Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (21)

Глава двадесет и първа

ТОВА ЧУВСТВО ВЕЧЕ ПОЧТИ МУ ВДЪХВАШЕ УВЕРЕНОСТ. Не за първи път Бил бавно изплува от черната локва на безсъзнанието — по гръб.

Отново провери важните части на тялото си. Никоя не беше счупена, но имаше няколко нови синини. Не беше лошо, като се има предвид всичко.

Преди да отвори очи, той отново се опита да усети къде се намира и отново определено му се стори, че главата му се намира в нечий скут. Освен ако не бъркаше, този някой имаше гъвкаво кръстче, дълги крака и дълга червена коса.

Не беше го планирал точно така, но по-добре не можеше и да бъде. Сега освен полезността за него работеше и съчувствието. Може би щеше да се наложи да прекара ден-два на легло, преди да започне работа. Щеше да е хубаво този ангел да го обгрижва.

Жената усети лекото раздвижване и попита:

— Буден ли си? Добре ли си?

Гласът й бе мелодичен, идеалният глас за красавица.

— О, нищо ми няма — отвърна Бил и планът му да се прави на инвалид се изпари яко дим. Не би могъл да лъже този глас.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Само няколко синини. Нищо сериозно.

Тя галеше нежно косата му.

— Какво търсиш тук? Никога не съм те виждала по тези краища.

— Всъщност търсех работа. И преди съм работил във ферма.

— Чудесно! — радостта в гласа й бе за Бил като студена бира през лятото. — Толкова много от нашите мъже отидоха войници. Добрите работници са винаги добре дошли. Би ли приел да работиш за мен? Не мога да ти плащам много, но мога да те храня и да те подслоня. Стаята на горния етаж, до моята, е много уютна. Така харесва ли ти?

Бил се усмихна.

— Много ми харесва.

— Обещаваш ли, че няма да те подмамят в някоя друга ферма?

— Обещавам.

Бил отвори очи да погледне лицето, на което току-що бе дал обещание. Нещо в това лице не беше наред. Отчасти, разбира се, се дължеше на ъгъла на зрение — главата му се намираше в нейния скут и той я гледаше от долу на горе. Но имаше и нещо друго; това лице му напомняше някого, когото е познавал навремето, а и косата й не беше точно в онзи нюанс на червеното, който бе видял от пътя. Всъщност по-скоро го докарваше на мише кафяво. А после си спомни на кого му прилича жената: на най-вярното му другарче от детинство, неговия довереник, неговия приятел, неговото робомуле.

Нещо се обърка ужасно — помисли си Бил.

Той се надигна, за да погледне жената отдясно. Не изглеждаше кой знае колко по-добре.

— Ако си по-добре — рече му тя с онзи великолепен глас — редно е да ти се представя. Аз съм госпожа Авгий. Но по всичко личи, че ние с тебе ще станем приятели. Можеш да ми викаш Юнис. — Тя протегна ръка. Бил се представи, стисна ръката й и се измъкна на косъм от тежка телесна повреда. — Хайде да се качим горе да те настаним, Бил — и тя му се усмихна подканващо.

След като вече и двамата се изправиха и особено докато следваше Юнис по стълбите, Бил има обилна възможност да прецени ситуацията. Юнис беше не повече от десет години по-стара от него. На ръст бяха що-годе еднакви, но макар да му отстъпваше по широчина на раменете, хълбоците й го компенсираха. Със сигурност беше приятна жена, но не и романтичното фантастично създание, което бе видял от пътя. Освен това се беше представила като госпожа, а опитът на Бил сочеше, че това е доста сигурен признак, че е омъжена.

— Според мен гащеризоните на мъжа ми ще ти станат, Бил — каза тя, отваряйки един шкаф в новата му квартира. Наистина му станаха, след като понави малко ръкавите.

Е, всичко това не беше точно, както Бил си го мислеше. Но ставаше въпрос за селска работа и не падаха бомби, а миризмите на печено от кухнята му напомняха за дома (неговата мамичка имаше съвсем същия обозапис на пресен ябълков пай — пускаше го в кухнята винаги, когато готвеше яхния от лимбургер, дроб и сардини, сиреч в сряда). С неохотна въздишка той се захвана да чисти кочината. Отдавна не я бяха разчиствали тази кочина — в най-добрия случай с години, според Бил. Хрумна му дали просто да не я наводни, но в маркуча нямаше достатъчно налягане. Лопатата и ръчната количка нямаше да му се разминат.

Но тежката работа не беше нищо ново за Бил. Нито пък жизнерадостният мирис на свински тор. Той впрегна цялата си воля и привечер, макар самият той вече да не изглеждаше толкова привлекателен, едно кьоше в обора сияеше от чистота.

Докато омиташе обилната порция свински кожички, той не можа да се сдържи да не сравни къщата на Юнис с тази на червенокосата. И на двете къщи си им личеше, че ги върти сама жена, но едната беше чистичка и спретната, докато другата определено проявяваше признаци на похабяване. Юнис явно работеше здраво, за да поддържа фермата си, а червенокосата определено изглеждаше така, като че има време да се плеска с мазила за хубава кожа. Трябваше да поразпита за нея.

— О, това е съседката, Мелиса Нафка. Сигурно си минал точно покрай тях със скейтборда. Честно момче като тебе не бива да се хваща на работа при нея, о, не.

— Така ли? — Бил се престори, че не изпитва нищо повече от академичен интерес. — Тя ми изглеждаше толкова… приятна.

— Ами — чакай да ти кажа. Тя и пръста си не мърда за тая къща. Жив скандал и туйто.

— Къщата й изглежда доста добре поддържана.

— О, да, така е, но не тя си я поддържа, да знаеш. Всички мъже в долината търчат при нея да й вършат домакинските задължения. Не, ти не би искал да работиш за нея. Тя кьорав кредит не им плаща за всичката тая работа. Честно момче като тебе няма нужда да има вземане-даване с такива като нея.

Бил се замисли над това, докато преживяше поредната кожичка.

— Че защо тогава ще й работят, като не им плаща?

Юнис се наведе напред, сякаш някой навън можеше да я чуе.

— Не обичам да говоря лоши работи зад гърба на хората, тъй де, ама чакай да ти кажа. — Гласът й се сниши до шепот. — Тя спи с тях — процеди тя тихо, а после се облегна назад и продължи с нормален глас. — С всичките до един. Не е ли ужасно?

— Абсолютно — отвърна Бил с глух глас.

Някак си успя да поддържа разговора до края на вечерята, но не влагаше никаква душа в това. Нито пък ум, но за щастие беше създал у Юнис такова впечатление, че тя не очакваше от него бляскава мисъл. Бил се опитваше да разреши един проблем.

Едно на ръка — беше обещал на Юнис да работи за нея, а обещанието си е обещание. Две на ръка — ако утре сутринта приключеше с почистването на обора, следобед можеше да се промъкне у съседите. Три на ръка — чистенето на кочината щеше да отнеме седмица. И последно на ръка, той нямаше толкова ръце.

Проблемът продължи да го мъчи и през нощта, след като си легна, и сутринта, когато стана. Избръсна се и си сложи чист гащеризон, в случай че разрешението му се яви изведнъж. Но дори и цяла сутрин чудене и маене — подпомогнато от дружеското присъствие на свинския тор — не помогна. Нищо не се случи до момента, когато чу гърма и трясъка.

Беше звук, който със сигурност не пасваше на тази тиха старомодна долина, в която най-голямата ти грижа би трябвало да е как да се вредиш при милата червенокоска. Бил излезе от кочината, за да разбере какво ли би могъл да означава това „бум“, и пристигна в двора тъкмо навреме, за да чуе последвалото „фум“.

Сняг? Не можеше да бъде — по тия краища на Трънвокото по това време не вадеше сняг. Но съвсем определено нещо падаше от небето, нещо, което се спускаше твърде бавно, за да е дъжд или градушка, или шрапнели — което си щете нормално климатично явление. И макар да се сипеше над цялата долина, то се сипеше от пет-шест конкретни точки.

Пропагандни бомби, осъзна Бил, щом улови една листовка във въздуха и я прочете. ВАШИЯТ ИМПЕРАТОР ВИ ОБИЧА! — започваше тя. Комай всичките започваха така.

ВАШИЯТ ИМПЕРАТОР ВИ ОБИЧА!

„Да, така е, верно е така!“ — Императорът.

От самото начало на нашата славна Империя фермерите са въплъщавали най-доброто в нея — силни, предани, производителни поданици, които обичат своя Император, както и той ги обича. Всеки Император винаги е поддържал тясна връзка с почвата и с тези, които я обработват. Всеки Император винаги е притежавал фермери и се е грижил добре за тях.

Без фермери голяма част от нашите хранителни запаси биха били разтурени, а някои от Официалните имперски групи храни — много трудни за намиране. Фермерите са много важни за здравето на имперското народонаселение и това е още една причина за особената любов на Императора към всички фермери.

Фермерите са особено важни за армиите, защото армиите изяждат много храна, а пък не произвеждат почти никаква. Вашият император обича армиите и това също е причина да обича фермерите даже още повече.

Тъжно е, но любовта на Императора си има граници. Колкото и да ви обича, той има нужда да ви върне обратно в любящите си прегръдки. С тази цел той трябва да победи глупашки заблудените армии, които в своето твърдоглаво невежество отблъскват любовта му. И храната, с която вие, в прилежно подчинение на своята традиционна роля, снабдявате въоръжените сили на Трънвокото, е кинжал, забит в сърцето на вашия Император. Колкото по-дълго се съпротивляват въоръжените сили на Трънвокото, толкова по-голямо опустошение ще сипе неохотно върху вас и вашите градове вашият Император.

Ето защо въпреки безкрайната любов на Императора към вас граници наистина съществуват. Така че с най-голяма неохота и нещастие неговите Имперски Рейнджъри ще съсипят вашите домове и ферми с цел да ви опазят от още по-ужасната орисия, която вашите водачи биха ви навлекли.

Имате двайсет минути да се изнесете.

И помнете.

ВАШИЯТ ИМПЕРАТОР ВИ ОБИЧА!

— Бягай! Бягай! — крещеше Бил, докато тичаше към къщата. — Махай се оттук!

Юнис вече беше прочела листовката. Награби няколко скъпи спомена и се юрна да предупреди Бил. Заедно те изтичаха на пътя и се вляха в растящата навалица.

Тичаха по пътя, вън от долината. „Бягайте! Бягайте!“

Стигнаха къщата на Мелиса Нафка.

— Бягай!

Тя беше вътре и не беше видяла листовките, но чу крясъците. Бил мярна огнената й коса в един от прозорците на горния етаж. Тя мигом изчезна и секунди по-късно от входната врата изскочи цялата жена.

Бил поспря, както си тичаше, за да се наслади на гледката. Тялото й изпълняваше всички обещания, дадени от пеньоара — той успя да забележи това за секунди, преди тя да се загърне плътно в халата и да покрие кожените жартиери и високите ботуши от лачена кожа, единственото й облекло. След нея изскочиха трима мъже — единият твърде стар, че да ходи войник, а другите двама — твърде млади. Може би бяха баща и неговите двама почти възмъжали синове. Всичките припряно си нахлузваха панталоните и си загащваха ризите.

Бил въздъхна. Поредната изгубена великолепна възможност. Може би, след като имперските бойни кораби приключеха със заличаването на селцето, той би могъл да се върне — да се върне и да открие тази жена, жената на неговите мечти. Но засега си имаше по-належаща работа.

Давай да се махаме оттук, гнъсните го взели!