Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (14)

Глава четиринадесета

ББЕББЕ! БЕЕЕЕ! БЕЕЕЕ!

Алармата чуруликаше нежно в ухото на Бил.

— Прррррц! Бльонннк! Бззззз!

Той скочи и сграбчи контролите на оръдейната кула… и чак тогава се усети къде се намира. После си напомни, че, без значение какво би могло да се каже за неутронната мина, тук поне никой не се опитваше да го убие. Той въздъхна, протегна се и се облегна на пресованата пластиментова възглавница.

— Беееее! Беееее! Беееее!

Бил се протегна и тресна един як тупаник на алармата. Пластиментовата аларма не му обърна никакво внимание. Търкайки ръката си, Бил нямаше друг избор, освен да стане.

Алармата млъкна автоматично.

Бил влезе с препъване във всекидневната и се отпусна тежко на кушетката.

— Оу!

И той смени позата, за да си разтърка задника.

Сид или Сам излезе от стаята си. Беше минал вече през вълновия душ и се бореше с чистюма.

— Бре, бре, Бил, по-добре се поразмърдай. Оня робот ей сегичка ще се домъкне и няма да те чака да се обличаш.

— Рррммф.

Сам или Сид награби дясната ръка на Бил — т.е. дясната му ръка от дясната страна — и го вдигна от кушетката.

— Пак ли аз ще те пъхам под душа?

— Рррммф. Не. — Бил се помъкна обратно към стаята си и излезе оттам, намъкнал чистюма. Оставаше му близо цяла свободна минута. Сид (вече бяха излезли и двамата, така че Бил ги различаваше) го запечата.

— Днес ще обикаляте рудника — рече роботът за поздрав. — След мен — фръцна се и излезе.

Силвия ги посрещна под голяма табела с надпис ДОСТЪП.

— Достъп? — попита Бил.

— Снори много си пада по кръстословиците.

— О — възкликна Бил, все така объркан.

— Тази неутронна мина е уникална във вселената — подкара Силвия наизустената ей реч. — Макар без неутрони да могат да се правят всякакви оръжия, неутроните са абсолютно задължителни за производството на неутронни бомби. Поради това добивът на неутрони се контролира от правителството като стратегическа индустрия. Неоторизираното изнасяне на неутрони от тази мина е углавно престъпление и се наказва с доживотно осъждане на каторга в най-ниските нива на рудника. В края на екскурзията всеки от вас ще получи сувенирен неутрон, но ако вземете макар и един-единствен допълнително, това ще бъде отчетено като престъпление.

Вратите на достъпа се отвориха и те слязоха по рампа в същинския рудник. Много приличаше на коридорите на крайно евтин хотел. Освен дето беше по-скоро пулверизиран, отколкото пресован, беше съвсем същото като на горните нива.

— Както виждате, никакви разходи не са спестявани, за да бъдат работните условия възможно най-приятни. Когато неутронните запаси се изтощят, най-горните нива се превръщат в жилищна, офисна и лабораторна площ.

Силвия отвори една врата и позволи на посетителите да надникнат вътре. След известни маневри Бил се оказа точно зад нея. Без да го погледне, тя го удари по десницата. — Тук вътре учените работят по усъвършенстване на начините за проследяване на неутронните жили в околната скала. — Няколко души с тъжен вид, облечени в бели лабораторни престилки над чистюмите, бяха насядали около една маса. Силвия затвори вратата, още преди да са забелязали присъствието й.

— Асансьорите откарват миньорите долу, на същинските работни нива. Съществуват три типа нива: проучване — в най-дълбоките и нови части на мината; производство — в областите, където проучването е приключило; и рекламация — там, където жилите вече са изтощени и нивата се подготвят за друга употреба. Сега отиваме на главното производствено ниво, на две мили под повърхността.

Докато асансьорът слизаше, всички мълчаха. Бил се прозя. Сам го пое от него, после Сид, а Силвия го предаде обратно на Бил. Продължиха си така известно време, докато Бил рече:

— Абе знаеш ли, аз съм знаменитост. Хората се държат с мен добре, където и да отида.

Силвия го прасна по ръката.

— Не това имах предвид. Как така директорът не ни посрещна лично?

— Директорът не се среща с никого лично — каза Силвия.

— Дори и с президента Гроцки — замислено додаде Сид. — А те са добри приятели. Президентът назначи Якамото на тази длъжност, а никога не го е виждал, освен по холофона.

— Смахната работа — изкоментира Бил.

— Снори казва, че се притеснявал от болести — обясни Силвия.

— Аз съм чист! — възрази Бил.

Силвия го изгледа и изсумтя.

— Не бе, истина ти казвам! Денонощно се къпя. Сид и Сам могат да го потвърдят!

Силвия вдигна вежда.

— Така ли? Значи, така било.

Това можеше да продължи до безкрайност, но асансьорът пристигна.

Щом излязоха, Силвия отново превключи на екскурзоводски режим. Бил не беше убеден дали така е по-добре.

— Тъй като неутроните са изключително малки, в естествено състояние те обикновено се смесват с много други дребни неща като пясък, прах и чакъл. Голяма част от площта на производствените нива поради това трябва да се отдели за апаратурата, отделяща неутроните от сипея.

— Сипей? — попита Бил.

— Снори обича кръстословици.

— Зад тази звукоизолирана стена отляво се намира помещението за сортиране. Това е най-голямото отделно помещение в мината. Моля ви, застанете близо до мен. — Тя прасна Бил по ръката. — Не толкова близо.

Когато отвори вратата, шумотевицата беше впечатляваща. Конвейерните ленти, крановете и щъкащите насам-натам камиони вдигаха достатъчно шум, но грамадната сортировачка ги заглушаваше.

Сортировачката беше огромна машинария, която се простираше почти по цялата дължина на помещението, близо половин миля. На различни места изсипваха, набутваха, сгребваха в нея руда с различно качество — от бая големи балвани в началото, та до пясък в края. Силвия не можеше да обясни нищо — шумът я заглушаваше, но беше достатъчно ясно, че трябва просто да посочи основните неща през облаците скално-неутронен прахоляк. Това дори и Бил го разбра.

Всеки отсек работеше горе-долу по един и същи начин. Изсипваха рудата в хопер, който я подаваше върху голям, тежък екран. Екранът се тресеше, докато всичко, което можеше да падне през него, не падне. Останалото се подаваше за смилане и пак се изсипваше през хопера със следващия товар. Отпадъкът се изсипваше в следващия хопер, който го подаваше върху следващия, най-малък екран. Беше невероятно шумно и още по-досадно. Бил усети как клепачите му се затварят.

Тресенето, изсипването и смилането продължаваха, докато прашецът стане толкова фин, че почти приличаше на течност, а през последния екран можеха да минат единствено самите неутрони. Те се изсипваха в индустриални контейнери като мъгла. Работниците периодично спираха дъжда от неутрони, запечатваха контейнерите и ги сменяха с празни. Пазачи наблюдаваха контейнерите. Техници с неутронни детектори и грамадански лупи наблюдаваха всички останали и се грижеха някой заблуден неутрон да не се изтърколи, да не се заклещи в шевовете на чистюма или пък да не го откраднат.

— А сега — обяви Силвия, когато се върнаха в коридора — ще видим как се извлича неутронната руда.

Но преди да стигнат до това по радиоточката се обади глас:

— Почетен и.д. ефрейтор Бил, моля ви, вдигнете един от белите автоматични телефони. Почетен и.д. ефрейтор Бил, който и да е от белите телефони, моля.

— Кой, аз ли? — възкликна Бил. — Кой ме знае, че съм тук?

— Бре, бре, Бил, във всички вестници го пише — изхленчи Сам.

— Ох, да бе. Нали ми каза. Аз чета само смешките.

Силвия поведе Бил към най-близкия телефон и отстъпи на дискретно разстояние.

— Здравейте, Бил се обажда.

— Бре, бре, Бил, как си?

— Президент Гроцки? Ти ли си? В мината съм.

— Не, Бил, обажда се Снори, директорът — сещаш ли се? В коя част на мината си?

Бил се огледа и се опита да си спомни какво беше видял току-що.

— Аз съм пред една голяма стая с много машинарии.

— Сортировъчната. Главното производствено ниво. Ами добре тогава — имаш пет минути, преди войниците да дойдат да те арестуват. Не можеш да се измъкнеш, но там, долу, можеш да успееш да се скриеш. Вземи Сам и Сид със себе си. Става ли?

— Да се крия? Защо? Аз съм знаменитост, аз не се крия от хората.

— Бре, бре, Бил, вече не си знаменитост. Вече си вражи войник. Стана военен преврат и новото правителство иска да те прати в затвора. В момента се опитват да ми разбият вратата. Трябва да се измитам! — и бъдещият бивш директор Якамото затвори.

— Силвия! Къде е задният вход?

Силвия наду балонче с дъвката си.

— Никъде. Входът е само един, нали разбираш. Защо?

— Военните са завзели властта. Идват за мен, Сид и Сам. И за тебе, бас държа. Трябва да се скрием!

Силвия пак наду балонче.

— Какво искаш да кажеш с това множествено число, бе, бледен? Ами Снори?

— Разбиваха му вратата, когато затвори.

— Е, докато стигнат дотук, аз все още работя за него. Но трябва да те предупредя, че когато дойдат новите момчета, почвам да работя за тях. Ти най-добре се пробвай по проучвателните нива. Не са толкова добре картографирани.

Бил подбра бодигардовете и на път за асансьора им обясни положението.

Най-долното ниво на мината изобщо не беше толкова луксозно като производственото. Стените още не бяха пулверизирани с пластимент, не бяха инсталирали климатици, лампите бяха много малко и мястото, общо взето, изглеждаше като рудник.

— Оттук — посочи Бил посока напосоки.

Само след миг те се изгубиха в мрака.