Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (9)

Глава девета

ВЪПРЕКИ ПОЛОЖЕНИЕТО, В КОЕТО БЕШЕ ПОПАДНАЛ, у Бил трепна пламъчето на патриотичната гордост.

Ако това им беше кампанията на трънвоковците, те нямаха никакъв шанс срещу Имперските Рейнджъри.

Ако тази болница тук беше най-добрият пример за военната им кампания, то по-добре да се предадат незабавно.

Бил се огледа. В неговата стая имаше още само едно-единствено легло, а цивилният, който вървеше с леглото, можеше да си ходи насам-натам както му текне. Човекът в момента мааше гащи по коридорите, вместо (както от опит знаеше Бил) да лежи и пъшка с надеждата хирургът наистина да му е извадил апендикса, а не нещо по-интересно и/или по-жизненоважно.

Стените на стаята бяха чисти и бели, а не в онзи познат и мръсен, предизвикващ напъни за гадене, кафеникавожълт цвят.

На прозорците нямаше решетки. През стъклото Бил виждаше нещо голямо и зелено — почти идеална холограма на истинско живо дърво.

Във възглавницата нямаше вграден високоговорител за предаване на съобщения и вдигане на патърдия. Вместо това го будеше санитар, който му носеше закуската. Храната включваше всякакви ерзац-артикули, подозрително наподобяващи на вкус истинска храна.

Предния ден Бил дори видя и истинска, жива човешка жена-медицинска сестра. Не че беше точно сбъднатата мечта на рейнджъра. Бил по-скоро забеляза повече от беглата й прилика с някогашния му другар, сержант Тухлензид — само дето в зъбите не си приличаха. Но тя несъмнено беше човек и почти със сигурност — жена. Игривият боксов удар, който му беше нанесла, след като я пощипна, остави у него някаква надежда за бъдещи по-интимни романтични срещи.

Всичко това му вдъхваше професионалното здраво войнишко презрение към цивилните, които си играят на война. Макар най-свидната мечта на Бил, по-голяма дори от мечтата му да се сдобие с истинско човешко стъпало за десния си крак, беше сам той да стане цивилен. Но това бе по-скоро фантазия, отколкото реалистична амбиция.

Междувременно трънвоковските военни все още не бяха започнали да го измъчват, за да изкопчат нищо и никаквата полезна информация, която би могъл да им даде. Дори не бяха пратили човек да го разпита; Вероятно за да го ошашкат, че да омекне. А и очевидно не предприемаха нищо, за да му попречат да стане и да си излезе от тая болница.

Разбира се, основната причина, поради която той се намираше в болницата, беше пълната му неспособност да ходи, но ако това беше Имперската военна болница, щяха да го оковат във вериги ей-тъй, за всеки случай. А тук само го бяха прикрепили към някакви електроди, които можеше да махне когато си поиска.

Всъщност, помисли си Бил, можеше и по-зле да е. Макар и да се намираше в свят, обречен на пълно и тежко поражение от ръцете на генерал Вайсгъз и неговата армада, това беше най-хубавата ваканция, която беше изкарвал от тайната си мисия срещу хипарите от Адския свят насам. Тя беше започнала с луксозен круиз.

Де да имаше и биричка…

Тъкмо се гласеше да подремне — за трети път, откакто беше закусвал, тъкмо докато стане време за обяд, — когато в стаята влезе мъж с бяла престилка. Бил потисна импулса да му козирува. Макар че мъжът се оказа лекар — на малката табелка с името му пишеше „д-р Л. И. Призюм“, — той все пак беше цивилен.

Д-р Призюм погледна в папката си. После погледна компютърната диаграма, закачена на леглото на Бил.

— Значи, Бил, а? — той нито отмести поглед, нито изчака Бил да отговори. — Не можеш да ходиш, тъй ли? И служиш във войската, както виждам. Е, ние тук за нула време така ще те оправим, че ще си ходиш, ще си набиваш крак, ще си стреляш, ще си вършиш всичките му там войнишки работи. Я да те видя. — Доктор Призюм извади от джоба си малка солничка. Прекара я нагоре-надолу над краката на Бил, като тихичко си правеше „бррррр“ под носа. Там, където бяха прикрепени електродите, той посипа по няколко зрънца сол.

Бил наблюдаваше напрегнато всичко това.

— Това как действа? — попита той.

— Абсолютно никак — отговори докторът. — Но кара някои пациенти да си мислят, че става нещо, докато ги преглеждам. Свих тоя номер от един стар холовизионен сериал.

— Докторе, ’начи, май ш’ тря’а да полежа тука някоя и друга седмичка, а може би и някой и друг месец, нал’ тъй?

— Знам, че сигурно нямаш никакво търпение да се върнеш към екшъна и вълненията, Бил. Затова ще направя всичко, което е по силите ми, за да можеш още утре да се върнеш в поделението си. Къде е твоето поделение?

— Утре?! — Бил бе отвратен. В една истинска военна болница за толкова време щяха само да измислят най-сетне кое точно да му отрежат.

Докторът го погледна, леко развеселен.

— Естествено, че утре. Просто имаш нужда от малко упражнения, а електродите, прикрепени към краката ти, раздвижват твоите мускули. — Той погледна някаква скала. — Точно така, вече ходиш с умерена крачка. Довечера съвсем спокойно ще си тичаш. Утре сутринта ще играеш в мачовете за футболното първенство. И всичко това — без да ставаш от леглото! Утре по обяд ще можеш да ходиш самичък! Не е ли науката нещо чудесно?

Бил погледна краката си. Не му изглеждаше като да ходят, но се беше научил да не задава излишни въпроси. Излишните въпроси никога не довеждаха до нищо добро. И да им отговаряш не беше кой знае колко по-добре.

— Та, за поделението ти. Другарите ти сигурно те търсят, не ние май сме ти загубили данните. Къде служиш?

Най-накрая се започна. Бил знаеше, че оттук нататък ще го гонкат денонощно, а краката му ще бъдат принудени да извършват все по-странни и чудати атлетични дейности: голф, футбол, хандбал отборно, та дори синхронно плуване, докато не изпее на доктор Призюм садиста и майчиното си мляко. С каймак на туй отгоре. Той се стегна, за да посрещне болката, и изрева:

— Бил, почетен и.д. ефрейтор, сериен номер 295675 6383204596 8132011245 1231245263121452!

— Моля?!

— Бил, почетен и.д. ефрейтор, сериен номер 295675 6383204596 8132011245 1231245263121452!

Доктор Призюм се почеса по главата.

— Не знаех, че серийните номера са станали толкова дълги. Че то целокупното народонаселение на нашата планета наброява по-малко души! Карай — нека го запиша, ще видим дали ще можем да издирим откъде идваш. Може ли да го повториш пак? — и той извади малко записващо устройство, подозрително напомнящо солница.

— Бил, почетен и.д. ефрейтор, сериен номер 295675 6383204596 8132011245 1231245263121452.

— Много добре. Ще проверим дали компютърът знае къде служиш. Но ще е много по-лесно, ако просто ми го кажеш, нали разбираш.

— Бил, почетен и.д. ефрейтор, сериен номер 295675 6383204596 8132011245 1231245263121452. Нищо друго не бива да ви казвам.

— Май нещичко не съм доразбрал? Не бива да говориш с лекари, така ли? Това някаква нова разпоредба ли е?

Бил поклати напрегнато глава.

— Не с лекари. С врага. Не бива да казвам на врага нищо освен своите име, чин и сериен номер.

На доктора все тъй не му просветваше.

— Значи лекарите са врагът? — Бил поклати глава. — Аз съм врагът, така ли? — Бил кимна и зачака болката.

Доктор Призюм отново погледна диаграмата.

— Тук не пише нищо за мозъчно увреждане. Нито за вероятно умопомрачение — слиса се той. — Кое те кара да ме мислиш за враг? — в очите му проблесна мечта за публикация.

— Може би не бива да ви казвам. — Бил се опита да прецени. Тук ли му беше по-добре, където можеха да го пратят в някое поделение, дето никога досега не го беше виждал, в армия, където не му беше мястото? Или трябваше да каже на доктора, че е Звезден Рейнджър на Империята, и вероятно след това щяха да го измъчват до смърт, а ако не, то щяха да го пратят във военнопленнически лагер, докато свърши войната? Хммм. Три възможности: най-вероятно мъртъв, най-вероятно мъртъв и най-вероятно в кофти положение, но почти със сигурност жив. — Аз съм Рейнджър на Империята, ала не знам нищо и затова няма смисъл да ме изтезавате! — войнствено заяви той.

— Ох, този ли враг! — усмихна се радостно доктор Призюм. — Това обяснява всичко! — Докторът се наведе по-ниско към него и Бил се подготви за най-лошото. — Колко само ще ги е яд на мене всички доктори, че аз съм те открил! Знаехме, че някъде тук има рейнджър, но онези от гражданската защита не бяха попълнили бумагите ти и не те знаехме кой си. За тебе има обявена награда и тя е моя!

— Награда ли? Като в онова, „жив или мъртъв“?

— Нещо такова. Само дето я дава ТНМ, Трънвоковската новинарска мрежа. Искат да направят с тебе интервю и да те представят на нашия президент, Милард Гротски. Ти си знаменитост, да знаеш. — Със светнали от амбиция очи доктор Призюм изприпка навън от стаята, кроейки планове как да похарчи парите от наградата.

Знаменитост значи? Това Бил не го беше пробвал досега, но му звучеше, като да е свързано с коктейли и жени: два производа, с които опитът му беше ограничен, но фантазиите — твърде екстравагантни.

Той се протегна блажено и сграбчи дистанционното на монтирания над леглото му холовизор.

Първото предаване, на което попадна, беше богословска дискусия за истинската природа на „наддок“, идеалното състояние, отдавна търсено от Бъгс, първият нео-дзен Учител.

Щрак.

Спортен коментатор, нахлупил военна каска, обясняваше, че днешният бейзболен мач щял да започне със закъснение — първо трябвало да разкарат живата бомба от игралното поле.

Щрак.

Образът на говорителка изплува върху кадър с нещо, което би могло да бъде избухнал склад с муниции. Тя обясняваше как това всъщност било скривалище и че цивилните били загинали.

Щрак.

Токшоу с участието на жени, омъжени за мъже, чиито майки са били девственици.

Щрак.

Стар сериал за някакви хора, закъсали на планета, дето я няма на картата и за нелепите им опити да се спасят. Бил се позагледа, но накрая разбра, че тия никога няма да се махнат от тая планета.

Щрак.

И изведнъж познатият образ на генерал Вайсгъз изплува в холовизора пред Бил. Генералът изглеждаше много по-мрачен, отколкото на първата пресконференция. Може би този път записът беше направен след свалянето на „Небесен мир“, а не предварително. Сега беше облечен в истинска униформа. Макар гащеризонът в пустинно-камуфлажен десен никак да не ласкаеше размерите и формата на фигурата му, той наистина изглеждаше една идея по-сериозен. Тъкмо обратен ефект внушаваше фуражката му. Бил досега не беше забелязал колко голяма глава всъщност има генералът. С всичките тия чугунени глави сред висшето командване размерите на рейнджърските фуражки стигаха чак до девет и три осми, но тази, на генерал Вайсгъз, съвсем отявлено му беше малка. Тя любезно клечеше на темето му, кацнала насред късо подстриганата му коса — същински горен етаж на сватбена торта. На Бил му мина през ума, че всеки, който публично се появява така облечен, трябва да е напълно откачил.

А и генералът се усмихваше. Бил от опит знаеше, че щом се усмихва, тоя човек наистина хич го няма.

— Този репортаж абсолютно не отговаря на истината — обясняваше той. — Целият ни личен състав бе подробно информиран за нашата политика, а тя е да не взривяваме голям брой цивилни. Всъщност бойците бяха предупредени да не взривяват, да не стрелят и по никакъв друг начин да не осакатяват, раняват или убиват никакви цивилни. Така че, щом сме го взривили, значи е бил склад за муниции. А щом вътре е имало цивилни, значи не сме го взривили. Просто и ясно. Единствените, които биха оспорили това, са безбожните атеистични лидери на горкичкия трънвоковски народ, лидери, опитващи се да накърнят имперския начин на живот. Ние нямаме какво да делим с народа на Трънвокото — единствено с техния заблуден, нечестив лидер, Милард Гроцки. Всъщност, ако друг ги ръководеше, ние просто щяхме да прекратим цялата тази операция. Скоба, ръчкане и намигане, скоба.

— Генерале — попита един репортер (а Бил забеляза, че този път картончетата с въпросите бяха раздадени предварително) — означава ли това, че вие подтиквате народа на Трънвокото да се вдигне на въстание срещу презрения Гроцки?

— Съвсем не, скоба, отново ръчкане и намигане, скоба. Макар искрено да се надяваме, че той ще избере да се завърне под грижовното крило на своя Император. Правителството на Трънвокото води своя народ по пътя на гибелта и разрухата, а и го лъже. — Той се извърна и погледна право в обектива. — Вашият Император и ние, неговите слуги, никога не бихме постъпили така. Ние сме приятели на всички човешки същества и с най-голяма неохота, при това по възможно най-мекия начин, наказваме онези, които се нуждаят да бъдат вкарани в правия път. — Той отново се обърна към репортерите. — И разбира се, докато ние — в стриктна самоотбрана, както разбирате — продължаваме да унищожаваме огромната военна машина, натрапена от безумеца Гроцки на народа на Трънвокото, е напълно възможно в даден момент, поради съчетание на лошо време, човешка грешка, умора на металите и усилията, полагани от самите трънвоковци, по случайност да навредим на някой гражданин на Трънвокото, въпреки огромното ни старание да избягваме тъкмо това. Ако това се случи, искам всички да знаят, че не ние сме виновни. За всичко е виновен Гроцки!

Значи Гроцки бил нечестив? Бил презрян? Безумец бил дори? Бил бил тук заради Гроцки? Силен гняв се надигна у Бил… докато изведнъж той не се усети, че така добре, както се чувства тук, не се е чувствал от много, много време.

Значи Гроцки беше нечестив и презрян безумец. Също като всичките до един офицери от войската, които Бил бе срещал някога. Бил си беше имал работа с къде-къде по-лоши случаи. Гроцки сигурно не беше по-лош, да речем, от капитан Кадафи. В най-лошия случай Гроцки щеше да поиска да убие Бил. На Бил това не му харесваше, но започваше да свиква с идеята, че почти всеки от познатите му в един или друг момент би се опитал да го убие. С Гроцки ли ще го плашат!