Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (16)

Глава шестнадесета

ДА ВМЪКНЕШ ТАЙНО БИЛ в работническите бараки, беше едва ли не срамно просто. В края на краищата никой не очакваше външен човек да се промъкне в мината от земните недра. Бил отдавна вече не го търсеха — а и без това изобщо не се бяха престарали да го намерят. Войниците отдавна си бяха отишли. Беше издадена заповед, ако вземе, че се появи, да го гепят, да го оковат и да го впрегнат на работа в мината.

И така, подсвирквайки си с принудена небрежност, Бил просто си влезе в бараката, трампи невероятно мръсния си чистюм за новичък, с щампован номер на гърба, и се смеси с тълпата.

Беше време — преди да дойде в рудника, — когато Бил беше известен, когато хората се тълпяха около него и молеха за автографи, за зачитане, за вълшебното докосване на една знаменитост. Но сега, с тая стилна маркова брадица по цялото лице, никой не го разпознаваше.

Никой, ще рече, без двама от съквартирантите му по барака.

Тук, в неутронната мина, Подземната съпротива се беше организирала доста бързичко. Разбира се, миньорите винаги са били добре организирани, както и експлоатирани и убивани от каменни срутвания и тям подобни. С всичките тези новопостъпили политически затворници веднага след преврата нямаше проблем да се вербуват тартори. Веднага бяха осъзнали колко е важен един истински жив вражи Рейнджър и се бяха сетили за много начини, по които той би могъл да бъде полезен за тяхната кауза. Така че, за да го предпазват, му бяха турили ограничения.

Само за негово собствено добро, естествено.

Но съпротивата се погрижи той да не разговаря с никого, преди първо да е получил тяхното одобрение, а и никой не можеше да го огледа добре, ако не е от най-вътрешните хора.

Въпреки това имаше едни двама, които Бил забеляза — непрекъснато го зяпаха от другия край на бараката. Единият посочи Бил и си поприказваха, после първият тръгна към Бил, но водачът на Съпротивата — същият човек, който беше дошъл да вземе Бил — команданте Лутър Анастазиус Ламбърт Хендрикс Баван Дрозофила Меланогастер Фаркълхаймер ги отряза, преди да се приближат достатъчно, че да могат да разговарят с него, и им заповяда да напуснат помещението. После предупреди Бил, че трябва да внимава за убийци.

(Команданте Лутър Атастазиус Ламбърт Хендрикс Баван Дрозофила Меланогастер Фаркълхаймер беше партизанско име, което той си беше избрал, за да запази в тайна своята самоличност, както и за да причини възможно най-много проблеми на секретарския екип на хунтата. Той знаеше, че компютрите са програмирани да приемат до три имена, състоящи се от до трийсет букви. Въвеждането на новото му име, заключи той, би блокирало системата. Приятелите му обаче му викаха Ед, както се казваше всъщност.)

Бил не следеше много-много текущите събития, защото беше зает с изучаване на неутронното минно дело. Важно беше на следващата смяна той да може да изглежда така, сякаш знае какво върши, за да не привлича твърде много внимание върху себе си. Команданте Лутър и т.н. не искаше също и Бил да изглежда твърде опитен, тъй като по този начин би привлякъл даже още повече внимание. Бил каза на командантето да не се притеснява, защото открай време си учел бавно и внимателно и дори бил успял да овладее всичките му сложнотии на бушонирането. Което ще рече пъхане и вадене на бушоните.

Стражът, който пазеше неутронния забой, в който пратиха Бил, вероятно също беше от бавноучещите. Той вярваше на всичко, което му се каже, без значение колко тъпо звучи, и кимна въодушевено в отговор на уверенията, че Бил е бачкал тук и преди. Когато Бил застана пред полагаемата му се машина и стоя мълчаливо няколко минути, чешейки се по главата, онзи прие и това.

Което беше хубаво. Бил стоеше и се блещеше срещу контролното табло в очакване да си спомни нещичко, каквото ще да е, относно това как работи пущината.

Имаше две големи копчета и лост. Нямаше нито един ясен надпис. Едното от копчетата беше зелено, другото — червено, а до лоста беше изрисувана голяма двупосочна стрелка — единият й връх сочеше към Бил, а другият — обратно.

Бил ги разгледа. Колебливо, той премести лоста от средното положение и го избута чак до далечния край. Лостът щракна и се намести, но не стана нищо. Дръпна го докрай към себе си. Лостът пак изщрака, но само толкова.

Значи, не беше това.

Бил започваше наистина да оценява техническите умения, необходими в минното дело. Трудно си беше, направо като Операция по техническо наторяване, каквато щеше да е специалността на Бил, ако беше успял да направи кариера в земеделието.

Бил се замисли здравата, после върна лоста в средно положение. Явно си имаше причини да го оставят така.

Отново се замисли здравата. Задълба дълбоко в паметта си и за кой ли път се върна към епохалната битка, в която беше спасил „Христин Килър“ чрез внимателно отклоняване на оръжието от зелената светлина и прицелването му в червената. „Червеното трябва да ударим“ — помисли си той.

И натисна червеното копче.

Нищо.

Беше опитал почти всичко. Тази работа започваше да го потиска, а и стражът вече беше почнал да го заглежда подозрително. Отчаян, Бил бутна лоста напред и натисна зеленото копче.

Машината се задейства с рев и запълзя напред, думкайки по скалата със стотици малки чукчета, които къртеха неутронната руда. Огромни ръце роботи разбутваха рудата встрани и назад — оставяха доста спретната купчинка за отряда по прибирането, който щеше да я подбере и да я изсипе върху конвейерните ленти в помещението за обработка. Трети отряд ги следваше с прахосмукачки, за да засмуче заблудените неутрони, които биваха внимателно преброявани и маркирани с цел предотвратяване на дребните кражби.

Бил се затича след машината с чукчетата, която, чукайки, се отдалечаваше от него с добро темпо, и сграбчи двете огромни ръчки. Като ги дърпаше и буташе, той успяваше да задържи малкото кръстче в средата на видеоекрана плътно върху малкия анимационен неутрон, който се опитваше да му се изплъзне.

Не беше толкова лесно като с джойстика на системата ЗАДЕН АРТИЛЕРИСТ!, но беше в границите на интелектуалния капацитет на Бил. Всъщност много приличаше на карането на робомуле.

Несмущаван от външни намеси (особено от онези двамата от бараката, които се опитваха да привлекат вниманието му или според командантето да го пречукат) от страна на Команданте Последния Да Затвори Вратата и хората му, Бил се увлече в работа.

Въпреки суматохата зад гърба му („Ама не, наистина ние само искаме да си поговорим с него. Трябва да си поговорим с него. Разбира се, че е важно, но не можем да ви кажем за какво.“) Бил бързо му хвана цаката. Или поне хвана достатъчно цака, реши той, че да не привлича твърде много внимание върху себе си през краткия си, както се надяваше, престой тук.

В края на краищата Команданте И Прочее и неговите хора щяха да измъкнат тайно Бил от мината, за да може да подкрепи доброто си приятелче президент Милард Гроцки. Генералите бяха докладвали, че президентът е подал оставка поради влошеното си здраве, но това беше такава явна лъжа, че надали някой им беше повярвал. Според водача на Съпротивата всичко, което било нужно, беше една страстна реч на Бил, в най-идеалния случай — покачен върху танк, и превратът щял да рухне под напора на народната подкрепа за демокрацията. И после Бил пак щеше да бъде герой и знаменитост, а може би дори щеше да си намери някоя блага службица в правителството. Надяваше се да оглави Съвета по контрола на алкохола — беше останал с впечатлението, че той има нещо общо с дегустирането.

А междувременно животът си течеше доста добре. Леглата бяха неудобни, въздухът — застоял, храната — гадна, единствената жена тук работеше седемнайсет нива по-надолу, а и без това не си падаше по Бил, нямаше никакво пиене, не можеше нищичко да прави без разрешение на стражите, нямаше свободно време, пък и да имаше, нямаше с какво да го уплътни, и никой не се опитваше да го пречука. Да, биваше си го животът. Което ще рече, той поне временно се намираше извън контрола на военните.

Всъщност Бил сериозно се замисляше дали да не направи кариера като неутронен миньор. Тъй като си бяха кажи-речи роби, неутронните миньори се радваха на отлична охрана на труда — почти като при Имперските рейнджъри, но с по-голяма очаквана продължителност на живота. Тукашните работни условия със сигурност не бяха по-лоши, отколкото на борда на „Небесен мир“.

И така Бил свикваше на всичко това с рядък фатализъм. Работеше здраво на машината, докато не изучи всичките й тънкости и сложности. (Ако бутнеш лоста напред, машината тръгва напред; ако го дръпнеш назад — юрва се обратно. На някои това може да изглежда лесно, но не сте ли пробвали, не се обаждайте.) С лекота изпълняваше нормата си. Въпреки че Подземните бяха издали заповед всеки да работи с възможно най-бавни темпове в знак на протест срещу преврата, Команданте И Прочее реши, че Бил трябва да бачка със сносна скорост, за да не привлича прекалено много внимание.

Работата беше интересна горе-долу колкото всичко военно, но след няколко дни, които прекара като миньор, Бил вече бе започнал да се надява, че двамата убийци най-после ще се доберат до него, тъй като Команданте И Прочее и вътрешното му обкръжение си прекарваха цялото време в заговорничене и идеологически спорове, а Бил не разбираше нито сложността на плановете им, нито лабиринтите на идеологията им. Единственото му развлечение беше работата. Да си поговори с убийците или да ги пребори (а Бил изобщо не се съмняваше, че един трениран рейнджър ще се справи с двама трънвоковски килъри) — все щеше да е някакво разнообразие.

Един следобед, докато Бил караше своя неутронокопач по една особено завъртяна пряка отсечка, Команданте И Прочее се шмугна при него. Бил го наблюдаваше внимателно. Никога досега не беше виждал някой да се шмугва.

— Преструвай се, че не съм тук — смънка водачът на Съпротивата.

— Добре — отвърна Бил и отново се обърна към машината си.

— Тка… ме… няа — дочу Бил в тътена. Следвайки нарежданията, той пусна това покрай ушите си. Последваха още доста подобни звуци. Пропусна и тях.

Някой го потупа по рамото. Пак беше командантето.

— Схвана ли го?

— Какво да съм схванал? — учуди се Бил. — Аз се преструвах, че не сте тука.

— Точно така — водачът преброи наум до десет. — А сега се престори, че съм тук.

— Това е по-мъчно — отвърна Бил. — Тъй като вие наистина сте тук, за да се престоря, че сте, първо трябва да убедя себе си, че не сте, което не е съвсем същото, като да се престоря, че…

— Млък! — командантето вдигна ръка и му се наложи на два пъти да се опитва да я смъкне, преди да успее да отпусне юмрука си и да положи длан на рамото на Бил. — Тук съм. Не се преструвай, че не съм тук, не се преструвай и че съм тук. Аз съм си тука, ясно?

— Е, че как. Лесна работа. Защо не го казахте още отначало?

Водачът преброи наум този път до двайсет.

— Имаме план как да те измъкнем оттук.

Бил се развълнува, но почти веднага отново се разтревожи. Навън беше хубаво — това означаваше Супербоклубургери, бира, а вероятно дори и жени, но означаваше също и бомби, които падат къде ли не, като например точно където случайно се намира Бил. От друга страна, Команданте И Прочее вадеше един такъв решителен поглед, какъвто Бил беше виждал да вадят офицерите, поглед, който казваше, че Бил няма никакъв избор. Така че попита:

— Какъв е планът?

— На производственото ниво има неохраняем коридор — точно до неутронната мелачка. С твоята машина можеш да прокопаеш тунел до този коридор, да слезеш около миля надолу и да си пробиеш път в самото производствено помещение. После ще се промушиш под машините и ще се промъкнеш с пълзене чак до края на мелачката, където неутроните ги затварят в контейнери за транспортиране. Дотук схвана ли?

— Ми да — отвърна Бил. — Виждал съм го. Под машините има достатъчно пространство, за да могат да се събират изпадналите неутрони. Мъчно ще е, но ще се справя.

— Утре двама от нашите ще са в опаковъчното отделение. Просто ще се вмъкнеш в един от контейнерите с неутрони и със следващия товар заминаваш. Свободен! — командантето се усмихна на собствената си изобретателност. Бил кимна.

— Бива си го. Виждал ли сте контейнер?

— Не, не точно. Но ми разправят, че във всеки се побирала цяла бала неутрони.

— Бала?

— Милиарди и милиарди. Така че вътре би трябвало да се побере само един от вас, нали така?

Бил се понаведе и показа с ръце големината на контейнера — със страна около половин метър.

— Не мисля.

Команданте И Прочее се намръщи. Той показа по-голяма кутия, почти толкова голяма, колкото да побере Бил, след като бъде внимателно разглобен.

— Не са ли толкова големи?

Бил поклати глава.

— Засечка — рече командантето. — Добре, няма проблеми. Просто трябва да изработим нов план. Може би по-големи кутии — и докато се връщаше по тунела, през цялото време си мънкаше под носа.

На другата сутрин по време на проверката покрай строените в редица работници мина надзирател с папка. На три пъти той се спря и посочи. „Ти“ — каза той всеки път. Когато свърши с подбора, той каза на Бил и на двамата предполагаеми убийци:

— Елате с мен.

Тримата пристъпиха напред — двамата нетърпеливо, Бил — по-предпазливо. И друг път го бяха писали доброволец.

— Тези трима — съобщи надзирателят на събралата се работна сила — са единствените трима в цялата мина, надхвърлили нормата. С това те са заслужили тази сутрин да им бъде свободна; ще обядват с управителя на мината и присъдите им ще бъдат намалени с шест часа.

Команданте И Прочее се опита да се промъкне по-близо до Бил, за да му предаде някакво несъмнено жизненоважно съобщение, но около тримата привилегировани мъже се оформи фаланга от въоръжени стражи и ги подкара с маршова стъпка към асансьора.

Единият от убийците прошепна с ъгълчето на устата си:

— Бил!

Единият страж го сръга в ребрата с бластера си.

— Без приказки!

Пътуваха с асансьора в мълчание, но Бил забелязваше, че двамата убийци се опитват да предадат нещо — на него или пък помежду си, чрез израза на лицето си. Но представа си нямаше какво.

Вървяха през лабиринта от коридори, безмълвни, ако не броим отекващия тътен на ботушите на стражите — тези ботуши си имаха специални шумови устройства, вградени в тях, и чаткаха като подкови по калдъръм дори и в застлан с килим коридор. След петия завой Бил престана да обръща внимание и когато групата спря, едва не нахлу през една врата. Успя да отдръпне ръката си от вратата, тъкмо под голямата осмица, тъкмо навреме и цифрата не успя да го плесне по челото.

Надзирателят отвори вратата и бодигардовете натикаха тримата вътре.

— Измийте се и си облечете чисти чистюми. После вървете подир робота. Не се опитвайте да избягате. Ние ще сме наблизо, пък и без това изход оттук няма. Ще се видим след обяда.

Отрядът се изнесе, освен двамата, поставени да вардят вратата.

— Поздравления, дами или господа, или от който и пол да сте — поздрави роботът. — Вие, двамата — стаята вляво; почетният и.д. ефрейтор Бил — стаята вдясно; имате шест минути и трийсет и седем секунди, преди да стане време за обяд. — Машинката прибра крачетата си и изкара хронометъра.

— Сега няма време, Бил, но трябва да поговорим — рече заплашително единият убиец.

Преоблякоха се и се прегрупираха в дневната на апартамента. Остана им цяла половин минута. Бил излезе, възхитен — макар и донякъде озадачен — от спретнатата емблема, изрисувана на ръкава му. Двамата убийци се втурнаха право към Бил и той натръшка единия, още преди другият да успее да каже:

— Бил, това сме ние! Не ни ли познаваш?

Бил не отпусна юмрука си, нито пък отхлаби хватката си върху гърлото на мъжа.

— Познавам ви и още как! Вие двамата се опитвахте да ме убиете.

Мъжът каза нещо на някакъв плътен, гърлен език — Бил не го разбра. После посочи врата си. Бил поотпусна мъничко хватката.

— Не, не да те убием. Да се присъединим към теб. Бил, не се ли досещаш кои сме?

Бил се вгледа внимателно в мъжа, когото стискаше, после в другия, който бавно се надигаше от пода. Не приличаха на нито един негов познат и дори помежду си не си приличаха.

— Не — рече той, — не ви познавам.

— Аз съм Сид — рече този отдясно.

— А аз съм Сам — рече този отляво.

— Накараха ни да си обръснем мустаците.

Бил отново погледна единия, после другия и обратно.

— Не, не може да бъде. Та вие изобщо не си приличате. — Те вдигнаха показалци и покриха с тях долните си устни. Бил започна да забелязва приликата. — Но не, вие все пак не можете да сте те. Знам го, защото Сид е тоя отляво, а Сам — тоя отдясно.

Сид и Сам се спогледаха и внимателно се размениха пред Бил.

— Така по-добре ли е? — попита Сам.

— Гнъсните ме взели! — изруга Бил. — Моите добри приятели!