Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (19)

Глава деветнадесета

ДОКАТО УСПЕЯТ ДА СПАСЯТ КАКВОТО МОГАТ от имуществото на Калифигия от нейната стая в общежитието (моливче, дантелена нощничка, три чифта чорапи, палка с оловни тежести) и се влеят в потока от бежанци, шосето вече така гъмжеше от хора, че дори и онези с превозните средства в движение се движеха в темпо умерена крачка.

Бил беше предложил на Калифигия да й помогне с багажа, но тя съвсем правилно заподозря, че просто иска да й опипа бельото, а освен това, целият й багаж се побираше в джобовете й. Собственото оскъдно имущество на Бил беше заминало с бронираната кола заедно със Сам и Сид, но той беше свикнал да пътува без багаж.

Освен това беше свикнал и да марширува, а да маршируваш без стандартната имперска петдесеткилограмова раница (в повечето казарми държаха запас от камъни, в случай че войниците имат проблеми с теглото на раниците си) си беше почти удоволствие.

Всъщност, когато влезе в ритъм, той наистина започна да се чувства доволен. До него вървеше привлекателна жена и макар че тя не си падаше много по него, все още не го беше фраснала с палката. Времето беше хубаво — слънчево, с умерен пушек и шрапнелни превалявания, наред със седемдесетпроцентов шанс за тежка бомбардировка в късните следобедни часове. А и ботушът му (трънвоковско копие на рейнджърския модел, направено по описание на Бил) не му убиваше.

Така че беше малко изненадан от скапаното настроение на Калифигия. Вярно, къщата й беше разрушена, училището й вече не съществуваше, цялото й имущество бе унищожено, а мнозина от приятелите й бяха мъртви или безследно изчезнали, но Бил знаеше, че с всичко това се свиква. Много пъти му се беше случвало. Опита се да я поразведри, като й изтъкна, че: а) те двамата са все още живи и б) с голяма вероятност щяха да останат такива през следващите няколко часа. Но дори и това май не свърши много-много работа.

Най-накрая тя избухна.

— За всичко си виновен ти, да знаеш!

Бил се сащиса.

— Аз? Че какво съм направил аз? — слиса се той.

Калифигия забоде пръст в корема му.

— Това е униформа, нали? Ти си войник, нали?

— Да, но не съм от вашите войници.

Тя го огледа внимателно с все униформата.

— Май съм те виждала някъде и преди, а?

Той търпеливо й обясни:

— Аз съм оня, дето се беше покачил на танка там, в двора, когато имаше двор. Произнесох реч. Спомняш си, нали?

— Не това бе, военен полуидиот такъв, отпреди тогава. Не си от нашите. Това е униформа на имперски рейнджър, нали?

С известна неохота той си призна, че така си беше (макар че тя също беше леко видоизменена, тъй като трънвоковските шивачи я бяха ушили, отново по негово описание, от истински плат вместо от рециклирана хартия).

Тя огледа добре армейския му крак, който наистина изпъкваше доста дори и сред това гъмжило.

— Ти си Бил, нали?

— Точно така. Не се ли представих?

Тя го пропусна покрай ушите си.

— Ти си прочутият военнопленник, нали?

Бил се огледа нервно.

— Всъщност точно сега аз съм прочутият избягал военнопленник. Затова си пуснах тая брада.

— Значи за всичко си виновен ти! — тя го изгледа на кръв и описа широк замах, който включваше бежанците, бомбардировките, войната, преврата и погубената й колекция от холомузика.

Бил размисли за момент дали да си припише тази заслуга, но това не само нямаше да е честно, а и в ума му започваше да се прокрадва мисълта, че то не би впечатлило особено Калифигия.

— Всъщност идеята изобщо не беше моя — подсмръкна той, тънейки в самосъжаление. — Може дори да се каже, че бях против, макар и не пред офицера. Това не е по рейнджърски.

— Да, ама ти си си рейнджър до мозъка на костите ти! Ти си винтче във военната машина!

— Това лошо ли е?

Беше ред на Калифигия да се сащиса. Толкова се разстрои, че дума не можа да обели цял километър.

Бил не разбираше съвсем накъде бие тя, макар компанията й като че ли му беше по-приятна, когато тя говореше. Толкова време вече беше рейнджър и беше така съвършено индоктриниран, че макар и да мразеше факта, че е рейнджър, не можеше да си представи никакъв друг живот за себе си. Той беше Бил, рейнджър. Беше по-скоро уравнение, отколкото име: Бил = рейнджър.

Но по-късно, докато помагаше на една старица да извади количката си за пазаруване от един бомбен кратер, Калифигия отново заговори:

— Ти си просто наемен убиец!

Старицата го погледна разтревожено.

— Но вас не съм ви убивал — обясни той. — Това значи, че хората, които последно ме наеха, не са ми заповядвали да убивам. Все още.

— Ха! — възкликна Калифигия.

— Ама не, наистина — изхленчи Бил. — Да трепеш хора хич не е забавно — той се позамисли. — Искам да кажа, човек може да се почувства доволен — особено когато те се опитват да убият мен. Никога не съм убивал никого за кеф, освен офицери, а пък то това всъщност си е жива самозащита.

— Би могъл да се противопоставиш.

— Да се противопоставя? — мисълта го шокира. Никога преди не беше му хрумвала. — Как?

— Не ти е трябвало да се записваш в армията.

— Те ме призоваха. — Това не беше буквално вярно, макар и според Бил да беше морално вярно. Технически погледнато, в Империята нямаше задължителна военна повинност, а Бил беше подписал документите за доброволно постъпване в армията. Разбира се, тогава беше под влиянието на хипнотични, разтварящи егото, наркотици и нямаше спомен как ги е подписал, но беше виждал въпросните документи и подписът си беше досущ неговият. Идеята обаче не беше негова и затова той смяташе, че е същото, като да ти пратят повиквателна.

За Калифигия обаче всичко това нямаше никакво значение, дори да й го беше обяснил.

— Ама че хилаво извинение — рече тя с насмешка. — Можеше да избягаш. Да се промъкнеш нощем през границата, за да не те вземат войник.

— Коя граница? Цялата планета беше под императорска власт.

— Тогава можеше да оказваш вътрешна съпротива, след като си постъпил във войската. Ама не, та ти си галактически герой, нали? Трябваше да работиш за мир, да се опитваш да прекратяваш войните, вместо да ги водиш. Защо да бъдеш верен на хора, които са ти пробутали такъв крак и тия нелепи бивни?

Бил се спря и погледна крака си. Този доста си го харесваше — беше много по-добър от други, които си бе окачвал. Не беше като истински човешки крак, но можеше много неща, които истинските човешки крака не могат. А в кучешките си зъби беше вложил много усилия. И изобщо не ги смяташе за нелепи. Това момиченце се проявяваше като крайно неразумно.

Опита се да й обясни как се беше опитал да работи с Бгр Мръна, за да налагат мир, но не успя да разкаже, никой от провалените си половинчати подвизи така, че да прозвучи добре, пък и му беше малко неудобно да се хвали с нещо, което в края на краищата си беше държавна измяна.

За щастие нова атака от небето го прекъсна.

Генерал Вайсгъз сигурно напоследък гледаше стари военни холофилми, защото тази атака започна с обстрел по средата на пътя. Със скоростта на имперски изтребител куршумите се сипеха на разстояние около петдесет метра един от друг, поради което повечето не уцелиха нищо, но тълпата се паникьоса здраво от пукотевицата и се разбяга накъдето свари.

Бил хвърли бърз поглед към небето и видя, че първият изтребител вече е отминал, но към тях се задаваше втори. Мина на режим „инструктор по строевата“.

— РАЗКАРАЙТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ И ЗАЛЕГНЕТЕ! — кънтящият му глас надвика шума на тълпата, а хората започнаха да му се подчиняват като новобранци — без никакви въпроси. Наложи се да повтори заповедта два-три пъти, но когато вторият изтребител отмина, по средата на пътя вече нямаше никой освен Бил и Калифигия.

Той наблюдаваше небето, за да следи развитието на атаката. Тя му пилеше, задето се разпореждал така с хората.

Но изтребителят се завръщаше. Бил я бутна встрани и плонжира след нея. Тя се преобърна на няколко пъти, преди да се приземи в един удобно разположен бомбен кратер. Той я настигна миг по-късно. От мястото, където преди стоеше тя, един плужек се изстреля в космоса.

Бил се изкачи обратно на шосето и предупреди всички останали да си налягат парцалите. Задаваше се трети изтребител.

Той огледа шосето в двете посоки. На около двеста ярда от него лежаха две тела. Притича до по-близкото. Беше малко момченце — не беше ранено, но се беше вцепенило от страх. Бил го подбра и го хвърли в един гъчкан с хора кратер.

— Хванете го! — изкрещя той.

После се завтече към второто тяло, като поглеждаше през рамо, за да следи изтребителя. Имаше в най-добрия случай няколко секунди. Оттренираният му рефлекс при вида на мъжа беше да извика лекар, но после се сети, че лекари няма; нямаше никой освен самия него. Беше само повърхностна рана на крака, но сигурно го заболя, човечеца, когато Бил го награби и двамата се претърколиха вкупом встрани от пътя. Третият изтребител отмина. Бил се възползва от момента, за да откъсне единия ръкав от ризата на мъжа и да превърже раната с него. Отнесе го на безопасно място и тръгна да се връща при Калифигия.

Тя тъкмо се беше изкатерила навън от кратера. И тъкмо беше загряла.

— Ама че наглост — да се държиш така с мен…

Бил я блъсна обратно долу и скочи след нея. Кацна право върху нея в тясното пространство и й изкара въздуха, така че тя пропусна четвъртия и петия обстрел. Той изскочи, преди да е започнала да му мрънка пак.

Три от изтребителите се бяха насочили към по-интересни цели, за които даваха повече точки, но единият се готвеше да нападне пак.

Бил огледа останките от магистралата. Не бяха останали мишени за обстрел, освен два ховеркара, които не бяха отбили встрани. Знаеше, че ако той беше на мястото на пилота, някакви си две зарязани коли не даваха достатъчно точки, за да си струва атаката. В ЗАДЕН АРТИЛЕРИСТ! даже никакви точки нямаше да му дадат за тях.

Пилотът сигурно си беше наумил нещо друго.

— ВСИЧКИ ОСТАНЕТЕ ДОЛУ! НЕ СА ПРИКЛЮЧИЛИ ОЩЕ! — кресна той.

Естествено Калифигия беше тръгнала да излиза от кратера. Той различи крясъците й — нещо там, че бил необразован войнолюбив дръвник.

Бил нямаше кой знае какво образование и беше почти имунизиран срещу обучение, но въпреки себе си за годините военна служба беше понаучил нещичко за оръжейните системи. Опитваше се да схване коя най-вероятно ще използва пилотът срещу шепа разпръснати хора.

— Горещо тяло — рече той.

— Ами да, казвали са ми го, но това не ти влиза в работата, и недей да сменяш темата. Трябва да издигнеш политическото си съзнание и да разбереш мястото си във военната машина…

— Горещо тяло — прекъсна я той, — е самонасочваща се топлинноиздирваща ракета с многобройни бойни глави. Аз би ми хрумнало да използвам нея на негово място.

— На мен би ми хрумнало — поправи го тя. После проумя какво й е казал. — Какво искаш да кажеш?

Бил се заоглежда за нещо, което би могъл да използва за прикритие.

— Искам да кажа, че това е цяла камара малки ракетки, привличани от телесната топлина на хората. — Тук нямаше нищо освен ховеркарите (можеше ли да използва моторите им? Не, те целите бяха електрически) и няколко дървени колички. — Ако не залегнеш, без да се надигаш повече, край с тебе. — Той я погледна в очите, изръмжа и оголи зъби. — Ясно? — Тя се облещи и кимна. — А сега остави на специалиста да се оправя с това.

Погледна изтребителя. Още не беше изстрелял нищо. Притича до най-близката количка и я издърпа по средата на шосето. После притича за друга.

Успя да събере три колички, преди две малки точици да се отделят от по-голямата точка на изтребителя. Пребърка всичките си джобове, но така и не се беше научил да пуши, затова нямаше и кибрит. Дори в тайните отделения на армейския му крак нямаше.

Бинго! Той вдигна високо крак, прицели лазера в дървото и натисна копчето за активиране. Един презерватив изхвърча от процепа си. Бил разсеяно го подбра и го мушна в джоба на ризата си. Натисна бутона на огнехвъргачката. Показа се отварачката за бутилки. Набута я обратно вътре. Дръпна лостчето за спиртника. Изскочи малката лупа.

Бил сграбчи лупата и я задържа на няколко сантиметра от най-близката цепеница. Фокусира я, задържа фокуса и започна да духа върху нагорещената точка.

Двете малки точици ставаха все по-големи и започваха да се раздуват в облаци.

Дървото започна да пуши. Продължавайки да стиска лупата, Бил започна да пухти — духаше, за да разпали пламъка, сякаш животът му зависеше от това.

И ето — най-после пламъче!

Твърде замаян, за да ходи, Бил запълзя, както се надяваше, встрани от огъня. Тъкмо бе изминал няколко метра и двата облака връхлетяха върху огъня и се взривиха, а той загуби свяст.

 

 

Бил се събуди. Лежеше върху нещо меко. Напоследък нямаше много опит с това, затова си остана на мястото, без да отваря очи.

Въздъхна и внимателно размърда различните части от тялото си, които можеха да бъдат повредени при взрива. Като че всичко си беше на мястото и почти не беше пострадало. Мръдна с глава от ляво на дясно. И тя си беше там, по-цяла-целеничка от всякога.

Но беше положена върху нещо меко, стегнато и топло. Нещо, което вероятно не беше възглавница.

Поразбуди се още малко.

Въпреки, така да се каже, ограничения му интелект, съществуваха две положения, при които Бил почти винаги идваше в пълно съзнание. В битка той беше хипнообучен да прави всичко нужно, за да оцелее.

По другото положение не беше чак такъв спец, но то винаги привличаше цялото му внимание, ако изобщо успееше да не изгуби ума си.

— Буден съм — рече той.

Другото положение, разбира се, беше перспективата за интимен контакт с лице от женски пол.

Отвори очи. Намираше се на задната седалка на луксозен ховеркар.

— Другите ми обясниха какво си направил. Искам да ти се извиня за всичко, което ти наговорих. Съвсем погрешно те бях преценила.

Той вдигна очи. Да, тъмна коса, обрамчваща бледо лице — Калифигия и никой друг. Зачуди се дали не е загубила оная дантелена нощничка.

— Какво бих могла да направя за тебе в знак на извинение? — продължи тя.

Бил отвори очи и понечи да каже нещо, но тя притисна топло, нежно пръстче към устните му.

— Не — прошепна тя. — Я да видим дали мога да позная.