да говоря със Сара.

Тя трябва да узнае, че Джени е била извън училището, но после се е върнала вътре. Нещо или някой трябва да са я убедили да го направи; или е била принудена. Може ли да е било съобщение? И възможно ли е човекът, който го е изпратил, да го е изтрил, като в бързината е изтрил и последното съобщение от Айво?