Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (4)

Глава четвърта

ДОКАТО ГЕНЕРАЛ ВАЙСГЪЗ описваше тая чудесна мисия, от която Бил щял да излезе герой, без да поема абсолютно никакъв риск, Бил бе обзет от чувството, че това нещо не само че не е кашер^[1], ами и в чувала явно е скрито цяло прасище. Беше убеден, че тоя екзалтирано набожен генерал е пълна гнъс. Нямаше за какво да се закачи — нито пък искаше, но колкото по-уверен ставаше Вайсгъз, толкова по-силни съмнения гризяха Бил.

На пръв поглед всичко изглеждаше от ясно по-ясно — тъпа военнополитическа акция от тия, на които вечно пращаха рейнджъри. Врагът беше правителството на Трънвокото, планета, разбунтувала се срещу Императора. Генерал Вайсгъз беше пределно ясен — нито той, нито Императорът, нито който и да било в цялата военна институция нямали нищо против народонаселението на Трънвокото. Бомбички щели да се пуснат само на правителството, и то само на съвсем малка групичка върховни вождове в правителството, за да клекнат. Естествено неизбежно било някакъв нищожен брой от тръгналите на оръжие срещу милия си Император по случайност да бъдат попилени на парченца, но в модерната тотална война нямало начин да се избегне малък брой жертви — пет-десет, да речем.

Ако това беше обикновена разбунтувала се планета, обичайната практика беше да я гръмнат. Кооперация „Завър Зак“ — любимият резервоар за мозъци на Императора — осъществи внимателни проучвания на различните възможни начини за изрязване на рака на бунта от политическото тяло. Блокадата не вършеше работа — отнемаше много време, не предоставяше драматични възможности за пресконференции и брифинги на фона на шарени карти, а снимките от бойното поле не ставаха дори и за последна страница на новинарския комикс, освен ако Имперската канцелария по Свободата на печата не заповяда да се публикуват. Преговори — това беше още по-зле; те притежаваха всички недостатъци на блокадата, а на това отгоре бяха проява на слабост, тъй като само слабаците първо приказват, а после стрелят. Понякога Флотата преговаряше след битка, но само ако им се намираше някой и друг пленник, нещо, което се случваше доста рядко. Само взривяването на бунтовната планета осигуряваше бързо и гарантирано разрешение, както и снимки, заслужаващи да се мъдрят на първа страница. То това си го пишеше в офицерския наръчник: „Ако някоя планета се разбунтува срещу Императора, взривете я.“

Но Трънвокото беше друга работа. Трънвокото притежаваше нещо, което никоя друга планета в галактиката не притежаваше. А именно — неутронен рудник.

Както всеки знае, неутроните са много, много малки. Всъщност толкова малки, че можеш да подминеш някой неутрон на улицата, без изобщо да го забележиш. Не са и много общителни, така че няма да намериш повече от стотина, събрани накуп. Но за да направиш неутронна бомба, ти трябват страшно много неутрони.

От всички оръжия, изобретени някога от човечеството, абсолютният фаворит на всички генерали, адмирали и фелдмаршали беше неутронната бомба. Страшно добре гърмеше, осигуряваше хубави гледки, на които Императорът да се радва, трепеше вражите войници до крак (а понякога и този-онзи от дружеските, но това беше маловажно) и оставяше цялото техническо оборудване цяло-целеничко.

Че какво по-хубаво от това?

И така Трънвокото беше много важна планета. Без трънвоковските неутронни рудници вече нямаше да има неутронни бомби. А ако взривяха Трънвокото, щеше да е много трудно после да намерят рудниците. Можеше дори да ги загубят завинаги.

Но в момента Империята и без това бе лишена от неутроните заради тая история с бунта.

Някой някак си беше направил ужасна грешка. Цялата Канцелария по неутронните доставки беше привикана запас, изправена пред военен съд и разстреляна, задето не внимавала. Докато ония си дремели, на Трънвокото взели, че си спретнали свободни избори.

Това само по себе си би било достатъчно, за да причини криза из коридорите на властта. Свободните избори бяха забранени още преди векове с Декрета за запазване на свободата и демокрацията. Само че беше още по-зле.

Все едно свободните избори не си бяха достатъчно зло, ами и трънвоковците бяха гласували съкрушително за мир.

Неутроните можеха да се използват за едно-единствено нещо — за правене на неутронни бомби. За убиване на хора.

Стига износ на неутрони! — бе издигнала лозунг партията на мира. Никога вече война!

За Империята съществуваше само един възможен начин да откликне.

Хубавичка, чистичка, бързичка, точничка и смъртоносничка атака. Хирургичен удар, който щеше да изреже болното и да остави здравото. Ако изтрепеха що-годе цялата противникова страна, нямаше да се тревожат за никакви бъдещи проблеми. Империята имаше нужда да си върне неутронните рудници, но бързо и в годно за експлоатация състояние, за да може войната с Мръновете да продължи и да се разрасне. Така че онова, което й трябваше веднага, ако не и по-скоро, беше безскрупулна преданост и офицер, който не би се спрял пред нищо. Освен пред мира. Генерал Вайсгъз — той беше човекът. А сега човекът на генерал Вайсгъз беше Бил.

— Да, Бил, сам господъ богъ те прати при менъ въ нужда! И съ твоята водена оть Бога ръка на мойто оръдие не можемъ да загубимъ!

Бил се отказа да обяснява на генерала, че не знае как се стреля с оръдие. Че за какво му е? Нужно му беше единствено да си пази задника и да намери кой на този кораб вари нелегално ракия. Такъв винаги имаше. А оръдейната кула беше идеалното място човек да кашира някоя и друга бутилка. Никой, който е с всичкия си, не би влязъл там, ако не му се налага.

Той се измъкна от генералската каюта. Не беше убеден, че генералът изобщо е забелязал това, както беше затънал в някакъв религиозно-военен екстаз.

Тъй като генералският кораб „Небесен мир“ не беше обикновен флагман, а разузнавач, той не разполагаше с обичайното снаряжение на бойното командване. Кабината на генерала например не заемаше цяла една палуба и не разполагаше със стандартната лична фитнесзала; налагаше се генералът да използва залата на офицерите, както и да споделя с тях сауната и масажистката. Корабът беше толкова малък, че имаше само една трапезария за офицерите и една столова за редниците и сержантите, която всъщност беше машинното отделение — масите бяха върху тръбите. Там беше толкова горещо, че войниците не можеха да ядат, което беше добре дошло, тъй като храната и без това не ставаше за ядене. Главният готвач на трапезарията имаше достъп до винарската изба, разбира се, и нямаше нужда да вари ракия. Бил се насочи към готвача в столовата.

Рейнджърът се запромъква през редиците от нащърбени метални маси и тръби. Масите бяха внимателно подредени в нещо средно между „зигзаг“ и „както дойде“, така че бойците трябваше да вървят през помещението със сведен поглед и да си траят, защото инак можеха да си изпонарежат коленете и глезените. За щастие тук нямаше никого — закуската току-що беше приключила, а по-голямата част от екипажа се беше наредила за болнични, така че в по-сложните участъци той можеше да стъпва и върху масите.

— Затворено! Разкарай се! — изръмжа готвачът.

— И на вас добро утро — опита се да го предразположи Бил. — Не ти ли се намира чаша нещо черно и горещо за новия член на екипажа?

Готвачът грабна една чаша и я топна в мивката, в която кухненският робот миеше посудата.

Бил преглътна мъчително и отпи от течността.

— Ммм, вкусно! — излъга той. — Много по-добро е от псевдокафето в Кемп Бубон! — пресуши чашата, ухили се и я подаде на готвача. — Моля, сър, не бихте ли ми сипали допълнително?

Готвачът се намръщи, изгледа го накриво и замърмори, но взе чашата и пак загреба. Този път го пробва сам.

— Абе да знаеш, прав си. Това тук е по-добро от обикновеното. Пък е и по-евтино. С парите, които ще спестя, може би ще успея да купя на мама дървен крак.

— Оууу. — И Бил някога си имаше мама, а може би все още си имаше. Пощата не пристигаше много редовно и нямаше как да е сигурен. — Твойта мама е изгубила крака си? Лоша работа. Мога обаче да ти препоръчам едно място, където наистина има страхотни крака.

— Не, не, тя всичко си има. Просто колекционира изкуствени крайници. — Готвачът го огледа по-внимателно. — Ама и твоя крак си го бива, да ти кажа. Случайно да ти се ще да се разделиш с него?

— Съжалявам. Само този си нося. Мога да ти дам адреса на фирмата, от която си го изписах по пощата…

— Е, страхотно ще бъде. Ти вече ми направи две услуги, а аз още не съм ти се представил. Джулиъс Чайлд, сержант по столова.

— Бил, бушонджия първи разряд и Божий артилерист.

— Божий артилерист? Значи вече си се срещнал с генерала. С какво мога да ти бъда полезен, Бил?

Бил се огледа срамежливо и понижи глас.

— Случайно да знаеш откъде мога да си намеря пиене?

Сержант Чайлд като че се замисли.

— Хммм. — Той огледа рафтовете и шкафовете над печките и мивките, като че ги инвентаризираше наум. — Има дървесен спирт, с които чистят дулата за торпедата, но той ще те убие, а освен това и го подправят със селитра. — Той помисли още малко. — И виното за комка на капелана, ама той е офицер, пък офицерите нищичко не си дават, а катинарчето на барчето го държат в клетката с капеланските обредни змии. Мисля, че това не се брои. — Той погледна Бил за потвърждение.

Бил внимателно прецени положението: от една страна, вино; от друга, практически сигурна смърт. След малко се съгласи неохотно с Чайлд.

Докато сержантът продължаваше да мисли, Бил го прекъсна:

— Ти не можеш ли да спретнеш нещо? Малко хартисали зеленчуци, малко захар, мая, вода, жега, а пък ако искаш нещо по-префърцунено — дестилационна бобина? — не че Бил беше спец по химия, но с годините беше прихванал някои основни умения за оцеляване.

Чайлд изглеждаше изпаднал в шок. Бил много добре познаваше този вид — нали съвсем неотдавна и него го бяха погнали с шоковете, та се огледа дали наоколо не виси някоя токова жица. Не намери, затова отново погледна сержанта. А той му рече:

— Moi?^[2] Да варя нелегално ракия? Никога. И през ум не би ми минало. Това би нарушило всичките ми най-свидни принципи. „Устни, докоснали спирт, нивгаж до моите не ще се допрат“, така че, ако ти се ще да ме целунеш, забрави. — И щеше да продължи още сума ти време в същия дух, ако не беше довтасал един войник в пълна парадна кухненска престилка с камуфлажен десен, който мъкнеше две кофи картофени обелки.

— Те ти мат’ряла, сержант. Направо в казана ли да ги фъргам?

— Казан ли? — трепна с трепет Бил. — Значи имате казан!

— Не, не — отрече сержантът, като направи знак на войника в престилка да си държи езика зад зъбите, че инак го чака сигурна смърт. — Той рече „катран“ — нали така, Лайноуз? Днеска ще обядваме катранена манджа с истински зеленчукови обелки от офицерската трапезария. Тя е любимата на войниците. Бил, можеш да кажеш на генерала, че всички войници си умират за катранена манджа. Да, много я обичат.

— Защо да го казвам на генерала?

Лайноуз изхихика, докато оставяше кофите на земята.

Бил го изгледа накриво. Лайноуз му върна кривия поглед.

След като приключиха с ритуала, Бил отново попита:

— Защо да казвам на генерала?

— Ти си негов шпионин, нали така? — настоя Чайлд.

— Как пък не! — отрече Бил.

— Хайде бе — заумилква се Лайноуз. — Няма как да не си. Повечето от нас тук, на „Небесен мир“, са някакъв вид шпиони — призна той.

— А щом не си мрънски шпионин — заключи сержантът, — трябва да си шпионин на генерал Вайсгъз.

Лайноуз кимна в знак на съгласие.

— Мда. Не си влязъл във връзка с никое друго шпионско ядро на борда. Единственият, с когото си контактувал, е генералът. А ако той бе решил, че си мрънски шпионин, вече да си труп. А пък не си. Следователно си негов шпионин.

Бил се замисли дълбоко над това. Подложи на анализ приоритетите и преданостите си.

— Ако бях мрънски шпионин — предположи той, — с което не искам да кажа, че съм, забележете, просто, да кажем, ако бях, щях ли да получа едно питие?

— Ами — призна Чайлд — въз основа на това, че си мрънски шпионин, не бих възразил да ти намеря нещо за пиене — каквото на кораба няма, защото обичният ни генерал го е забранил на редниците и сержантите. Но пък ако работиш за мръновете, то на този тука, Лайноуз, ще му се наложи да те арестува, защото е шпионин на Имперската канцелария за антиподривна дейност. Така ли беше?

— Не точно — поправи го Лайноуз. — Тук ми е възложено да шпионирам офицерите, не редниците и сержантите. Освен това крада от трапезарията отпадъци за казана, какъвто бихме имали, ако генералът разреши. Но не съм получил никаква заповед нито за мръновете, нито за шпионите им. Нито пък за редниците, като стана дума. Ами ти?

— Аз с мръновете си нямам никаква работа — обясни сержантът. — Шпионирам за Обществото за опазване на овехтелия морал. ОООМ от векове се инфилтрира в столовете: обуздава естествените хедонистични склонности на войниците и се грижи храната да не ги стимулира прекалено много. Странично — продължи той — получавам стипендия от Фондацията за пустинни мусони, за да не сервирам вкуснотии от Трънвокото, които биха могли да подкопаят морала на нашите рейнджъри.

— Но — настоя Чайлд — всичко това няма нищо общо с тебе, Бил, защото ти вече отрече, че си мрънски шпионин.

— Точно така — потвърди Бил. — Ако наистина бях такъв, не бих ли тъкмо отрекъл?

— Може би — изломоти Лайноуз.

— Но не задължително — опроверга го Чайлд.

На Бил му се искаше да продължат спора, но не можа да се сети за никакви други синоними на думата „каза“. Вместо това тръгна да търси оръдието, за да провери дали предишният артилерист не е оставил там някоя бутилка.

Мълвата плъзна бързо из „Небесен мир“. Никой от членовете на екипажа, които срещна, не искаше да говори с него — не и дори за да му обясни накъде да върви или пък, като стана дума, и къде е задното оръдие. Не щяха да говорят с него дори и след като им предложи лютивия сос от бойния си крак.

От друга страна, по този начин малко неща му отвличаха вниманието и след два часа той вече бе уютно сврян в задната оръдейна кула.

Беше виждал нещо подобно й преди, но само веднъж, и то много отдавна. Всъщност за последен път му се беше случвало тъкмо по време на онова събитие, от което тръгна всичко и което го направи галактически герой. И тъй като тогава той вършеше героично дело, беше ранен, на ръба на припадъка, пък и, първо на първо, никога не бе блестял с кой знае какъв ум, споменът му за оръдейната кула на „Христин Килър“ беше доста мъгляв. Там имаше джойстик с червено копче, екран с червени и зелени светлинки и никакви, ама никакви инструкции.

Тази тук беше много по-сложна. Цялата й обшивка беше покрита с крещящи рисунки на мрънове, танкове и мостове, експлодиращи под лозунга: „Нинтари електроникс представя: ЗАДЕН АРТИЛЕРИСТ!“. Столът се въртеше и се накланяше напред и назад. Вместо джойстик имаше хомот, приличен на устройството за управление на ховеркар, а бутоните бяха два — червен и черен. На черния пишеше БАМ. На червения — БОМБА.

Щом Бил затегна ремъците, прикрепящи го към стола, на екрана светна цветен, компютърно анимиран портрет на Императора. Очите на портрета весело шареха насам-натам — всяко само за себе си. След минута картинката се смени с портрет на генерал Вайсгъз в пустинно-камуфлажно муу-муу. Който каза:

— Как се казваш, рейнджър?

— Бил — отвърна Бил.

В долния край на екрана се изписа: РЕЙНДЖЪР БИЛЛ.

— Не — поправи го Бил — с едно „Л“ е. — Но екранът не му обърна никакво внимание.

— Ти си новак, рейнджър Бил — каза анимационният генерал. — Искаш ли тренировъчен сеанс?

— Естествено — отвърна Бил.

Екранът — пак нула внимание.

— Натисни червеното копче за стрелба на живо или черното за обучение — каза той.

Бил натисна черното копче.

— А сега пусни монета — нареди му компютърният Вайсгъз. До него се материализира дигитален часовник и започна да отброява десет секунди.

С кален в боя рефлекс Бил бръкна в монетното отделение на бойния си крак и измъкна монетка от четвърт кредит. Както и очакваше, процепът се намираше точно под екрана. Пусна монетата, че и му останаха още цели четири секунди.

На екрана светна списък с мишени и съответните точки, които носеха — с картинка за всеки тип мишена. Варираха от една точка за вражи войник до един милион точки за чернокос дребосък с рунтав мустак и много лоша кожа. Под дребосъка пишеше „ВРАЖИЯТ ВОЖД“. В дъното на екрана се изписа: ПРИ НАБИРАНЕ НА 500 000 ТОЧКИ ПЕЧЕЛИШ ДОПЪЛНИТЕЛНО ВРЕМЕ.

Нейде, сякаш много далеч (макар че нищо тук не беше по-далеч от два метра) на Бил му се счу, че хор пее „Химн на рейнджъра“, но щом разтърси глава, и хорът замлъкна.

Образът на генерал Вайсгъз се появи отново. Държеше показалка и беше застанал пред карта.

— Черният бутон с надпис БАМ унищожава дребните неща. — Той посочи картинките на войник, палатка и танк и всичките поред гръмнаха. — Червеното копче с надпис БОМБА взривява едрите неща. — Той посочи картинките на мост, сграда и боен кораб и отново всички се взривиха поред. — Има и едно изключение. — На картата се появи ВРАЖИЯТ ВОЖД. — За да спечелиш точки за ВРАЖИЯ ВОЖД, трябва да използваш черното копче. Иначе ще изглежда, че все едно се опитваш да го убиеш, и тогава точки не ти се полагат. Ако си готов да започнеш, натисни черното копче.

За късмет на Бил в кулата имаше и автомат за размяна на монети. Когато четвъртачетата му свършиха, той си набави още без да излиза от кулата, а таксата му я удържаха директно. Тъй като не можеше да си намери пиене, а и никой не искаше да разговаря с него, останалата част от пътуването до Трънвокото той прекара в опити да пробута името си в Залата на славата на „ЗАДЕН АРТИЛЕРИСТ!“.