Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (13)

Глава тринадесета

БИЛ ТИЧАШЕ НА ЗИГЗАГ ПРЕЗ ПАРКИНГА. Прескочи двойка малки кратери. Инстинктите му подсказваха къде да свърне, за да избегне падаща бомба, и кога да се мушне в някой по-голям кратер за прикритие. Още една мощна експлозия — той изскочи и отново се втурна напред. Огледа се и махна на другарите си да идват.

— След мен! — викна той.

Сам и Сид далеч не бяха толкова печени в занаята, колкото Бил, но почваха да му хващат цаката. За щастие Имперските рейнджъри не обстрелваха тежко; те дори не нападаха сериозно. Бодигардовете го настигнаха, но, успели-неуспели дъх да си поемат, Бил ги поведе на финален наскок през последните няколко метра към една от малкото неразрушени все още сгради.

Двамата трънвоковци рухнаха задъхани в най-близките кресла. Бил обаче все още не беше достигнал целта си и се запъти към щанда.

— Три суперхестбургера и три двойни бири. По-живо — поръча той. — Да си залъжа малко глада. — Той се обърна към Сид и Сам. — Пичове, вие какво ще искате?

Взрив раздрънка прозорците и момичето зад щанда хлътна под плота. Бил довърши поръчката си:

— Един „Чип чипс“, един кон-дог и голяма Транквикола.

Той понесе таблите към масата.

— Бре, бре, Бил, голям късмет извадихме.

— Мда, представете си — да намерим отворен Бургеробор! Бургер не съм ял от… от… абе май никога не съм ял. Но съм гледал рекламите! — Бил преглътна първия бургер с първата бира на една хапка и на една глътка.

Момичето зад щанда включи холовизора. Един миниатюрен президент Гроцки, малко по-стройничък от тогава, когато Бил се беше срещнал с него и по-подобен на Сам и Сид от всякога, се изправи върху тезгяха.

— Войната се развива според най-добрите възможни очаквания — каза той — при наличните обстоятелства. Броят на жертвите и от двете страни е доста висок, а от небето навсякъде падат разни гадории — ракети, бомби, шрапнели, парчета от самолети и космически кораби. Най-сериозно ви предлагам да не излизате навън. Подземните търговски центрове и влакове са добра идея. Лично аз смятам засега да си стоя в бункера.

— Бре, бре, добрият стар Милард като че не звучи ужасно вдъхновяващо, а, Сид?

— Не, Сам, не звучи. Но в края на краищата той е под голям натиск.

— Така си е, Сид. Но поне не му се налага да яде в Бургеробор. — Сам неохотно зачовърка кон-дога си. — Според мен в това нещо няма и грам истински кон.

— Не му се налага ли? — възкликна Бил. Изкуствени съставки се стичаха по брадичката му. — Всички тези неща се правят от истински обработен месоподобен продукт тип храна. При Рейнджърите такова добро нещо не можеш получи.

Сид кимна.

— Това обяснява тяхната агресивност.

Бил набута последните хапки в устата си, предъвка надве-натри и преглътна.

— Ъъъррппп — оригна се той. — Хубаво беше. Коя е следващата ни спирка?

— Неутронната мина. Там поне ще сме на сигурно място. Всичко е под земята, включително казармите, където ще отседнем. Снощи някои от бомбите паднаха на леко притеснително близко разстояние.

— Много се тревожите. Те дори не паднаха близо до хотела. — След седмица пътуване из райони под нападение на Бил вече му беше дошло до гуша. Тъй като никой не се целеше конкретно в него, той не го приемаше толкова лично, колкото на борда на „Небесен мир“. Макар че тайничко с нетърпение очакваше да се пъхне в хубавия, сигурен, дълбок рудник.

Сам събра таблите и ги отнесе до кошчето. Боклука го рециклираха в нови-новенички боклубургери. Той спря до щанда, за да изгледа по холовизията последния пресбрифинг на генерал Вайсгъз.

Един младши офицер го представи:

— Иииииде Бууууурята!

Военен оркестър засвири „Темата на Генерала“, репортерите избухнаха в ръкопляскания, а Вайсгъз Буреносната мъст излезе на сцената иззад завесите. Остави аплодисментите да се поуталожат и рече:

— Благодаря, благодаря.

Щом тълпата утихна, той продължи:

— Как се оправят трънвоковците?

Прескорпусът веднага подаде реплика, крещейки:

— Как?

— По двойки.

Задължителният гръмовен смях спря по сигнал на генерала.

— През последните двайсет и четири часа силите на Империята изпълниха срещу Трънвокото над дванайсет милиона бойни задачи и доведоха резултата във войната до близо сто и петдесет милиона. Почти цялата противовъздушна защита на Трънвокото бе елиминирана преди три дни, но днес шест ракети бяха изстреляни по Имперските кораби от мобилни установки. Нашите прецизни бомбардировки днес се концентрираха върху индустрията на отбраната. Разполагаме с произволно подбран и напълно нередактиран запис, за да ви покажем резултатите от една такава атака.

Върху тезгяха генерал Вайсгъз бе заменен от същия онзи кадър, който Бил и бодигардовете му бяха виждали и по-рано. Ракетата, този път охарактеризирана като умна бомба, управлявана дистанционно, се вряза в същата червена точка. Обаче надписът на сградата беше друг. Сега той гласеше: „РАКЕТНА ФАБРИКА: ЛЕГИТИМНА ВОЕННА МИШЕНА“.

— Разполагаме с непотвърден рапорт, че непълнолетно момиче е било одраскано от падаща отломка, случайно изхвърчала от един от нашите бомбардировачи. Ако това се окаже вярно, общият брой на трънвоковските цивилни жертви ще възлезе на две от началото на кампанията насам. Всичко друго, което може да сте чули, е само вража пропаганда. Артилерист от имперския крайцер „Бомфог“ е пострадал от мазол на показалеца. С това за Имперските войски телесните повреди от всички видове стават седем. Свалени кораби няма. Всичко друго, което може да сте чули, е само вража пропаганда.

Сам настигна Сид и Бил на вратата.

Бил посочи небето.

— Само чакаме тоя проливен бой да свърши.

Лек дъждец от празни гилзи и отломки боцкаше останките от тротоара навън. Високо горе избухна малко взривче.

— Изтребител — измърмори Бил. — Ваш. — След малко последва още едно взривче. — Пак ваш.

Малки точици маневрираха из синевата, само леко замъглени от дима. Тренираното око на Бил и доста голямата му увереност, че другите двама не знаят достатъчно, за да му противоречат, му позволяваха да коментира развоя на действието. Звуковите ефекти може би не бяха абсолютно задължителни, но пък беше голям купон да ги възпроизвеждаш:

— Па-па-па-па-па! Буммм! Буммм! Пуфффф! Па! Па!

Най-накрая последва взрив, по-голям от другите.

— Изтребител на ескорти — отбеляза Бил. — Имперски. Готово. Да вървим.

Те спринтираха неколкостотин метра през покрития с кратери паркинг към бронираната ховерлимузина, която не беше успяла да се доближи повече до Бургеробора. Колата не се беше повредила много-много за времето, докато ядяха — само две нови нащърбвания на покрива; десният фар си беше счупен от два дни.

Останалата част от пътуването до неутронната мина беше в общи линии бедна на събития. На два пъти ги бомбиха тежко, веднъж една наблизо избухнала бомба ги издуха от платното, наложи им се да форсират две реки, защото мостовете вече ги нямаше, и на шест пъти им се наложи да карат през ниви и ливади, покривайки участъци до пет имперски мили, защото пътното платно вреше като каша. В края на краищата стотината километра ги покриха за има-няма четири часа.

В повечето рудници на входа има много машини, с които се обработва изнасяната на повърхността руда или каквото си щете там. Не и в този. Неутроните в крайна сметка са много малки. Цели купища от тях се побират в кибритена кутийка. Така че един неутронен рудник (или поне този, а той в края на краищата беше единственият във вселената) отвън приличаше на шосе, отвеждащо в подземен паркинг. Подземен паркинг, охраняван от въоръжена стража и с противобомбени бронирани врати.

Вратите се отвориха и разкриха чисто, добре осветено помещение. Единственият рудник, който Бил някога беше виждал освен този, беше мина за гуано — посещението й беше част от предварителното обучение, докато учеше за Технически наторителен оператор (неговата най-голяма нехормонална мечта, която, уви, вече никога нямаше да се сбъдне), но този не приличаше на нищо подобно. Първо на първо, мястото не беше покрито с гуанов прах. Въпреки дълбоките му чувства към тора във всичките му форми Бил трябваше да признае, че в случая това е предимство.

Неутронната мина всъщност приличаше повече на фабрика — поне на горните нива. Всъщност паркинг наистина имаше, а зад него — малка стаичка с рецепция и служителка, облечена в плътно прилепнал гащеризон. Тя прилежно не обръщаше никакво внимание на посетителите, но на Бил му беше трудно да не й обърне внимание. Беше леко по-закръгленичка, но определено пневматична и с руси къдри на талази. Беше всичко, което Бил искаше от една жена — което ще рече, че беше жена.

Бил се промъкна предпазливо към рецепцията, за да се запознае с нея, но Сид го изпревари на пропуска, преди Бил да успее да й се пусне.

— Сид и Сам, от Президентската гвардия, с Бил, прочут военнопленник. При директора. Той ни очаква.

Служителката застопори любовното си холороманче на пауза, извади слушалките от ушите си, наду балонче с дъвката си и огледа триото.

— С това облекло не може. Това тук е уважавана неутронна мина. — Тя плесна един звънец на бюрото и се провикна:

— Фронт!

Малко роботче изскочи от стената и се приближи.

— В шкафа ще намерите чистюми. Тук всички ходят с чистюми. През цялото време ги дръжте запечатани. Не се опитвайте да крадете неутрони от мината. Ясно? — И без да чака отговор, нареди на робота:

— Заведи тези, тримата, в апартамента за гости номер осем, погрижи се да се преоблекат и ги доведи отново тук. Свободно.

Тя отново наду балонче и си сложи слушалките.

— Ами багажът ни? — попита Сам.

Служителката въздъхна, махна отново слушалките и погледна мъжете.

— Не виждам багаж.

— В колата е.

— За това ще се притеснявате, след като се видите с директора. Той ви очаква след десет минути, а вие току-що пропиляхте трийсет секунди от тях. — Тя нахлупи слушалките на главата си и отново си пусна холороманчето. Мънички полуоблечени полупрозрачни фигурки се вкопчиха една в друга върху бюрото й.

Роботът вече беше преполовил коридора и завиваше зад един ъгъл. Настигнаха го тъкмо преди да се качи в асансьора, а после го последваха през лабиринт от коридори в малък апартамент.

Викаха му апартамент, но нямаше много общо с хотелските апартаменти, освен дето имаше две спални и всекидневна. Цялото пространство, включително мебелировката, очевидно бе излязло изпод пресата наведнъж. Беше мек и уютен — колкото мек и уютен може да бъде пластиментът, сиреч не много. Беше як и издръжлив — можеше да фраснеш с парен чук който и да било от столовете, без изобщо да му навредиш — и комфортен, кажи-речи, колкото камък.

— Имате две минути и осемнайсет секунди за преобличане — издекламира роботът. — После ще ви отведа обратно на рецепцията. Почетен и.д. ефрейтор Бил, вашата стая е отдясно. — Той прибра краката си и извади хронометър, който показваше колко време им остава.

Бил се втурна в стаята си, разхвърляйки дрехите си по трасето. Изборът на нови дрехи беше лесен — можеше да вземе някой от чистюмите или друг. Всичките бяха еднакви. Ала оцени високо нарисуваната на единия ръкав нашивка.

Само след мъничко повече от две минути Бил и бодигардовете му припкаха по коридора подир робота, като продължаваха да навличат костюмите в движение и се опитваха да проумеят как да запечатат шевовете. Когато отново се намериха пред бюрото, все още придържаха чистюмите с ръце.

Служителката ги погледна, опули очи и схвана затруднението им.

— Вижте — тя се изправи. — Много е просто — и го демонстрира сама. Бил обърна особено голямо внимание, макар и не точно на процеса, на който ги учеше. — Просто натиснете тук и тук, плъзнете ръката си тук, потъркайте това в онова, натиснете тук и дръпнете тук. Ясно? — На Сам и Сид като че не им беше станало ясно. На Бил като че нещо му беше станало — не точно „ясно“. Но някак си се запечатаха.

На бюрото звънна звънец и в ъгъла се отвори врата. Служителката седна.

— Директорът ви очаква.

И отново потъна в холороманчето.

Вратата зад тях се затвори и запечата триото в малка стая, издържана в същия стил като апартамента. Същият пресован пластимент, с една пейка, обърната към единственото нещо, внасящо разнообразие в обстановката — голям, гладък квадратен екран на стената.

— БЛАГОДАРЯ, БЛАГОДАРЯ, БЛАГОДАРЯ! — ревна отникъде безплътен глас. — Извинявайте. Чакайте да намаля звука. Истинска чест е за нас, че сте тук, да ви кажа.

Бил се огледа.

— Май нещо не разбирам? — попита той шепнешком.

— Не мисля — отвърна Сид.

— Тцъ. Нищо — додаде Сам.

— Не ме ли виждате? — попита гласът. — Ето ме тук. Бре, бре, забравил съм да включа видеото, а? — големият гладък екран трепна и се превърна в изображение на мъж, седнал зад бюро. — Така е по-добре, нали? — беше плешив, само с няколко косъма и очевидно добре охранен, но инак си беше поредният член на екипа от двойници, включващ президента Милард Гроцки, Сам, Сид и всички останали бодигардове. Имаха еднакви мустаци и еднакви тъмни коси. Бил се зачуди дали някъде на Трънвокото някоя машина за клониране не беше подивяла преди трийсет-четирийсет години.

И този викаше „Бре, бре“. Бил изобщо не си направи труда да пита този път.

— Бре, бре, Бил, хич не си се променил — рече директорът.

— Познаваме ли се отпреди? — попита Бил.

— О, не. Исках да кажа, че не си по-различен от снимките в новините. Казвам се Снори Якамото. Много се радвам да се запознаем.

Бил се огледа из подобната на килия стая. Онова, което се виждаше на екрана от директорския офис, приличаше на истинска дървовидна мебелировка, пластоламперия по стените и прозорец.

— Май че да. Хубав офис имате.

— Благодаря. Бре, бре, няма да мога да се срещна с тебе лично, но казах на Силвия да положи всички усилия да се почувстваш у дома си и да се погрижи, докато ти си тук, да се отнасят към тебе като към истински ВИП.

— Силвия ли?

— Служителката на рецепцията. Бива си я, а?

Бил усещаше, че е съгласен.

— Ще дадем вечеря в твоя чест, а утре ще разгледаш цялата мина. Как ти звучи?

— Вълнуващо — отвърна равнодушно Бил.

 

 

Вечерята оправда напълно очакванията на Бил.

Пресованата трапезария изглеждаше като всяка столова, в която Бил беше ял досега. Роботи сервираха яденето, вместо хората да се редят на опашка пред тезгяха, но то пак идваше на табли, а всичките му предполагаемо различни съставки бяха сивкави, неотличими една от друга и омешани по краищата.

Останалите гости до един бяха уморени и говореха едносрично след напрегнатия трудов ден. Бил успя да седне до Силвия, единствената жена в стаята, но всеки път, когато ръката му се плъзнеше към коляното й, тя му фрасваше един в слепоочието. И това беше единственото внимание, което му обърна, все още погълната от холороманчето.

Накратко, кулминацията на вечерта за Бил беше отиването им до колата за багажа.

— Бре, бре, Бил — рече Сам. — Поне знаеш, че утре ще си си отпочинал.