Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (25)

Глава двадесет и пета

ЛЬОЛЬО МОЖЕШЕ И ДА Е НОВО ПОПЪЛНЕНИЕ в разузнавателния щаб на Гроцки (Бил чу как един от останалите шпиони се оплаква „никакви смрадливи Льольовци не ни трябват!“), но идеята му се оказа доста позната.

През последните няколко минути привързваха Бил към една балиста. За разлика от онагера, който представляваше гигантски катапулт, балистата си беше доста хайтек машинария. Представляваше гигантски арбалет и онова, с което всъщност щеше да пътува Бил, беше копието, което той щеше да изстреля. Идеята беше, че така ще изглежда досущ като артилерийски снаряд за пред радарите. Щеше да се приземи близо до главния щаб на рейнджърите и да монтира малък предавател, хитро маскиран като вътрешното на руло тоалетна хартия. Предавателят щеше да изпрати насочващ сигнал към трънвоковска ядрена ракета.

— Как върви предстартовото броене? — попита Бил техника, обслужващ балистата. Всъщност всичко това никак не му харесваше.

— К’во предстартово броене? — и техникът дръпна един лост.

Пуффф!

Бил никога не се бе замислял особено подробно над метателните оръжия. Повечето оръжия, които използваше, бяха или енергийни като бластерите, или насочващи се ракети като умните ракети от ЗАДЕН АРТИЛЕРИСТ!. Никога не се беше замислял над проблемите на уцелването на мишена с нещо, просто метнато и запратено във въздуха. Можеше и никога да не се досети сам за принципа на жироскопната стабилизация, ако не го бе усетил на свой гръб.

Жироскопна стабилизация означава, че ако нещо се върти около оста си по дължина, то продължава да лети направо. И колкото по-бързо се върти, толкова по-точно лети.

Като че това копие щеше да е много точно.

Но всъщност Бил не можеше да каже, защото, когато копието се заби в земята и отпусна ремъците, с които той бе привързан към него, не му остана друго освен да тупне на земята. И за малко да не я уцели.

Небето се въртеше около него и затова той се претърколи. После земята се завъртя и той затвори очи. И те обаче се въртяха, но мисълта да ги отвори пак му беше непосилна.

Най-накрая обаче и вселената, и Бил постепенно се успокоиха по отношение един на друг и той можеше да се опита да разбере къде се намира. Което се оказа току зад имперските позиции, недалеч от главния щаб.

Бил знаеше какво да направи.

Провери няколко окопчета за най-неочуканите новобранци, които можеше да намери. Оп-па! Тия ставаха — зайци-байци, до един прости редници и до един уплашени до смърт. Жабешкозелени от страх.

Бил скочи в средата на групата, награби един бластер и изкомандва със строевашки глас:

— Гнъсоглавци такива, хич не ми разправяйте, че ви е страх! Това тук е война и на нея бой й трябва!

Той изскочи и хукна в атака през окопите към трънвоковските позиции. Всеки път, когато прескочеше окоп, крещеше насърчително:

— Не бъдете страхливци! Атака! Атака! За вашия Император — и за майките ви!

Той застана върху последния окоп, зае героична стойка, размаха бластера над главата си и изкрещя:

— СМЪРТ ИЛИ СЛАВА!

И тръгна сам напред, към бойното поле.

Когато прецени, че го е изминал горе-долу наполовина, започна да се оглежда внимателно. Във въздуха започваха да се вдигат малки облачета изпарена пръст. Ако само малко се отклонеше наляво, на около петдесет фута напред…

Ааааа! Бил се прекатури в дълбок кратер от снаряд. Ако си останеше там, вътре, и не си виреше главата, и двете страни нямаше да могат да го виждат. А това беше съвсем лесно, защото се беше заклещил. Това беше нещото, за което Бил винаги бе мечтал — безопасността. Сега можеше хубавичко и на спокойствие да си помисли какво да прави по-нататък.

Но каквото и да бе намислил да прави по-нататък, беше сбъркал. Зад него се надигаше странен шум. Звучеше почти като… не, не можеше да бъде. Но наистина звучеше съвсем като хиляди рейнджъри, маршируващи през полето.

И тъкмо така и излезе. Вълна, която настъпваше към вражите линии и стъпкваше в калта всичко, изпречило се на пътя й.

 

 

Когато Бил се събуди в болницата, беше цял увит в бинтове — също като преди с веригите. Не беше сигурен кое от двете е по-хубаво. И в двата случая не можеше да помръдне и почти не можеше да говори. Все още усещаше отпечатъци от ботуши върху някои от личните си телесни части, както и върху табаните на стъпалата си. Цялата армия ли го беше тъпкала? Не си спомняше нищо от момента, в който атакуващата вълна стигна до скривалището му. Дори не беше сигурен в чия болница е попаднал. Да пита някого, щеше да е неловко — нали всяка от страните го беше осъдила на смърт, задето дезертирал при другата.

Полежа така, втренчен в тавана. Ако можеше да помръдне, можеше да включи холовизора, но дори не беше в състояние да извърне глава, за да провери дали има такъв. В крайна сметка беше съвсем мъничко по-добре, отколкото да си мъртъв.

Една сестра дойде, за да му смени катетъра. Това се оказа изключително болезнено и доста поразведри Бил. В тия неща Бил вярваше, че болката, която тъй или инак минава, е по-добра от вцепенението, което можеше и да не ти мине.

Освен това поогледа сестричката. Толкова приличаше на генерал Вайсгъз, че отначало Бил заподозря, че това е именно той, предрешен. Но сестрата беше по-мустаката от генерала, както и къде-къде по-мъжествена. Освен това имаше нашивки на имперски рейнджър на раменете с познатия лозунг „Грижи се, сестро, не жали, па макар и да боли“. Така че разбра къде се намира. Заляха го умора и мрак.

Следващия път, когато усети присъствието на сестра, започна да хленчи като всеки рейнджър на място, за да покаже, че едвам сдържа писъците на агония. Това според легендата впечатляваше женския личен състав и понякога водеше до прилагането на масажи или психоактивно лечение. (По време на военната си кариера Бил беше прекарал сума ти време по болници и този номер досега никога не беше сработил; но властта на митовете над човешкото въображение е толкова силна, че той продължаваше да се пробва всеки път.)

И представете си изненадата му, когато сестрата наистина се приближи! Прегледа картона му, за да намери някоя не твърде тежко пострадала телесна част, после нежно го погали по челото и рече:

— Няма, няма. Твърде ужасна ли е болката за понасяне?

Бил кимна, за да покаже, че толкова го боли, че чак не може да приказва.

— Е, не може да те оставим така да стенеш. Ще имаш свиждане! Ето, лапни това.

Тя пъхна нещо в устата му и си излезе. Бил изследва нещото със зъби и език. Не беше точно с нужната форма за хапче; единият му край бе заоблен, но другият беше плосък. Изпробва го внимателно със зъби. Беше твърдо.

Куршум. Беше му дала да лапне куршум. А той беше целият бинтован и не можеше да го извади от устата си.

Но сестрата беше споменала нещо за свиждане, нали така? Това беше малка загадка. Бил не познаваше никого в цялата Имперска армада, като не броим генерал Вайсгъз, а ако той знаеше, че Бил е тук, щеше да прати отряд да го разстреля.

Това просто показва доколко може да бърка човек. Бил разпозна звука от подлизурството на подчинените край генерала далеч преди самият генерал да пристигне край леглото му.

— Та значи, ето го нашия герой, а! Сигурно Бог е благосклонен към тебе, синко — да оцелееш след прекрасната атака, която поведе. Знае ли някой тук името на този човек? Нищичко не виждам от тия бинтове.

Бил маневрира с куршума в устата си и реши да не се издава кой е. Похленчи малко, за да си придаде по-героичен вид.

— Няма значение. За всички нас ти си огромно вдъхновение, момчето ми. Съвсем самичък, ти стимулира нашите войници да мислят за победа — а не за смърт, както обикновено — и ги поведе в атака, когато шансът ни беше безнадежден; без да мислиш за собствената си кожа, луд воин, вдъхновил войската да те последва в самата паст на смъртта! Фактът, че повечето от войниците бяха убити, по никой начин не омаловажава постижението ти.

За да почетем твоята храброст и водачество и от името на Императора бих искал да ти връча… какви медали ни се намират подръка?

Един помощник се приближи с малка кутийка и генералът се поразрови из нея.

— Да, този го бива. Бих искал да ти връча Ордена на галактическите печеняги. Трябва да знаеш, че това ти дава правото и на едно безплатно питие в офицерски клуб по твой избор, ако някога станеш офицер, което най-вероятно няма да стане.

Генералът лично закопча медала на Бил. За щастие Бил стискаше куршума в зъби, докато иглата пронизваше плътта му.

— А сега, синко, какво още можем да направим за тебе?

Бил глътна куршума, за да може да говори ясно.

— Тъй вярно, сър! Искам ново стъпало!

И размаха десния си крак за илюстрация.

— Смятай, че е станало! — рече Вайсгъз. — Докторе, погрижете се към края на този крак веднага да бъде прикрепено редовно човешко стъпало!

Бил въздъхна. Мечтата му беше на път да се сбъдне.

Само след минути санитарите дотичаха, за да го подготвят за операция и да го откарат в операционната. Като че за нула време — вероятно защото през повечето време беше в безсъзнание — Бил се озова обратно в болничното отделение и в леглото си.

Събуди се бавно, наслаждавайки се на анестезията, протягайки крака, въртейки стъпала. Това го събуди напълно. Размърда дясното си стъпало. Също като истинско! Сви пръстите му. Съвсем като истински!

— Сестра! Сестра!

Сестрата дотича. Докторът я следваше по петите.

— Нещо не е наред ли? Боли ли те?

— Кракът ми! Кракът ми! — Бил беше толкова развълнуван, че почти не можеше да говори.

— Кракът ли те боли? — попита докторът. — Нормално е след операция. Ще ти мине.

— Не! Не! — Бил си пое дъх и се опита да се успокои. — Нека видя крака си!

— А!

Докторът внимателно разви бинтовете в края на десния крак на Бил. През марлята Бил мярна розова, човешка плът. Сестрата повдигна главата му, за да наблюдава пълното разбулване.

— Voila! — и докторът със замах отхвърли последните бинтове.

Бил онемя. Там, на края на крака му, имаше стъпало, истинско стъпало, човешко стъпало — много познато стъпало.

Огледа го по-внимателно. Ляво стъпало. Е, карай да върви — поне беше стъпало.

— Какво ще кажеш? — попита докторът.

— Прекрасно е — рече Бил. — Най-после отново си имам две ходила.

Докторът като че се смути.

— Не точно.

Радостта на Бил започна да се изпарява.

— Как така не точно? — изхъхри той.

— Ами, генералът искаше да имаш стъпало на края на този ти крак, който медиците наричат глезен, но имаме хроничен недостиг на стъпала. Предполагам, че всички го знаете. Както и да е, единственото място, откъдето можехме да вземем ходило за десния ти крак, беше, ами, левият ти крак. Сигурен съм, че то ще ти хареса, защото го имаш от много време. Това е собственото ти ляво ходило.

Бил изхъхри убийствено проклятие, толкова ужасно, че телесната температура на доктора падна с десет градуса — насмалко да припадне. После Бил изпищя:

— А какво е това на левия ми крак?

— Ще ти хареса, убеден съм, че ще ти хареса. Много добра изработка, щом аз ти го казвам — рече докторът, докато развиваше бинтовете с изтръпнали пръсти и тракащи зъби. — А е и много удобно, мисля, че би казал.

Бил отново изпищя. Там, където навремето се намираше лявото му стъпало, преди да се превърне в дясно, сега се мъдреше ръка. Невероятно грозна, космата ръка. Имаше дебели мръсни нокти, а на опакото бе татуиран надпис: „СМЪРТ НА МРЪНОВЕТЕ!“

Той сви дланта в юмрук, замахна към лекаря и го тръшна с умел ъперкът. Сестрите тръгнаха да извличат доктора.

— Ще свикнеш — изстена докторът. — Много е забележителна всъщност — и продължи да уверява Бил, докато го изнасяха от отделението.

 

 

Трансплантираният крак заздравя като стой, та гледай, но на Бил му беше нужно малко време, докато свикне да ходи с новата си ръка. Пробва се да ходи на пръсти, на длан или на свит юмрук. Всичките му се видяха крайно неудобни. Беше щастлив само когато свиеше кракоръката си в юмрук и на минаване замахнеше към доктора. Докторът го избягваше — затова Бил куцукаше из болницата и го търсеше. Готов да падне по гръб и да замахне с юмрук всеки път, щом се натъкне на него.

При една от тези експедиции той спря да си почине пред таблото за съобщения. Новите бележки бяха единственото налично четиво. Бил ги прегледа летаргично.

ВАШИЯТ ИМПЕРАТОР ВИ ОБИЧА!

„Да, така е, верно е така!“

Следва истински жив цитат от Императора.

Императорът и Генералният щаб биха желали да благодарят на всички редници и сержанти, както и на всички реднички и сержантки от своите храбри и славни въоръжени сили за техните щедри задължителни доброволни дарения за Императорския фонд за подарък за рождения му ден.

Вашето участие направи възможно да се купи на Императора нещо, което той винаги е искал: мозъчен трансплантат, който може да повдигне коефициента му на интелигентност над 35. Трябва да сте доволни, че простият отказ от едноседмична заплата доведе до такава радост.

 

 

Бил се зачуди дали не е била някоя от седмиците, докато беше пленник на Трънвокото. Това го накара да се зачуди дали ще си получи остатъка от парите за прослуженото в Трънвоковската армия време. Не, предположи той. Вероятно му бяха конфискували всичките пари, след като го осъдиха на смърт. Имаше и друга бележка.

 

 

ВАШИЯТ ИМПЕРАТОР ВИ ОБИЧА!

„Да, така е, верно е така“ — Императорът.

Императорският домакински персонал с голямо прискърбие съобщава, че обичното ни Императорско семейство отново бе сполетяно от трагедия.

Поради наследствени проблеми с кръвообращението, както се разкри, Гранд-адмирал Квеч от Имперската флота се намира в състояние на мозъчна смърт от шест години насам. Всичките му последни заповеди са отменени.

 

 

Горкичкият, съжали то Бил. Беше служил при други мозъчно мъртви офицери, но това като че никога не им беше пречило да си изпълняват задълженията. Нито пък им беше помагало. Но, разбира се, когато ставаше дума за роднина на Императора, беше по-сериозно.

Имаше и други Имперски наредби, но Бил беше твърде депресиран, че да ги чете. Той бавно се запъти обратно към самотното си легло. По пътя мярна доктора, замахна с кракоюмрука си и за малко не го халоса. Но вместо това фрасна стената и направи дупка в нея. От време на време тая трета ръка започваше да му харесва, макар че всъщност би предпочел крак, ако имаше избор.

Приседна на ръба на леглото и започна да си реже ноктите на крака с новата си ръка. Удобно. Но потискащо.

Както и Рейнджърите, и цялата война, и всичко. Скоро щеше да излезе от болницата и да се върне на фронта. Ако бързо не измислеше нещо друго.

Не можеше да измисли нищо дори бавно, което беше още по-потискащо. Включи холовизора и взе да прехвърля каналите. Все реклами. Включително и една, в която търсеха доброволци за Службата по вербуване. Гърдеста блондинка във впита униформа настойчиво пробутваше на народа военната служба.

— Имаме нужда от мъже куражлии. Мъже, които не се боят да служат на Императора нейде там, по парцаливите краища на Империята. Мъже, готови да вербуват войници, които да се бият във войната за прекратяване на всички войни.

Това е специализирана професия, която удовлетворява специфична нужда. Молим ветераните от битките да се обърнат към нас. Особено ранените, вече не кой знае колко годни за битка. Служете на вашия Император. Това е работа, предлагаща равни възможности. Няма значение, дори да имате бивни, две десници и три ръце. Вашият Император има нужда от вас!

— И още как — въздъхна Бил, ръкува се сам със себе си и се наведе, за да може да чопли бивните си със свободната си ръка.

Безвременната сага за Бил, Галактическия герой, отиваше неохотно към своя край.

Започваше сагата за Бил, Вербуващия сержант.