Розамънд Лъптън
После (33)

32

Ти си в коридора заедно със Сара, не спираш да наблюдаваш Джени през стъклото.

— Не може да няма начин да го открият! — възкликваш ти невярващо, гневно.

— Не знаем дори дали в действителност работи по строежите, или просто е излъгал жена си. Ще продължим да го търсим. Както и Доналд Уайт.

— Говорил съм с Доналд само по време на училищни мероприятия. И то преди години. Но не мисля, че е от типа хора, които биха сторили подобно нещо.

— Всъщност няма определен тип — казва Сара. — Говори ли с Ади?

Лицето ти се сгърчва от емоция. Поклащаш глава.

— Ще отида да го видя веднага щом откриете онези двамата.

Сара кима.

— Може би когато подпалвачът е най-сетне зад решетки: те, нещата за Ади ще се променят — казва тя.

Дали тогава най-после ще проговори? Сигурно.

Айво те подминава на път за отделението на Джени. Но само аз знам, че Джени е с него. Приближават до леглото й. Това е първият път, в който тя поглежда към себе си, като изключим момента непосредствено след пожара. Сега лицето й изглежда по-зле оттогава, по-подпухнало, покрито с мехури. Въпреки че знае, че няма да й останат белези, се ужасявам от мисълта как ли се чувства, гледайки обгорялото си лице, обградено от пластмаса. Насилвам се да я погледна.

Сълзите й капят върху лицето на Айво, а той ги изтрива, сякаш са негови.

Мисля, че преди се страхуваше, че може да я отхвърли, затова се беше предпазвала. А сега не й се налага. Любовта му е тази, която й дава сили да се погледне.

Сара приближава до Айво, трогната от мъката му.

— По нея няма да останат белези — казва му тя.

— Да, баща й каза същото.

Но аз знам, че не видът й е причина за скръбта му. А мисълта за онова, което е преживяла.

Казваш на Сара и Айво, че трябва да ме видиш за малко. Сара иска да се обади в полицията и да разбере как се развиват нещата, но сега в ротата на караула до леглото на Джени има ново попълнение, Айво. Е, аз също като теб му имам доверие.

Джени и Айво стоят заедно до леглото й. Аз отивам до нея.

— Сега татко е оставил Айво да ме пази?

— Да.

За първи път не възразява, че няма нужда от пазач; не казва, че е нелепо. Може би сега, когато Айво е тук, тя може да се изправи лице в лице с този страх, така, както се изправи пред предизвикателството да погледне тялото си.

 

 

Ти пристигаш до леглото ми и ме хващаш за ръката. Пръстите ми изглеждат бледи, не са видели слънце от почти четири дни; следата от халката ми е на път да изчезне. Но твоите пръсти с тъмните косъмчета и квадратните нокти изглеждат все така силни и сръчни.

— Айво е с Джени, скъпа — казваш ми. — Мисля, че тя иска именно това.

— Да.

Защото, в крайна сметка, се оказах права за Джени — тя наистина го обича. Но бях права и когато казах, че не я познавам, не напълно.

— Мислиш, че е прекалено млада, за да има такива сериозни чувства — казваш ти. — Но…

— Тя вече почти е пораснала — завършвам вместо теб. — И аз трябва да си отворя очите за този факт.

Станала е голям човек; вярно, млад голям човек, но все пак зрял, с пространство, което си е само негово.

— И аз като теб знам, че за нас тя винаги ще си остане малката Джен — казваш.

— Да.

— Но по някакъв начин трябва да го прикриваме. За нейно добро.

Разбираш.

— Не мисля, че има родител, който наистина да се откъсва от децата си, когато пораснат — казвам ти.

— Някои просто са по-добри в преструвките — отвръщаш.

Докато говорим — аз съм тази, която чува и двама ни, а ти интуитивно долавяш думите ми — за пореден път си давам сметка, че от мига, в който сме се срещнали, не сме спирали да си говорим. Всеки ден. В продължение на деветнадесет години.

Когато беше надалеч, за да снимаш, разговаряхме от разстояние: думите ни съскаха, избледняваха и отново се появяваха, но аз въпреки това ти рисувах картината на моя ден, а ти — ами, щях да кажа, че ти прилежно я опъваше в рамка, но нямах точно това предвид. Защото любовта ни може вече да не е младежка и може вече да не се намираме за красиви по онзи страстен и вълнуващ начин, но ти ми даваш платното, върху което да рисувам и утре.

И едва сега, в този момент, напълно и изцяло оценявам факта, че седиш и продължаваш да говориш с мен. При всяка предоставила ти се възможност — всеки път, когато Сара, а сега и Айво, могат да стоят при Джени — ти идваш при мен.

Помниш ли какво чете Сара на нашата сватба? Тогава не му обърнах особено внимание. Бяхме в църквата единствено за да доставим удоволствие на баща ми („Това ще означава много за него“, а исках да компенсирам факта, че ще съм бременна булка) и се бяхме спрели върху обичайните, предварително предлагани на всички откъси от „Коринтяни“.

„Любовта е дълготърпелива и добра“ — прочете Сара, застанала на амвона. Но аз се чувствах много далеч от търпелива и добра, докато тя четеше толкова вбесяващо бавно! Обувките ми стискаха; мама се беше оказала права за тях, пръстите ми бяха стегнати като в менгеме. Как така позволяваха на гостите да седят, а на нас — не? „Любовта понася всичко, вярва на всичко, надява се на всичко, устоява на всичко.“

С изключение на убийствено тесни обувки с високи токове, стъпили върху твърд църковен под. Но си спомням края.

„… а сега остават тези трите — вяра, надежда и любов; и най-голяма от тях е любовта.“

И си мисля, че да ме обичаш дори когато съм в такова състояние, изисква вяра.

И че твоята вяра, че те чувам, изисква любов.

 

 

И отново — търпелива надежда, когато заедно се връщаме при леглото на Джени.

Тя не е там.

Една сестра забелязва паниката ти и ти обяснява, че са я завели на ядрено-магнитен резонанс и че приятелят й и един лекар от интензивното отделение са с нея.

Ти бързо излизаш от стаята.

Интензивното отделение е безопасно със заключената си врата и многобройния си медицински персонал, но навън злото пълзи по коридорите и си проправя път сред хората в препълнените асансьори; и може би един убиец в момента крачи към нашата безпомощна дъщеря.

Опитвам се да овладея паниката си. Айво е с нея. А също и един лекар. Няма да допуснат нещо да й се случи. Пък и Доналд и Сайлъс са достатъчно интелигентни, за да не рискуват повторна атака в болницата.

Забавям крачка, но ти продължаваш да тичаш.

Подминавам вратата на параклиса и чувам нисък, по животински пронизителен звук.

Влизам вътре.

Джени е коленичила в дъното. Плачът й е отчаян; воят й преминава в сълзи. Всеки нерв в мен ме кара да хукна към нея. Прегръщам я.

— Не исках да съм с него, мамо.

— Но той те обича. Видях го. Сега те остави само за да отиде до блока за ядрено-магнитен резонанс, защото татко ти беше с мен. Не те е отхвърлил, ако това…

— Знам, че ме обича. Винаги съм го знаела.

Тя се обръща към мен и сърцето ми се свива болезнено при вида на мъката, изписана върху лицето й. Не е по-добре от това да гледам обгорялото й лице. Пред очите ми по кожата й избиват мехури от емоционална болка.

— Знаех, че ако го видя, ще ме обземе непоносимо желание да живея.

— Джени…

— Не искам да умра — изкрещява тя и крясъкът й отеква из параклиса, докато не се превръща в гръм от емоции, способен да троши кости.

— Не искам да умра!

— Джен, чуй ме…

Лицето й започва да излъчва светлина. Става толкова ярко, че трябва да отместя поглед встрани. Предишния път, при появата на това сияние, сърцето й беше спряло да бие. Това не може да се случи. Не сега. Моля те!

Това не може да се случи.

И аз хуквам към блока за ядрено-магнитен резонанс, преодолявам коридорите, летящите врати, подминавам толкова много хора с изострени от неоновите светлини лица.

Трябва й сърце. Веднага. Точно в този момент. Хирурзите трябва да извадят старото й увредено сърце и да го заменят с ново, което ще й помогне да живее.

Тичам към асансьорите и се вмъквам вътре точно когато вратите се затварят.

Но госпожица Логан ти беше казала — и беше пределно ясна — че състоянието на Джени трябва да е стабилно, за да може да й се направи трансплантация. Не да умира. Не това. Сещам се за онзи ужасен вой от параклиса.

Беше толкова уплашена, когато се бе изправила лице в лице със смъртта. Ужасена. Но през цялото време се беше държала мъжки и ме беше закриляла със своето чувство за хумор.

Беше ме закриляла.

Бях разбрала, че е пораснала, но не бях забелязала нейния кураж.

Асансьорът се движи прекалено бавно. Прекалено бавно.

Мисля си за червената боя. „Тя каза, че родителите й много ще се притеснят, не искаше да ги тревожи…“ Но аз не бях спряла, за да чуя нейните думи.

Колко дълго ни беше предпазвала?

А аз я смятах за незряла. Спомням си, че Сара изобщо не изглеждаше изненадана.

Асансьорът спира, спира! Хората любезно изчакват реда си, за да влязат.

Хуквам към стълбите.

Мисля си за чакъла, който се забиваше в стъпалата й, за слънцето, което я пареше, докато се опитваше да се върне назад в спомените си за пожара и да помогне на Адам. Защото го обича и е смела в обичта си към него.

Стигам до първия етаж и се спускам към блока за ядрено-магнитен резонанс.

Мисля си за моментите, в които съм била нетактична, безчувствена и съм се държала пренебрежително, а тя само ме беше подкачала незлобливо; за нейната щедра душа.

Почти стигнах. Почти стигнах.

Защо не бях забелязала всичките тези неща по-рано? Защо не бях видяла Джени? Изключителната личност, в която се беше превърнала.

Вече не дете, удивителен възрастен.

„Но твоя дъщеря, да. Винаги.“

Медицинският персонал тича към една от залите.

Влизам вътре.

 

 

Лекарите са я наобиколили, апаратурата издава нечовешки шум, и ти си там. Сещам се за реката Стикс и си представям как Джени е в лодката на лодкаря, който я отвежда в подземния свят. Но лекарите се опитват да я върнат, хвърлят въжета с извити куки, за да уловят лодката, и я дърпат, дърпат я обратно към земята на живите.

Очите ти не се откъсват от монитора.

По него пробягва малка вълна.

Малка вълна!

Обзема ме еуфория.

 

 

— Физическото й състояние драстично се е влошило — казва госпожица Логан на теб и на Сара. — Можем да я задържим стабилна за два, може би три дни.

— И после…? — питаш.

— Възможностите ни се изчерпаха. Трябва да ви кажа, че шансът да намерим сърце през оставащото й време, е нулев.

Усещам изключителната ти умора. Скалният къс на любовта, който бе носил на раменете си, докато се изкачваше по тази планина, се е изплъзнал и се е изтърколил до долу. И ти ще трябва да започнеш с херкулесовската си задача от самото начало.

 

 

— Грешиш, мамо! — каза ми Ади. — Скалният къс не беше при Херкулес. Херкулес е трябвало да убива много чудовища, наистина ужасни, нали се сещаш — като Цербер? Макар че му се е наложило да изчисти и един краварник.

— Това звучи по-лесно.

— Не, защото кравите били специални божествени крави и произвеждали огромно количество изпражнения, и Херкулес е трябвало да отклони една река. Сизиф е онзи, който е носил камъка.

— Бедният Сизиф.

— Предпочитам да бутам камък, отколкото да се бия с някое чудовище.

 

 

Мохсин пристига в отделението.

— Съжалявам, но мисля, че трябва веднага да ви кажа. Било е умишлено. Докато е била в залата за ядрено-магнитен резонанс, някой е разкачил респиратора й.

 

 

Седя с Джени в опърлената градинка.

— Сега вече ще ти зачислят истинска охрана — казвам й. — Очевидно Бейкър изпраща половината полицейски участък тук. А Пени вече е започнала да събира показания.

— Опитва се да оправи нещата със закъснение и така нататък…

— Да.

После разговаряме както трябва, насаме.

Не би било редно да ти предам нашия разговор, решението за това зависи от Джени — един ден… ако си спомни. Но мога да ти кажа, че й се извинявам. И че сега се каня да й разкажа за моята аналогия с обувките, защото мисля, че ще й хареса.

Тя ме гледа удивено.

— Значи съм била мекички мънички терлички, докато един ден съм се превърнала в ботуши, които са закрачили надалеч от теб?

— Нещо такова. — Всъщност доста се гордеех с тази аналогия. Мислех, че казва много — увеличаването на размера с намека за каишките за регулиране на ширината; пазаруване с родител срещу пълна самостоятелност.

Джени ми се усмихва.

— Наистина — казвам й. — Денят, в който вече няма каишки, с които да пристягаш обувките, е много тъжен ден. Крайъгълен камък.

Това я кара да се усмихне още по-широко.

— Но лъскавите сандали ми ги купи ти, нали, мамо?

— Да.

— Обожавам ги.

Може би не трябваше да се фиксирам толкова върху порастването като загуба.

Очаквам гласът на бавачката да излезе с някоя режеща забележка. Обикновено го прави, когато главата ми ражда нова мисъл. Нищо. Може би аз също съм пораснала и най-сетне съм успяла да се отърва от нея.

— Кога ще ми направят трансплантация? — пита Джени.

— Утре сутринта. Първото нещо, с което ще започнат деня.

 

 

Пени е в малкия кабинет, където Бейкър беше хвърлил обвиненията срещу Адам. С нея е един лекар с посивяло лице. Айво чака отвън.

— И сте сигурен, че сте били до нея през цялото време? — пита тя.

— Да, вече ви казах. Бях непосредствено до нея. — Лекарят млъква, тъй като Сара и Мохсин влизат в стаята, но Пени му прави знак да продължи.

— Някой просто е минал много бързо и е издърпал ендотрахеалната тръба. Трябва да е било светкавично бързо, защото не съм забелязал нищо. Искам да кажа, че не отделях очи от нея за дълго. Просто преглеждах записките по състоянието й и проверявах детайлите от скенера. Не очаквах някой да… После чух алармата, уреда, който ни предупреждава за кардиологичен арест. И започнах да се боря с проблема. Забелязах тръбичката на портативния респиратор едва когато и други колеги дойдоха да помогнат. Видях, че е разкачена.

— Благодаря ви — казва Пени. — Можете ли да почакате в коридора? Един колега ще дойде да вземе пълни показания от вас.

Когато докторът излиза от стаята, Пени се обръща към Сара и Мохсин.

— В блока за ядрено-магнитен резонанс има четири зали със скенери и чакалня, а също съблекални с шкафчета. Инсталирана е и защитна врата, но вътре е далеч по-оживено, отколкото в интензивното отделение. Има не само медицински, но и административен персонал — не само лекари и сестри, които работят с апаратурата, но и портиери, които въвеждат родители в блока, както и приходящи пациенти, някои от които пристигат с придружители. Конър взема показания от служителите на рецепцията и се надявам приятелят на Джени да е видял нещо.

— Разполагате ли със снимки на Доналд Уайт и Сайлъс Хайман? — пита Мохсин.

— Опитваме се да го уредим, но не е лесно да се сдобием с техни портрети, при положение че не знаем местонахождението нито на единия, нито на другия. А жените им отказват да сътрудничат.

Пени вика Айво.

Някога ми беше заприличал на момче, което ужасяващите факти бяха запратили по гръб на тротоара. Но сега той влиза в стаята решително изправен.

— Тя няма да умре — казва.

Напомня ми за теб. Не по отрицанието пред лицето на фактите, не по онзи твърдоглав оптимизъм, а по силата, която се изисква, за да вървиш с изправени рамене. Значи, в крайна сметка, Джени си беше намерила мъж като баща си.

Всичките тези разкрития, и то толкова бързо! Нищо чудно, че гласът на бавачката си тръгна — умът ми вече не представлява уютен дом за нея.

— Можеш ли да ми кажеш какво видя? — пита го Пени.

— Нищо. Не видях нищо.

Бесен е на себе си.

— Само ако можеш да ми кажеш…

— Не ме пуснаха вътре с нея. Другите пациенти бяха с придружители, видях ги да влизат, но на мен не ми разрешиха.

Гласът му продължава да е гневен; този път емоцията е насочена към други хора. Защото и други възрастни са пренебрегнали Айво, както аз някога — просто гадже на една тийнейджърка; на цял свят разстояние от женените възрастни.

— Обещах на баща й, че ще се грижа за нея. Казах, че ще съм с нея. За да може да прекара малко време с жена си.

— Ще му обясня и той ще разбере — обещава Сара.

— Как би могъл? Аз не мога.

— Ти изчака ли да я изведат? — пита Пени.

— Да. Пред ядрено-магнитния резонанс. В коридора.

— Видя ли някого?

— Не забелязах никого. Точно както би могло да се очаква. Доктори, сестри. Портиери. И пациенти, някои в нормални дрехи — предполагам, че не пребивават постоянно в болницата.

Айво излиза, за да се върне при Джени. Някой позвънява на Пени и тя вдига телефона.

— Та тя и без това умира, за бога! — казва Сара на Мохсин. — И без това умира. Защо да й се съкращава животът допълнително? Защо й го причиняват?

— Може би Доналд Уайт или Сайлъс Хайман — онзи, който го е сторил — не знае, че Джени умира — отвръща Мохсин. — Когато си говорила по въпроса, то е било да коментираш нуждата от трансплантация. Може би нападателят е чул именно това.

— Но трансплантацията така и така никога нямаше да се случи. Наистина. Просто искахме да… Шансът бе едно на един милион… за времето, което й беше останало. А сега…

Мохсин взема ръката й в своята.

— Може би негодникът не знае това — казва той. — Може би се притеснява, че може да й намерят сърце.

— Бях там през цялото време, бях там, по дяволите, и не го спрях. Не се погрижих за нея. Точно тук.

Гласът й пресеква. Мохсин я прегръща.

— Скъпа…

— Как да помогна на Майк? — пита Сара. — Как?

Сега гласът й звучи по бащински, иска да стори нещо, защото години наред тя ти е била не само майка, но и баща, но аз никога преди не бях се замисляла за това.

Сара рязко се отдръпва от Мохсин, гневно издухва носа си.

— Трябва да открием негодника.

— Сигурна ли си, че ти…

— Дъщеря му умира, а жена му на практика е мъртва във всяко едно отношение, освен по документи, и аз не мога да сторя нищо, за да помогна. Единственото, което мога да направя за него сега, е онова, което съм обучена да правя. В момента на него изобщо няма да му е до раздаване на справедливост — нима това би променило нещо, за бога? Но може би след време, след години, това ще е едно нещо, свършено както трябва. Само едно нещо. Пък и това е единственото, което мога да сторя за него.

Пени затваря телефона.

— Бейкър иска да го изчакаме, преди да говорим с Роуина Уайт. Петнадесет минути. Този път ще измъкнем истината от нея.

 

 

Стоиш до леглото ми. Мълчиш, но сега вече съм свикнала с това; все едно разбираш кога наистина съм с теб.

Айво е при Джени и аз съм доволна, че заявяваш доверието си в него, като отново му позволяваш да я пази.

Посягам и те прегръщам.

Ти ми казваш, че докторите са ти казали, че на Джени й остават само още два дни.

— Само два дни, Грейси.

И докато ми го казваш, истината те удря през лицето. Онази безкрайна зелена прерия на съзнанието ти, с нейното укрепление от надежда, е наводнена от ужаса ти. Вече не можеш да продължаваш да се надяваш.

Искам да ми кажеш нещо за човека, който го е сторил! Искам да се закълнеш, че ще му отмъстиш, искам да си Максимус Децим Меридий.

Но дори гневът ти да е все още в теб, ти не го забелязваш.

Сещам се за филма за цунамито, който гледахме в коледната вечер, и за родилката, стиснала се здраво за клоните на едно дърво, твърде погълната от раждането, за да погледне към жестокото разрушение наоколо си. Единственото, което има значение за нея, са само тя и животът на детето й.

Хващаш ръката ми. Усещам, че трепериш, но не мога да ти помогна.

Една сестра и един портиер идват, за да ме отведат за скенер. Там, където трябва да си представяш, че удряш топката, за да осветиш част от мозъка си за техните монитори.

Портиерът освобождава спирачката на колелата на леглото ми, сякаш съм в бебешка количка.

— Удари топката за „да“, Грейси — поръчваш ми. — С все сила. Моля те.

Помня как казах на мама, че ще съм като проклетия Роджър Федерер.

Портиерът избутва леглото ми от отделението, една сестра върви отстрани.

Но аз оставам с теб, държа ръката ти.

Съжалявам.