Розамънд Лъптън
После (35)

34

— Никога не съм подозирала, че Мейси Уайт е директно замесена в пожара — признава Пени на Сара. Кара всички да я чакат, но трябва да й го каже, дължи й го.

— Изглеждаше искрено притеснена от онова, което се беше случило с Джени и Грейс — продължава Пени. — И не искаше да ми казва за Адам. Мислех, че ще ми се наложи да я принудя насила.

— Ако знаех… — започва Сара.

— Да. Съжалявам. Откакто разбрахме за застрахователната измама — откакто ти разбра — подлагаме под съмнение валидността на свидетелските й показания, но предполагахме, че прикрива мъжа си. Сега се оказва, че ни е изиграла. Съжалявам.

— Казах на Мейси, че някакъв свидетел е видял Адам — казва Сара. — И тя беше изненадана. Изтълкувах го като доказателство, че няма ни най-малка представа за това.

— Добра актриса? — допуска Пени.

Сара се замисля за момент, после поклаща глава.

— Не. Реагира така, защото съм офицер от полицията. Мислела е, че вече знам, че тя е свидетелят. Предполагала е, че са ми казали. Изненадата й идваше от неведението ми.

Нищо чудно, че онази вечер в кафенето на болницата Мейси първоначално беше изглеждала толкова нервна в присъствието на Сара.

Пени влиза в кабинета.

Вътре има толкова много хора, че Роуина изглежда по-дребна. Гледа втренчено към лъскавите квадрати на мокета, без да вдига очи нагоре.

— Казала си на един от офицерите ми, че майка ти е знаела за предстоящия ви фалит — казва Бейкър.

— Да.

— Майка ти защо ни каза, че е видяла Адам да излиза от кабинета по изобразително изкуство? — пита Пени и детектив Бейкър я поглежда раздразнено.

— Искаше обвиненията да паднат върху дете — отвръща тихо Роуина. — За да не може никой да заподозре, че става дума за застрахователна измама. Просто така се случи, че същия ден Адам имаше рожден ден.

— На спортния празник?

— Да. Тя не искаше никой да пострада.

— И е знаела, че няма да има персонал, който да успее да потуши пожара?

Роуина мълчи.

— Всъщност кой запали училището?

Роуина продължава да мълчи.

— Ти ли? — пита Мохсин. — Майка ти ли те накара?

Тя не отговаря.

— Каза, че си имала нужда да кажеш истината? — напомня й Мохсин.

— Не знаех какво възнамерява да направи. Не и докато не стана прекалено късно. А тя ми разказа всичко едва когато влязох в болницата. Мислеше, че може да ми има доверие. О, господи.

— Значи е била майка ти? — пита Бейкър.

Тя поклаща глава.

— Накарала е Адам да го направи.

Но никой не би могъл да накара Адам да направи подобно нещо. Той е прекалено добър, прекалено разумен.

— Казала на Адам, че господин Хайман му е оставил подарък в кабинета по изобразително изкуство — продължава Роуина. — Вулкан. Правиха такъв в трети клас — нали се сещате, с оцет и сода, което предизвиква изригване? Казала на Адам, че този вулкан е различен и че той трябва да го запали. Можел да използва кибрита за тортата, който му дала. После каза, че безполезният малък ревльо не желаел да има нищо общо с кибритите.

Това е речник на онзи човек, когото не познавам. Концентрирам се върху думите й, не върху постъпката й. Защото все още не мога да мисля за онова, което беше направила.

— Каза, че тогава трябвало да подсили нещата. Казала на Адам, че господин Хайман лично е донесъл вулкана, въпреки че щял да си навлече огромни неприятности, ако някой го видел в училището.

Сега всичко придобива смисъл — вулкан, а не пожар, от неговия любим учител, господин Хайман.

— Казала на Ади, че господин Хайман го чака да го поздрави с рождения му ден. Че ще се върне всеки момент. И че наистина ще се разочарова, ако види, че Адам не си играе с изненадата за рождения му ден.

Значи Сайлъс Хайман е пряко свързан с пожара — но като присъствие фантом; мотивираща сила, невинен за онова, което е било извършено в негово име.

— И Адам запалил вулкана — продължава тихо Роуина.

— Какво е имало в него? — пита Пени.

— Мама каза, че било терпентин и някакво друго запалително вещество. Освен това била наредила спрейове с боя наоколо. Каза ми, че Адам сигурно се е уплашил и е хвърлил клечката от разстояние, защото иначе огънят щял да избухне в лицето му.

— Имала ли е намерение да го убива?

— Не. Разбира се, че не.

— Току-що каза, че огънят щял да избухне в лицето му, ако е бил по-близо, какъвто очевидно е бил планът.

— Тя не може да е искала да го убие. — Но гласът й трепери, липсва скелето на убеждението, което да го удържи.

— Има ли нещо друго?

Роуина кимва, неспособна да погледне никого в очите.

— Тя дойде при Ади, когато майка му се втурна вътре да търси Джени. Каза му: „Но ти не биваше да правиш точно това, Ади, за бога!“.

Роуина имитира гласа на майка си с изнервяща акуратност. Дръпвам се неволно от нея; самата тя също изглежда притеснена. Продължава, вече по-тихо:

— Каза му, че това било тест за рицарство и че той се е провалил на него. Че всичко е по негова вина.

И Адам й е повярвал.

Защото Адам вярва в предизвикателства и изпитания за смелост и чест. Защото в своето въображение на осемгодишно момче е бил сър Гауейн.

Защото на осем наистина можеш да си мислиш, че си рицар, който не е отговорил на очакванията.

Но вместо да бъдеш наказан с гигантска рана на шията, майка ти и сестра ти са като хванати в капан в една горяща пред очите ти сграда, а на теб ти казват, че това е по твоя вина. Трябва да отида бързо при него и да му кажа, че той не е виновен. Не е!

Но гласните ми струни вече не издават звуци. Адам също е ням. Единственото нещо, за което детектив Бейкър се оказа прав, бе, че Адам мълчи от чувство за вина.

— Затова влязох вътре — тихо казва Роуина. — След всичко, което тя наприказва на Ади.

Млъква за момент разстроена.

— Наистина бих искала да го видя, да му кажа, че вината изобщо не е негова — казва тя. — Той вероятно няма да иска да ме види, но аз искам.

Гласът й заглъхва за момент.

— Отчасти вината е и моя — продължава тя. — Аз казах на мама за експеримента с вулкана. През втория срок миналата година бях помощник-учителка в класа на Адам. И аз й казах колко добър е той. Намирах, че е много сладко така да обича книги за рицари; това, че почти се вижда като такъв — или поне иска да бъде като рицарите — и й го казах.

Но аз вече безброй пъти бях казвала същото на Мейси — а също и че добротата му ме кара да се притеснявам за него. Че ми се ще, за негово добро, вместо това да е добър на футбол.

Роуина мълчи нещастно. Ще ми се някой от присъстващите да й каже, че вината не е и нейна, но те са полицаи и си вършат работата. „Сълзливите и прочувствени истории“, както ги беше нарекла Сара веднъж, щяха да дойдат по-късно. Тогава сметнах, че това беше признак за липса на съчувствие у нея.

— Знаеш ли защо майка ти е искала да навреди на Джени? — пита Пени.

— Не е имала такива намерения. Чак когато Грейс се втурна вътре, крещейки името й, разбрах, че е там. Същото беше и с мама, сигурна съм. Никога не би причинила зло на Грейс или Джени. Знам, че не би го направила. Беше ужасна грешка.

Сега тя силно се тресе. Мохсин загрижено я гледа.

— Не мисля, че е в състояние да продължи — обръща се той към Бейкър.

— Баща ти знаел ли е какво планира майка ти? — пита Бейкър.

— Не. — Роуина млъква за момент. — Но обвинява мен заради това, че не съм я спряла навреме. Нали бях там. Трябваше да я спра.

Пени извежда Роуина от стаята и я придружава до отделението по изгарянията.

 

 

Връщам се в моето отделение. Завесите са дръпнати около леглото ми. Ти лежиш до мен, притиснал се към тялото ми, и ридаеш толкова силно, че леглото се тресе. Плачеш, защото знаеш, че не съм там.

Копнея да дойда при теб, но само ще направя нещата по-трудни, много по-трудни.

После Сара влиза, спуска се към теб, прегръща те и аз се изпълвам с благодарност към нея. Казва ти за Мейси, но ти едва я слушаш. После добавя, че Адам е бил подлъган да запали пожара, че му е било втълпено, че вината е негова.

Ти се извръщаш от мен за първи път.

— О, господи, бедният Ади.

— Ще отидеш ли да го видиш? — пита Сара.

Ти кимваш.

— Веднага щом се срещна с лекарите на Грейс.

 

 

Помолил си срещата с моите доктори да се състои край леглото ми, сякаш имаш нужда да гледаш към коматозното ми тяло, за да направиш необходимото.

Аз съм в другия край на отделението. Страхувам се, че ако приближа, ти ще ме усетиш и тогава всичко ще е ужасно трудно.

Една сестра бута количката с лекарства между леглата и звукът, който се чува, докато се освобождава от товара си, заглушава ниските, едва доловими тонове на разговора ви.

Помолил си доктор Санду също да присъства и сега гледам към неговото мило лице, не към твоето. Не мога да понеса да погледна към твоето. Преди два дни бях сбъркала по отношение на него. Той не беше стигнал до позицията, на която се намираше в момента, в резултат на редица случайни съвпадения и шансове — това беше професионален директен полет към семейство като нашето.

Сестрата с лекарствата е спряла пред едно легло за по-дълго и твоят глас се разнася из тишината и стига до мен.

Казваш им, че сега вече знаеш, че няма да се събудя. Че вече не съм „там вътре“.

Казваш им, че татко е страдал от болестта на Калер и че двете с Джени сме били тествани, за да се провери дали някоя от нас е подходяща да стане донор на костен мозък.

Казваш им, че Джени и аз сме съвместими.

Молиш ги да използват сърцето ми.

Обичам те.

Скърцащата количка отново потегля, сестрата бъбри с някого и не мога да чуя остатъка от разговора ви. Но знам какво си казвате, защото вече съм минала по този напълно логичен за мен път с Джени.

Напрягам слух да доловя думите, оформящи изреченията, които очаквам.

Високият глас на доктор Бейлстрьом се разнася най-надалеч. Тя ти възразява, че дишам самостоятелно. Че ще е необходима поне година, ако не повече, преди дори да се замислят да изискат съдебно разрешение за спирането на храната и течностите, с които ме поддържат.

От любов към Джени се беше изправил лице в лице със смъртта ми и сега си мислиш, че нищо не е излязло от това. Сега си останал само с бруталния факт.

Доктор Санду предлага да се издаде документ, според който, ако нещо се случи с мен, да не ме връщат към живот. Предполагам, че това е напълно стандартна процедура при подобни обстоятелства. Но както отбелязва доктор Бейлстрьом, независимо дали е стандартна процедура, или не, няма причина, поради която да изпадна в колапс и да имам нужда от съживяване. По ирония на съдбата, тялото ми е здраво. Мисля, че доктор Санду се опитва да ти предложи малко добрина, малко надежда. Защото, ако изпадна в колапс, вместо да ме съживят, ще ме включат на командно дишане, докато настъпи моментът органите ми да бъдат трансплантирани.

Ти подписваш необходимия формуляр в кабинета на доктор Санду. Джени влиза вътре и става свидетел на всичко.

— Не можеш да го направиш, мамо.

— Разбира се, че мога, и ти…

— Промених мнението си.

— Прекалено късно е да си променяш мнението, скъпа.

— Това не е като да избирам дали да сложа сметана, или крем върху десерта си, за бога!

Смея се. Тя е бясна.

— Не трябваше да казвам „да“. Не мога да повярвам, че го направих. Хвана ме в наистина лош…

— Аз никога няма да се събудя, Джен, но ти можеш да се оправиш. Така че е логично…

— Какво е логично? На Джереми Бентъм ли ми се правиш?

— Да не би да си го чела?

— Мамо!

— Само съм впечатлена.

— Не, сменяш темата. А не можеш. Прекалено важна е, за да я сменяш. Ако продължиш с този твой план, аз отказвам да се върна в тялото си. Когато и да било.

— Джени, ти искаш да живееш. Ти…

— Не и като убия теб.

— Джен…

— Отказвам!

Наистина го мисли.

И въпреки това отчаяно копнее за живот.

 

 

Тръгваш към къщи да видиш Адам и аз идвам с теб. Докато вървим по коридора, ти леко се накланяш към мен, сякаш знаеш, че съм наблизо. Може би сега, когато вече не мислиш, че съм в тялото си, можеш да ме усещаш до себе си на други места.

Докато подминаваме градинката с удължаващите се към вечерта сенки, Джени отива при Айво. Преди му се чудех, че знае къде е тя, удивлявах се от връзката помежду им, която ми изглеждаше почти като нещо духовно. Но докато ги гледам сега, просто искам тя да е в неговия, в реалния свят, и той да може да я докосне физически.

Така, както аз копнея да докосна теб.

 

 

В колата отново се връщам към илюзията — само за минута-две — че сме обратно в предишния ни живот и излизаме на вечеря с бутилка вино в багажника. Обзема ме абсурдното желание аз да съм тази, която седи зад волана. (Това в багажника е свястно бургундско, Грейси! Така че давай малко по-леко на завоите!)

Дори си представям, че се караме; дай да го направим да изглежда малко по-реалистично.

 

 

— Ей там беше груба с индикатора — казваш.

— Груба с индикатора? Как е възможно да съм груба с един индикатор?

Забавлявам се на тази смесица от дразнене, спор и флирт.

— Лостът, трябва да си…

 

 

Или ти се надсмивам, че се държиш така абсурдно в една кавга наужким, или започвам истинска кавга, задето се държиш пренебрежително с мен. Ние почти винаги избираме караницата наужким. Затова ти се надсмивам и ти чуваш онова, което не ти казвам. Продължавам да карам и след пет минути ти не споменаваш нищо за незаконния ми десен завой.

Малката фантазия се пръска на парчета, когато виждам нашата къща.

Завесите в стаята на Адам са спуснати. Вече е седем и половина. Време за сън.

Обръщаш се към мен, сякаш за миг си зърнал лицето ми. Сега може би вече съм дух за теб? И те преследвам?

Влизаш вкъщи, но аз изчаквам малко, преди да те последвам. Здравецът в сандъчетата на прозорците се е сгърчил и покафенял от горещината; но двете саксии с морковите и доматите на Адам са влажни. Изпитвам странно удовлетворение от този факт.

Това ли представляват всъщност духовете? Действително ли седят в колите, представяйки си шеговити караници със своите съпрузи, и проверяват саксиите със зарзават и сандъчетата с цветя на прозорците?

Ти си с майка ми в кухнята. Тя събира кураж и малко уплашено ти признава, че след първата важна среща с лекарите е казала на Адам, че няма да се събудя; че на практика съм мъртва. Но ти си й благодарен. И мисля, че също като мен оценяваш куража на мама. Единственият човек от всички ни, който от първия път е понесъл ужасния удар от заключението на докторите.

Разказваш й за проваления си опит да дариш сърцето ми.

Тя отвръща, че се надява да стане някакво чудо и това все пак да се случи.

— Не бих могла да го понеса — тя да оживее, а детето й да е мъртво. Да изживее тази агония.

Ти я прегръщаш.

— Ами ти, Джорджина?

— О, няма нужда да се притесняваш за мен. Аз съм корава старица. Няма да се срина. Не и докато Адам не отиде в университет, а аз — в старчески дом. Тогава мога да се предам.

„Да се срина“ е един от изразите, които използвах много, когато бях на двадесет, и мама го беше прихванала от мен. „Корава старица“ е един от нейните. Обичам наследствеността в езика. Каква ли част от онова, което казвам аз, е влязло в речниците на Адам и Джен? Когато използват тези думи, те ще се сещат за мен; ще ме чувстват някъде дълбоко в себе си.

— Адам говореше за проливния дъжд при сътворението на света — казва ти мама.

Ти си трогнат.

— Сетил се е за това?

— Да. Тя няма просто да си отиде, Майк. Всичко, което Грейси е, не може просто да си отиде.

— Не.

Ти се изкачваш по стълбите към стаята на Адам.

Надниквам през отворената врата на спалнята ни. Някой е оправил леглото ни, но вещите ни си стоят по същия начин, по който ги бяхме оставили; нощното ми шкафче е като поставен в рамка замръзнал момент от моя живот. Преди Джени да се роди, шкафчето ми беше по-малко и върху него бяха струпани голям класически роман със ситен шрифт, пакет „Марлборо лайт“ и чаша червено вино, донесени от мен до леглото. Ти беше ужасен от нездравословния ми начин на живот, а аз не обръщах внимание на критиките ти.

С раждането на Джени класическият роман, цигарите и виното бяха избутани настрани, за да направят място на бебешки книжки и плюшени играчки; днес там държа очила за четене и пак романи — новоиздадени, с ярки лъскави корици и сграбчващи вниманието подзаглавия по тях.

Вече си пред вратата на Адам.

— Татко е.

Вратата остава затворена.

— Ади…?

Чакаш. От другата страна — мълчание.

Отвори вратата, мисля си, просто отвори проклетата врата!

Мили боже, аз съм гласът на бавачката! Извинявай. Може би си прав, като чакаш Ади да излезе при теб; показваш му, че уважаваш личното му пространство. Аз просто бих нахлула вътре, но това не е единственият начин, по който да се действа в подобна ситуация.

— Знам, че мислиш, че ти си виновен, милото ми момченце — казваш. — Но не е така.

Никога преди не си го наричал „милото ми момченце“. Вече си възприел една цяла моя фраза и лицето ми светва от задоволство.

— Пусни ме да вляза, моля те.

Вратата между двама ви продължава да стои затворена.

Аз вече щях да го държа в прегръдките си и щях…

— Добре, ето как стоят нещата — казваш. — Обичам те. Каквото и да мислиш, че си направил, аз те обичам. Нищо — абсолютно нищо — не може да промени това.

— Вината е моя, татко.

Първите думи, които е произнесъл от пожара насам. Толкова огромни, че приглушават речта.

— Ади, не…

— Онова нещо всъщност не приличаше на вулкан. Просто една кофа с някаква оранжева хартия отгоре и нещо в нея. Тя каза, че трябва да го запаля. Но че всъщност е било тест. Всъщност не е трябвало да го правя.

— Ади…

— Не обичам кибритите. Те ме плашат. И зная, че не бива да ги използвам. Ти, мама и Джени винаги сте ми го казвали. Когато палим огън, палиш го ти, на мен не ми е позволено. Не и преди да навърша дванадесет. Така че знаех, че е нередно.

— Моля те, чуй ме…

— Господин Хайман казал, че сър Коуви ще премине през изпитанието отлично и с лекота. Сър Коуви съм аз. Той мислеше, че съм като рицар. Но аз не съм.

— Господин Хайман изобщо не е бил там, Ади. Той държи на теб и никога, никога не би те накарал да направиш нещо подобно. Ти все още си сър Коуви.

— Не, ти не разбираш…

— Тя си го е измислила. За господин Хайман. За подаръка от него. Измислила си е всичко. Измислила го е, за да те накара да направиш нещо вместо нея. Полицията я арестува. Всички знаят, че вината не е твоя.

— Но е. Аз не биваше да го правя, татко! Каквото и да ми е казала. Сирените и красивата жена на зеления великан са изкушавали хората, но добрите не са правели онова, което са им казвали. Силните рицари са устоявали. А аз — не.

— Те са били големи мъже, Ади, а ти си само на осем. При това — много храбро осемгодишно момче.

Мълчание от другата страна на вратата.

— Какво ще кажеш за онзи път, когато се изправи да защитиш господин Хайман? Това беше наистина храбра постъпка. Малко възрастни биха имали куража да го направят. Трябваше да ти го кажа преди. Съжалявам, че не го сторих. Защото наистина се гордея с теб.

Мълчанието откъм стаята на Ади продължава, но какво повече би могъл да му кажеш?

— И не е само това — добавя той.

Чакаш и мълчанието е ужасно.

— Не отидох да им помогна, татко.

Гласът му, така изпълнен със срам, кара сърцата и на двама ни да се свият.

— И слава богу! — възкликваш.

Ади отваря вратата и бариерата помежду ви вече я няма.

— Нямаше да го понеса, ако трябваше да загубя и теб — казваш.

Прегръщаш го и през тялото му преминава някаква вълна, отпуска напрегнатите му крайници и уплашеното му личице.

— Мама никога няма да се събуди. Баба Джи ми каза.

— Да — кимаш.

— Тя е мъртва.

— Да. Тя…

Мисля, че се каниш да кажеш още нещо, може би да му обясниш разликата между „липсата на когнитивна функция“ и смърт, но Адам е само на осем и ти не можеш да му разказваш детайлно защо сега вече няма майка.

Той заплаква и ти го прегръщаш с все сила. Мълчанието помежду ви се разширява — сапунен мехур, заключил в себе си огромна емоция — после се пръска.

— Ти имаш мен — казваш.

И сега ръцете ти около Адам не се опитват да го прегръщат, а са вкопчени в него.

— А аз имам теб.