Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (6)

Глава шеста

ТОВА НЕ БЕШЕ МАЙКАТА НА ВСИЧКИ БИТКИ. Но се падаше поне осма братовчедка по съребрена линия на всички битки.

„Небесен мир“ беше разузнавателният флагман на великото нападение, и най-мънинката съдинка в цялата армада. Огневата мощ на генералския кораб стигаше едвам колкото да унищожи планета. Но той водеше най-грамадната въоръжена сила от миналия път насам — а миналият път беше през февруари. Милиони рейнджъри герои на борда на величествени кораби проявиха нечуван героизъм, като пускаха бомби от много голямо разстояние. А зад всичкото това велико начинание стоеше един-единствен, само частично изперкал ум — господстващият разум на генерал Пелин Вайсгъз.

Императорът бе му рекъл: „Върви и върни при мен заблудените овце от Трънвокото“, и Генералът се беше юрнал в акция, въоръжен с блестящ план, изцъклени очни ябълки и организационен гений.

Абе не беше точно така. Всъщност по-скоро някакъв съветник бе прошепнал новината за Трънвокото в едното ухо на Императора — онова ухо, дето беше малко от малко по-неглухо, после Императорът бе смънкал нещо и бе пуснал многозначителна лига, а друг съветник, отстоящ на безопасно разстояние от Имперската уста, огласи вдъхновяващите слова и мисли на Императора. Планът на генерала се свеждаше до „Ще ги бомбим, докато ги върнем в Ранния Каменен век“. А организацията се състоеше в това да каже на една тайфа офицери „Яхайте корабите и идвайте с мен“.

Но рободраскачите на борда на „Небесен мир“ пуснаха в циркулация своя собствена версия и я поддържаха. Гражданите на Империята, които не знаеха почти нищо, а им пукаше още по-малко, решиха, че това ще да е вярно. Дори се намериха и неколцина достатъчно тъпи, че да вярват на безкрайния поток от военна пропаганда.

И така, огромната флотилия връхлетя върху защитните укрепления на Трънвокото, вълна след вълна, в мощен хирургичен удар, който щеше да затрие цялата отбранителна система на планетата, без да убие нито един цивилен и може би не повече от 2,5 защитници. Направо си беше прекалено хубаво за вярване.

Да, ама хората взеха, че повярваха, особено Бил. Виждаше доказателството с очите си — там, на видеоекрана. А видеоекраните не лъжат, нали? Наблюдаваше екшъна от първа ръка, през носовите камери на умните ракети, които вършеха, самата работа. Умните ракети, които той, Бил, обзет от чувството, че скоро ще стане двукратен галактически герой, водеше към целта с повече от свръхчовешка прецизност.

Първата вълна кораби, с Бил на опашката, се съсредоточи върху Антикорабната отбрана. Огромната армада нахлу дълбоко в атмосферата на Трънвокото и унищожи всичките оръжия там долу, дето биха могли да им навредят. Хиляди храбри стрелци като Бил рискуваха да се изложат на ужасите на модерната война от голяма дистанция — схващане, скука, изтощение, жажда, хормонален напън, — за да защитят другарите си от гибелния гняв на Трънвокото.

На екрана на Бил светваха в червено мишена след мишена. Ракета след ракета се изстрелваха от ректалните тръби на генералския космически паяк. Увереността на Бил в себе си и в своите оръжейни системи — те бяха твърде завързани и не можеха да бъдат най-обикновени оръжия — нарастваше с всяко пряко попадение. Първата умна ракета беше улучила пушката, в която я беше прицелил, но сега той се мъчеше да постигне още по-голяма точност. Вече вкарваше ракетата право в дулото на пушката или я извърташе така, че да връхлети изотзад право в магазина й. И всеки път, точно както му бяха казали, предупредителните сирени на влизащата ракета отпускаха на стрелците достатъчно време, че да се разкарат оттам.

Успехът завъртя главата на Бил. Той започна да изписва с ракетите лупинги, преобръщания през крило и имермани; изписваше думи с дирите им; започваше наистина да му харесва. След малко осъзна дори, че може да използва носовите камери на ракетите, за да оглежда бойното поле, без да го грози никаква опасност.

Разбира се, ракетите ги грозеше опасност. Трънвоковците, които не разбираха, че огромната войска, обкръжила планетата им, действа единствено и само в техен интерес, се стремяха да свалят долу всичко, що изпълваше небето. Включително ракетите — и понякога дори успяваха. На Бил му беше кофти, нужно му беше да набере колкото се може повече точки, за да спечели допълнително време и да не му се налага да добавя собствени стотинки към купчината — дар от генерал Вайсгъз. Понякога трънвоковските стрелци стреляха и по друго — по нещо, което Бил не виждаше на екрана. А понякога, започна да забелязва Бил, войниците зад картечниците нямаха никакъв шанс да побегнат, след като не успеят да свалят ракетата.

Носовите камери се взривяваха заедно с ракетите, разбира се, тъй че взривовете той така и не ги виждаше, но постепенно му просветна, че същевременно се взривяват и трънвоковски войници. Самия Бил на няколко пъти вече го бяха взривявали частично и го обзе известно съчувствие към трънвоковците.

По време на кратко затишие той поведе една от ракетите на малка екскурзия из тукашната местност. И за първи път видя цялата флота, разстлана по небето като пациент върху операционна маса. Корабите бяха хиляди — от мънички разузнавачета като „Небесен мир“, та до дредноути, така огромни, че не се побираха в атмосферата. По-дребните, кораби атакуваха на вълни — всяка вълна бе предвождана от разузнавач, който ги крепеше в стройни формации чрез дистанционно управление. Всеки по-голям кораб пускаше свои собствени вълни от бомбардировачи, изтребители и летящи ракетни площадки.

Ракетните площадки се рееха високо-високо над бойното поле и тръскаха ракети през облаците долу на земята.

Бомбардировачите атакуваха целта направо, обкръжени от бръмчащо кълбо изтребители. Докато Бил наблюдаваше, група изтребители се отдели от един облак и пикира, за да пресрещне идващата отдолу друга група. От такова разстояние те се виждаха като точици и Бил не можеше да познае кои бият. Тъкмо тогава избухна един бомбардировач. Бил подкара ракетата към аеродрума, и той пламна в червено — АЕРОДРУМ: 100 ТОЧКИ — само миг преди тя да се стовари върху му.

Така не беше честно! Империята се старае с всички сили никого да не убива, а пък тия гадни трънвоковци се опитват да изтрепят другарчетата на Бил! Подсъзнателно Бил разбираше, че всъщност той не познава никого от тях и че в края на краищата при Рейнджърите девизът на седмицата винаги беше „Прееби другарчето си“. Но може би патриотичната музика, излъчвана под прага на слуха, с която ги бяха обработвали седмици наред, беше оказала известен ефект върху него. Може би дори някоя и друга проповед на генерал Вайсгъз беше попила в съзнанието му, докато спеше. А може би дори всичко това имаше някаква връзка с хипнонамотките, монтирани в стола му. Но независимо от причините сега на Бил му се биеше, та две не виждаше.

Беше го обзело ясно чувство за мисия. Задачата му беше да унищожи всичко, що би навредило на другарчетата му, на аверите му, на братята му по оръжие. И на него, неслучайно.

Той попиля поредната антикорабна ракетна база, после заличи от земята една противовъздушна артилерийска платформа, сетне гръмна един временен склад за муниции, вдигна още малко ПАРА^[1] във въздуха, обсипа с кратери едно летище и им наби няколко ракетки в ГЪЗО^[2].

Трънвоковската отбрана вече беше предупредила своята войска и фронтът на атакуващата вълна на свой ред бе атакуван. Бил вече не можеше да се концентрира само върху наземни съоръжения; сега използваше лазерите, за да прехваща ракетите, прицелени в него! Столът му се лашкаше, люшкаше, кандилкаше, гмуркаше, увърташе се, подскачаше и се усукваше, докато най-накрая Бил не се зарадва, че единственото нещо, което беше ял от седмици насам, беше течната хранителна кашица от контейнера в кулата. Всичко друго вече щеше да се е разплескало по видеоекрана.

Вече нямаше затишия. През повечето време Бил беше твърде зает с отстрелването на атакуващите изтребители и ракети, та да се чуди откъде ли идват. Знаеше само, че продължават да прииждат. Правеше почивка единствено когато му се наложеше да пусне поредната монетка, а и тогава не биваше да рискува твърде дълго. За щастие му се трупаха достатъчно точки, че да поддържа канонадата още дълго време.

Почти не му оставаше време да се сеща колко безопасна бе обещал да бъде тази мисия генералът.

Сега, когато използваше предимно лазерите, му се отвори нещо като нормален изглед назад. Пространството там бе пронизано от стрелички, пробляскващи червени сигнали и зелени ореоли около корабите от армадата, но все пак се виждаше какво става. А ставаше това, че бе настанал ад и безумие.

Цялата битка се водеше във въздуха, а той кръжеше около планетата с голяма скорост. Но битка си беше, все пак.

Ракети хвърчаха нагоре към корабите, надолу към земята, измежду корабите, бомбардировачите и изтребителите от флотилията и трънвоковските изтребители. Лазерни лъчи кръстосваха небето — горяха, избухваха и кълцаха каквото им попадне. Понякога лазерен залп от Имперски кораб разрязваше някой от техните собствени бомбардировачи в опит да засече изтребител. Без червените и зелените знаци по екрана Бил никога не би разбрал кой чий се пада и със сигурност се надяваше, че и другите нападатели разполагат със същите системи като неговата. Но дори и с нея понякога екранът му се превръщаше просто в плътна маса от червени и зелени точки.

Небето гъмжеше от свистяща смърт. На „Небесен мир“, начело на атаката, му се налагаше да се шашка единствено от това какво точно прицелват в него, макар че и то беше достатъчно, благодаря. Останалите кораби и самолети летяха през несекващ дъжд от снаряди, ракети, куршуми, изтребители, бомбардировачи, електронни боклуци и отломки. Най-вече отломки. Корабите си имаха защитни полета, които се грижеха за по-дребните метални парченца, но самолетите направо бяха сдъвквани от отпадъците от бомби, ракети, снаряди и дори от други самолети — отломки, които, можеха да ти откъснат крилото, или да ти се врежат в кабината, или в оръдейната кула, досущ бомби и лазери.

Нямаше вече как да се знае кой кого стреля. Ако някой бомбардировач — а понякога имперски кораб — паднеше, то може би го беше поразил трънвоковският огън или имперският огън, или просто се беше сблъскал с някой боклук.

Вече нямаше значение. И Бил вече не обръщаше никакво внимание на избраните мишени. Не обръщаше внимание дори на точките си (които бяха доста малко, защото летящите отломки, без значение колко са опасни, според компютъра не носеха никакви точки). Просто стреляше по всичко, колчем му се стореше, че приближава към него.

А после изведнъж всичко започна да се отдалечава.

На Бил му бяха нужни две минути, докато разбере, че „Небесен мир“ се е оттеглил от атаката обратно на планетарна орбита. Докато компютърът му изчисляваше общата сума на точките и бонусите за деня, генерал Вайсгъз изскочи в едно малко прозорче в горния ляв ъгъл на екрана.

Генералът беше препасал муу-мууто си с колан, така че сега то повече намязваше на стандартна униформа — макар и не чак толкоз. Беше застанал пред хологлобус на Трънвокото, целия в стрелички и диаграми, а глас зад кадър обясняваше:

— … вашият, а и моят любим генерал, бойци и журналисти, ето го и него, Пелин Вайсгъз — Буреносната мъст!

Записът на публика в студиото избухна в бурни ръкопляскания.

— Благодаря, благодаря — рече генералът. — Както знаете, нашето чисто отбранително, напълно оправдано и морално чисто нападение над безбожните неверници от Трънвокото започна само преди няколко часа. Всички подробности по операцията, разбира се, са абсолютно секретни и такива и ще си останат вовеки веков. Но мога да ви дам известна представа за досегашния ход на операцията: Всичко е муци.

Екранът се раздели на две. Отдясно се появиха репортери, които подскачаха нагоре-надолу като първолаци, размахваха ръце и се опитваха да привлекат вниманието на генерала, въпреки че се намираха на съвсем друг кораб, на милион мили оттам. Един войник бутна микрофон под носа на една репортерка и й подаде листче.

— Генерал Вайсгъз — прочете тя, — на какво отдавате изключителния успех в днешната битка?

— Разбира се, по-голямата част от заслугите се полага на мен като на създател на нашия бляскав стратегически план и лидер на нашите храбри войски. Предполагам, че мъъъъничко се полага и на онези храбри мъже и жени, които залагат живота си в тази дръзка и все пак напълно безопасна операция. Но преди всичко нашата победа се дължи на вярата ни в Господа и на Господнята вяра в нас като негово оръдие в наказването на атеистичните войнолюбиви бунтовници от Трънвокото. Целия си успех дължим на Господа. Алилуя!

Бил си помисли, че може би мъничко от успеха се дължи и на всичкото това упражняване, което му беше ударил на път насам. Но пресконференцията я предаваха еднопосочно.

Дадоха на друг репортер въпрос, за да го зададе.

— Има ли пострадали в битката сред нашите храбри воини?

Бил особено се интересуваше от това, тъй като сам си бе заработил малка пришка на спусъковия пръст и се надяваше да го наградят с Пурпурния бъбрек (традиционния медал, връчван за пришки, драскотини, синини и вестникарски изрезки, получени в бой, обикновено запазен за офицери).

— Радвам се, че ме попитахте — подзе генерал Вайсгъз. — Както знаете, в това велико начинание участват милиони войници, а при всяко начинание от такъв мащаб известен брой загуби е неизбежен. Всеки ранен войник е една трагедия, разбира се, и моят личен персонал ще разпрати мое лично компютризирано писмо до личните семейства на всеки войник, получил телесна повреда от Клас С-7 (гадна повърхностна рана) нагоре. За щастие като че тази вечер няма да пишем такива писма.

Бил изпусна щедра облекчителна въздишка. Съдейки по онова, което беше видял, имаше голяма вероятност някои войници да са получили телесни повреди от клас А-2 (Напълно мъртъв, без части, годни за втора употреба; единственият по-висок клас, А-1 — Пълно изпаряване, бе приравнен към Самоотлъчил се и беше престъпление, за което те пращаха на военен съд). Когато в атмосферата се взриви кораб — а се бяха взривили доста, — има голяма вероятност хората да получат сериозни телесни повреди, след като са падали пет до десет мили към земята. Бил не проумяваше как така било нямало такова нещо, но се радваше, че никой не е пострадал тежко.

Войникът с микрофона раздаде трето листче.

— Какво наказание е отредено за неверния, безбожен враг?

— Много по-малко, отколкото заслужават — отвърна генералът. — Разбира се, не можем да посочим точната цифра на вражите жертви, но ние унищожихме напълно трънвоковската ПАРА, освен това избърсахме ГЪЗО от лицето на земята. Нашето разузнаване докладва, че засега има само един потвърден смъртен случай. Това е един старец, когото началото на ракетната атака е заварило в ракетната база на сина му, където е бил на свиждане. Изненадата и яростта от нашата атака му дошли в повечко и сърцето му отказало. Макар и да не сме пряко отговорни за смъртта му, изпратих извинително писмо до неговото семейство. След като вече разбихме трънвоковската защита, през идните дни ще съсредоточим атаките си върху фабриките, в които тези покварени хора произвеждат оръжия за масово унищожение — оръжия, каквито ние самите никога не бихме използвали. Освен това ще ударим по военните съоръжения, поддържащи тези фабрики и снабдяващи ги със суровини, части, електричество, храна и водопроводни услуги. И ще го осъществим, без да причиним ни най-малки неудобства на гражданското население.

Бил се смая за миг от точността на собствените си оръжейни системи с видеоконтрол, но въпреки това идеята да бомбардираш заводи, в които използват канализационните води, и да взривяваш единствено канализацията във фабриките за оръжия лекичко го попритесни. Но тук незабавно се намесиха субзвуците и хипнонамотките и мигът на съмнение отлетя.

Компютърът най-накрая приключи с изчисляването на точките на Бил. Резултатът си го биваше, ако включиш и бонусите, задето не са те убили, но не достигаше, за да се класираш в първата десетка. Без съмнение не беше и достатъчно висок, за да му дадат гарнизонната отпуска. Бил сигурно би се вързал повече, ако имаше къде да се ходи по време на отпуската, но на този кораб жени нямаше, а единствените места, където можеше да отидеш, бяха войнишкият клуб и столовата. Тъй като и на двете места никой не щеше нито да си приказва с него, нито да го черпи едно, Бил не изпускаше кой знае какво.

Във всеки случай това тук беше много по-интересно от пресконференцията на генерала. Бил напрегнато изчисляваше колко още точки щеше да получи, ако никой не стреляше по него, когато генералът надникна в кулата.

Бил козирува и с двете ръце и се опита да заеме стойка мирно. Но нали от цели две седмици не беше мърдал от стола — не го докара съвсем. Свлече се обратно в позата, с която беше свикнал, пред видеоекрана. Там генерал Вайсгъз отговаряше на поредния репортерски въпрос.

Бил отново погледна към вратата. Генерал Вайсгъз стоеше там. Изглеждаше нетърпелив и смътно разтревожен. Бил отново погледна екрана. Съвсем същият генерал се мъдреше и там и обясняваше как единайсетсекундният видеозапис от носова камера, който сега щели да проследят, бил абсолютно типичен за милионите изстреляни ракети.

— Чудо! — вресна Бил и понечи да падне на колене.