Розамънд Лъптън
После (26)

25

— Майк? — поглежда те въпросително Сара.

— Той беше тук. Гледаше я през стъклото. Видях го да я гледа през стъклото.

— Кой?

— Не знам. Беше си сложил качулка, а помежду ни имаше количка, така че не можах да му видя лицето.

— Откъде разбра, че е опасен?

— Стоеше, без да помръдне.

Сара те гледа, чака да чуе повече.

— Беше напълно неподвижен — казваш. — Никой не стои напълно неподвижно. Всеки се движи. Никой не стои просто ей така, за да гледа. Чакаше тя да остане сама. Да я оставя.

Сещам се за онази фигура в края на игрището; фигурата, която забелязах именно заради нейната неподвижност.

— Той иска да я убие — казваш.

— Видя ли нещо друго?

— Извърна се настрана, когато забеляза, че го гледам, и просто зърнах палтото му, това е. Синьо палто с качулка.

— Това ли е всичко? — възкликва Джен. — Някакъв човек с палто стоял неподвижно?

Но долавям, че и тя се страхува.

— Ще бъда в градината.

— Добре.

Джени се отдалечава, обърнала гръб на всичко това.

— Може да е бил Хайман — казваш на Сара. — Ако Джен го е видяла в училището или е забелязала нещо, което да го уличава.

Вече си го казвал и преди и повторението сякаш засилва валидността на твоите подозрения.

— А може би авторът на анонимните писма е станал по-опасен, отколкото сме предполагали — възразява Сара и на мен отново ми се приисква да можех да й кажа за нападението с червената боя.

— Когато престанат да тъпчат Джен с толкова много опиати, тя ще е в състояние да ни разкаже дали е видяла нещо — казваш.

Но нито Сара, нито аз споделяме твоята увереност. Сара, защото не е сигурна, че Джени някога ще се оправи достатъчно, за да престанат лекарите да я упояват; а аз, защото знам, че в момента тя не може да си спомни нищо, случило се след изпращането на съобщението до Айво в два и половина.

— Ще позвъня в участъка — казва Сара и излиза от интензивното отделение, за да се обади на колегите си.

Прегръщам те, отпускам лице върху ризата ти, чувам ударите на сърцето ти.

Сега се чувствам толкова близко до теб, скъпи мой.

Ние сме единствените, които знаят, че мъжът в синьото палто наистина съществува. Сара приема тази информация на доверие, но ти и аз знаем. И сме напълно обединени срещу заплахата срещу нашата дъщеря. Ние сме Земята на война срещу извънземните; семейство тестудо.

И въпреки че не караш Джени да си довършва домашното или да преговаря, нито й мърмориш, че трябва да се яви на поправителните, ти я пазиш всеотдайно и самоотвержено, когато анонимен негодник й изпраща жестоки писма; когато един маниак се опитва да я убие.

А когато някакъв доктор твърди, че й остават три седмици живот, ако не се направи трансплантация, ти я уверяваш, че ще получи сърце. Уверяваш я, че няма да я оставиш да умре. И аз с цялото си същество искам да ти повярвам.

Моментно раздвижване на въздуха, когато покрай нас бързо избутват някакъв младеж, включен към кислороден апарат — в безсъзнание и напълно неподвижен. Не може да е на повече от двадесет. Майка му е с него. И двамата го гледаме.

Сара се присъединява към нас.

— Можеш ли да останеш при Джен? — питаш я. — Докато полицията пристигне? Трябва да съм с Ади, поне за малко, и…

Тя слага длан на рамото ти.

— Никой няма да дойде. Съжалявам.

Подобно на Джени, никой от полицията не беше сметнал, че някакъв застанал неподвижно човек е повод за притеснение. Вярата във важността на твоето подозрение приключва със Сара.

— Ще отида да се видя със Сайлъс Хайман, да разбера къде е бил тази сутрин — казва тя. — И ще говоря с „Ричмънд Поуст“, да установим кой им е казал за пожара.

— Но първо трябва да видя Ади и…

Сара те прекъсва:

— Ако някой се опитва да убие Джени, трябва възможно най-бързо да разберем кой е този човек. Това ще помогне и на Ади. Защото не искам той да прекара още един ден, измъчвайки се, че обвиняват него за случилото се.

Ти кимваш; вероятно си спомняш всичките онези статистики, които Сара ни е цитирала през годините. Броят на разрешените случаи намалява правопропорционално на минаващото време — следите изстиват; пропуснати свидетели, които впоследствие са станали неоткриваеми; непроведени навреме разпити.

Стоиш до леглото й, но аз знам, че отново изпитваш болката да си разкъсан на две.

* * *

Отивам при Джени в градината. Слънцето е точно над главите ни, а сенките, дребни силуети на предметите, които ги хвърлят, не са способни да предложат сянка.

Джен седи, обвила коленете си с ръце.

— Отивам с леля Сара — уведомявам я.

Тя се обръща към мен.

— Сещаш ли се за последния път, когато видя Ади?

Кимвам със свито сърце при този спомен. Мама беше казала на Адам, че повече няма да се събудя, и аз се бях опитала да го успокоя, но той не можа да ме чуе.

— Точно преди това ме попита дали една миризма може да ме накара да си спомня за звука на противопожарната аларма в училището.

— Доналд тъкмо беше влязъл в стаята на Роуина — кимам. — Мислех, че може да са ти подействали одеколонът или цигарите му.

— Като някакъв сензорен телепорт? — пита Джени, завладяна от идеята. — „Телепортирай ме, Скоти!“

Любимата фраза на теб и на Ади. Усмихвам й се.

— Нещо такова.

— Мислиш ли, че някаква миризма би могла да ме накара да си спомня повече за пожара?

Сещам се за аромата на шибоя в същата тази градина, за наситения с мирис на свежа трева въздух на училищното игрище — как всеки път ме пращат в миналото и за няколко мига наистина съм там. Нейното определение „сензорен телепорт“ не е съвсем далеч от истината.

— Може да се получи — казвам.

Но връщането назад в онзи пожар, пък било то и само за няколко мига, ще бъде ужасяващо.

— Онова, което трябва да си спомня, е случилото се преди пожара — поправя ме тя, забелязала притеснението ми. — Когато извършителят е драсвал клечката.

— Не съм сигурна, че можеш да контролираш паметта си по този начин.

— Трябва да сторя нещо, за да помогна на Ади.

Пред очите ми изниква дребничкото му личице, когато мама го отвеждаше, изтормозените виолетови сенки под очите му; сещам се как цялото му тяло сякаш беше онемяло.

— Ти върви с леля Сара, а аз ще подуша малко из болницата — продължава Джени.

Кимам, защото не се притеснявам, че може да се доближи твърде много до избухването на пожара — в болницата няма нищо, което дори слабо да наподобява миризмата на пожар или на училище.

— Сигурна ли си, че не те боли, когато излизаш навън? — пита ме тя.

— Напълно. — Сключвам пръсти зад гърба си.

Този път не мисля, че се опитва да се отърве от мен. Но вярвам, че има друга причина, поради която желае да остане в болницата.

— По това време на годината самолетите са препълнени — казвам. — Може да му отнеме доста време, докато си смени полета.

Джени се извръща от мен, сякаш съм я хванала на местопрестъплението; леко засрамена е.

— Да.

 

 

Излизам от болницата заедно със Сара.

Докато пътуваме в колата, си мисля за младежа, който видяхме в интензивното. Бях се запитала дали ще умре, или мозъкът му вече е престанал да функционира и просто поддържат жизнените му функции. Бях се зачудила дали ще е подходящ донор за Джени. Бях се надявала да е.

После видях майка му; нейното страдание. И се засрамих. Защото все още се надявам, че ще е подходящ донор за Джени; и че е мъртъв. Надеждата в мен е грозна, хвърля петно върху човека, който някога бях.

Мисля, че и ти изпитваш същото.

Невинаги доброто е това, което свързва хората, нали така?

Сара паркира пред къщата на Сайлъс Хайман. Болката все още не ме е завладяла. Явно ставам все по-устойчива.

* * *

Наталия отваря вратата — запотена, зачервена и вбесена.

— Да?

Гласът й е агресивен, гневът се носи около нея като гореща мъгла.

— Детектив сержант Макбрайд — казва Сара със спокоен глас. — Може ли да вляза?

— Като че ли имам избор? — отвръща тя, но по лицето й се изписва страх.

Сара не отговаря на въпроса й, но влиза в апартамента.

— Съпругът ви вкъщи ли е?

— Не.

Предпочита да не казва нищо повече.

Вътре е потискащо горещо. През зимата по стените на апартамента вероятно избива влага, но сега те задържат горещината. Едно мръсно и запотено току-що проходило бебе пищи; памперсът му виси тежко. Наталия не му обръща внимание, отива в банята. Сара я следва.

— Знаете ли къде е?

— На един строеж. Там е още от сутринта.

Предишния път, когато й беше казал, че е на строеж, всъщност беше отишъл в болницата.

Във ваната се борят две малки момченца. Едното разплисква мътната вода по очуканите плочки на пода. Вратлетата и лицата им са загорели от слънцето.

— Знаете ли на кой строеж точно?

— Може би на същия от вчера. Голям обект в Падингтън. Но не беше сигурен дали ще го искат отново. Излизай от ваната, Джейсън. Веднага!

Строежите са доста добро алиби.

— Не е ли малко рано за къпане? — пита Сара и мисля, че просто прави опит да се държи приятелски, но въпросът й прозвучава като критика.

Наталия я поглежда с неприязън.

— По-късно ще съм прекалено уморена.

Най-малкото дете продължава да пищи още по-отчаяно, памперсът му вече е увиснал до коленете, натежал от урина. Наталия забелязва, че Сара гледа към него.

— Знаете ли колко струват? Памперсите? Знаете ли?

За момент виждам как изглежда Сара в нейните очи. Някога и аз я бях смятала за прекалено критична към другите.

— Знаете ли кога ще се прибере?

— Нямам представа. Вчера се върна чак след десет. Не спря да работи, докато не се стъмни.

Наталия сграбчва едното от момчетата и го увива в хавлия, докато то се дърпа да се освободи. Червените следи от слънчево изгаряне приличат на ярки ленти по кожата му.

Нищо чудно, че екзотичната й красота се изхабява толкова бързо. Три момчета под четиригодишна възраст в един малък апартамент и никакво търпение, което да разшири малко пространството.

— Казахте, че в сряда следобед Сайлъс е бил с вас.

— Да. Организирахме си пикник в Хаус Парк в Чизик. Тръгнахме оттук някъде към единадесет, върнахме се около пет.

— Доста дълъг пикник?

— Вие бихте ли стояли тук? Паркът е безплатен. Лосионът против изгаряния — не. Как да го слага човек толкова често, колкото трябва? Сайлъс си поигра с децата. Остави ги да го пояздят, такива работи. Можеше да го прави цяла вечност. Мен подобни работи ме отегчават до смърт.

— Сайлъс познава ли Доналд Уайт?

Сара се опитва да разбере защо Доналд беше позвънил на Сали Хийли след раздаването на наградите и беше отменил искането на Мейси за ограничителна заповед. Защо беше защитил Сайлъс?

— Кой? — пита Наталия. Или наистина не знае за кого стана дума, или е професионална актриса.

— Имате ли нещо против да почакам Сайлъс във всекидневната?

— Разполагайте се.

Сара излиза.

Поглеждам отново в банята. Парата и влагата са пропити с напрежение. Толкова е тъжно, че къпането на тези деца е стресиращо и враждебно занимание.

Спомням си как, когато беше на три години, Джени се криеше под хавлията, след като съм я извадила от ваната.

— Магическа скала, магическа скала — трябваше да казвам.

— Да! — чуваше се изпод кърпата.

— Ще ми дадеш ли едно малко момиченце на три години с руса коса, което се казва Джени, моля?

Кърпата се отмяташе.

— Ето!

Вдигах топлото й все още влажно телце и го прегръщах.

Магически момент.

 

 

Сара натиска отворената врата към кухнята и влиза вътре. Беше забелязала закачения на стената училищен календар: датата 11 юли — рожденият ден на Адам и спортният празник — оградена с червено, подобно на проклятие.

Сара отива във всекидневната и тихо започва да рови из хартиите и пощенските пликове, струпани на разбъркана купчина върху масата. Не знам точно колко незаконно е това, което прави, нито какво ще й се случи, ако я хванат, но тя продължава бързо и методично да проявява този свой тих кураж, който току-що съм открила.

В един плик на дъното на купа открива свещи за рожден ден. Пастелносини. Осем на брой.

Наталия тихо влиза в дневната след Сара. Движенията й, подобно на очите й, са като на котка. Изкрещявам предупреждение, възможно най-силно, но Сара не може да ме чуе.

— Сайлъс каза, че ги е намерил на постелката пред вратата вчера сутринта — казва Наталия и Сара трепва. — Странно нещо, нали? Защо някой ще ни праща проклети свещи за рожден ден?

Спомням си думите на Джени за подпалвача и за мобилния й телефон. „Може би е искал трофей.“

Това ли беше направил Сайлъс Хайман? И после се беше престорил, че някой друг ги е изпратил?

Двете момченца се втурват в дневната; от тях тече вода. Едното пищи, другото го удря, но врявата, която вдигат, не запълва тишината между двете жени.

Сара тръгва към изхода.

— Значи няма да изчакате Сайлъс? — пита Наталия.

— Не.

Явно засега няма да разберем къде е прекарал следобеда. Струва ми се, че Сара е притеснена от нещо. Може би току-що й е хрумнало колко много закони е погазила с идването си в тази къща и ровенето из нещата в нея.

А може и да е заради свещите.

Наталия крясва на децата да мълчат. После препречва изхода на Сара. Изглежда враждебно настроена, потна и невзрачна.

— Някога не бях такава — казва тя, сякаш се вижда през очите на Сара.

Не, мисля си, до неотдавна, когато Сайлъс все още имаше работа и когато имаше само едно дете, беше екзотично красива и самоуверена.

— Не сте били такава? — вдига вежди Сара и в гласа й се долавя гняв. — Джени също не беше такава — продължава тя. — А Грейс можеше да говори. Да се усмихва. Да се грижи за децата си. Смятайте се за щастливка, че децата ви са здрави и че можете да им бъдете майка. Смятайте се за щастливка.

Наталия отстъпва встрани, сякаш отместена от силата на тези думи. Сара си тръгва.

Не бях се замисляла, че мога да завиждам на Наталия Хайман. Сега разбирам, че имам всички основания за това.

 

 

Пътуваме към „Ричмънд Поуст“. Наблюдавам Сара, докато шофира.

 

 

— Прекалено си мнителна, Грейс — каза ти; използването на пълното ми име беше лош знак. — Сара те харесва, колко пъти да ти го повтарям?

— Понася ме.

— Не знам как работи женската логика.

Не, помислих си, защото мъжете не прекарват време заедно в кухнята и не смятат, че близостта до храната или миенето на чиниите означават, че двама души ще изградят тясна връзка помежду си. Дори жените с кариера предлагат помощта си в кухнята. Двете със Сара сме го правили безброй пъти в продължение на години, но бяхме останали на ниво деца, играещи си едно до друго.

А през всичкото това време можехме да сме приятелки.

„Казваш го — прекъсва ме гласът на бавачката, — но дали тя би искала да е приятелка с теб?“

Ще ми се да се събира с някои позитивни гласове на бавачки, такива, които са станали мили и добри в резултат на години когнитивна терапия, но тя безмилостно продължава: „Двете нямате нищо общо, нали?“.

И аз трябва да се съглася, че като оставим настрана семейството, двете наистина нямаме нищо общо.

Бях се надявала, че когато Сара роди — една година след като бях родила Джени — ще успеем да се сближим по някакъв начин. Или по-скоро — че ще разкрие някой и друг свой недостатък. Но тя беше толкова брилянтна в ролята си на майка, колкото и в кариерата; докато беше бебе, синът й спеше непробудно нощем. После, докато го водеше към детската градина, се усмихваше; броеше до десет и четеше много преди да завърши предучилищното си обучение, докато бебето Джени опищяваше къщата всяка сутрин в четири часа, вкопчваше се в мен пред вратата на детската градина, а буквите бяха като някакви невъзможни за разгадаване йероглифи за нея.

Освен това Сара се върна на работа и беше повишена! Продължаваше своята бързо развиваща се кариера. По-рано ти признах, че й завиждах; е, понякога дори я ненавиждах. Ето, казах го. Ужасна съм. Съжалявам.

Истината е, че ми беше по-лесно да ненавиждам нея, отколкото да не харесвам себе си.

Печах кексчета за благотворителни разпродажби, ходех по училищни екскурзии, бях на линия, когато трябваше да се пишат домашни и да се канят приятелчета. Всичко това. Но не знаех как да правя онова, което беше важно.

„Магическа скала, магическа скала, дай ми една стабилна тийнейджърка с амбиции и самоувереност и отлични оценки на зрелостните изпити, която да влезе в университет и да има гадже, което да я заслужава. Дай ми осемгодишно момченце, което е щастливо на детската площадка, не се поддава на тормоз и вярва, че не е глупаво.“

Аз трябваше да бъда тяхната магическа скала, но се бях провалила.

И нямам извинение за това.