Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (23)

Глава двадесет и трета

ИЗПРАЩАНЕТО НА ФРОНТА оказа изумителен ефект върху морала на Бил. Обикновено самата мисъл за подобно нещо би го запратила на мига в дълбока депресия. Сега обаче то му предостави разрешение на моралната дилема, която не му остана време да заличи от съзнанието си. Сега знаеше, че няма значение от коя армия е. Всичките искаха той да умре.

Той и взводът му от недодялани, нетренирани, сърдити, вулгарни и полово студени войници бяха прехвърляни от офицер на офицер — бяха успели да се смъкнат от полковник до лейтенант все така уверено, както и настъпваха от задния ешелон към фронтовата линия.

Най-накрая рапортуваха на Почетен младши лейтенант Харун ал-Розенблат. Нашият герой едвам се сдържа да не се представи като Почетен и.д. ефрейтор Бил. Само дето тук, в тази армия, той си беше сержант като сержант и сигурно щяха да му се нацупят, задето има чин и в другата армия. Най-малкото щяха да му спрат заплатата, да му сложат черна точка в досието и да го застрелят. Той наистина искаше досието му да е чисто поне в едната армия. Както и да остане жив.

В цивилния живот — което ще рече до ранния следобед на миналия четвъртък — Розенблат беше художник. Рисуваше най-вече цветя и беше специалист по стенописите за големи провинциални къщи. Очевидно тъкмо заради това си занятие веднага щом беше привикан, го направиха офицер и го пратиха във военното разузнаване. Взводът на Бил бе прикрепен към Розенблат, за да замени друг взвод, който лейтенантът предния ден бе загубил. Съвсем буквално загубил — беше ги запилял някъде край имперските линии, когато се спря да се възхити на един особено елегантен и вече рядък екземпляр от бял равнец, а после ги чака, чака, но те така и не се появиха.

— Е, сержант… — Розенблат се намръщи и взе да мърмори под носа си.

— Бил — подсказа Бил.

— О, да, пише го в заповедта ти, нали? Сержант Бил. Карай да върви. Няма да седна да ви уча имената я! И вие ще ме напуснете също като другите… — той изхленчи жално и от миглата му капна сълза.

— Съвсем не, сър! — изстреля Бил по най-военен начин. — Ние ще останем с вас, каквото ще да става! Всички ние сме верни войници на… — не на Императора. Това беше в другата армия. Тука как беше? О, да. — … Републиката — и срита подчинените си да го подкрепят хорово.

— Не, не — изхленчи офицерът. — Никой от войниците, които ми изпращат, не остава за дълго. Пленяват ги или бягат, или пък ги убиват, но никой от тях никога не се е върнал от патрул. Дори не заслужавам да съм в армията…

— Никой от нас не го заслужава, сър — увери го Бил. — Но така е то на този свят. Та ето ни всички нас тук и ще трябва да работим заедно, нали така? — той обгърна с ръка тресящите се рамене на Розенблат. — Разбира се, че ще се върнем. Ние сме прекрасно обучени професионални войници; тия момчета изкараха повече от седмица в новобранския лагер. Ще излезем там, навън, и ще ви донесем всичкото разузнаване, от което имате нужда. — Срита взвода, но взводът бе проявил нетърпението си да се учи чрез изнасяне от неговия обсег. Наложи му се да прибегне до език, който един офицер със сигурност би разбрал. — Доверете ми се — пробва се той.

Лейтенант Розенблат колебливо обърса още една сълза от ъгълчето на окото си.

— Е, добре… Щом казваш… — той огледа войските си. — Трябва да ви кажа, че ми изглеждате много добре, момчета. Аре да мърдаме…

Бил постави длан на гърдите на командира си и почти напълно ги покри.

— Що не ни кажете каква е мисията? — предложи той твърдо.

— О. Май това е добра идея. Предполага се, че ще отидем там… — той махна неопределено към вражите линии — и ще разберем какво става и къде е врагът, и…

— Може ли да направя едно предложение, сър?

— О? Ами че да…

— Вие сте твърде ценен, за да се подлагате на риск в рутинно разузнаване. Аз имам много повече опит с тия неща. Според мен вие трябва да си стоите тук и да планирате стратегията ни, а ние просто ще се поразходим и ще поразгледаме. И ще се върнем за нула време с информацията. По този начин ще имате предостатъчно време да мислите за следващата заповед, която да ни дадете. Става ли?

— Абе, не съм убеден, че идеята е добра…

— Сър. Вие можете да ни следите с полевите си очила. — Бил впери в Розенблат злостен поглед. — Доверете ми се — и оголи острите си зъби.

Разхвърляният преграден артилерийски огън и от двете страни бе придал на ничията земя позната селскостопанска текстура. Засега това им беше най-големият проблем — войниците от взвода на Бил постоянно се спъваха в камъни и буци пръст. Макар че започваха да добиват вид на печени ветерани, те още не бяха и помирисали бойни действия.

Въпреки че обикновено въоръженият конфликт беше нещо, което е по-добре да се избягва, Бил беше изработил съмнителен план, който един вид зависеше от това те да помиришат бойни действия. По тази причина се опита да се приближи повечко до имперските линии, а в миг на недомислие дори беше махнал на някакви рейнджъри, но никой не стреля по него. Нито пък му махна в отговор. Не можеше да рискува да стреля по тях — току-виж го взели насериозно и наистина се опитали да го убият. Вместо просто да си стрелят, колкото офицерите им да разберат, че не са заспали. Но може пък да успееше да предизвика нещо, ако привикаше трънвоковската артилерия.

— Лейтенант — прошепна той в закачения на китката му радиопредавател, който Розенблат му беше дал.

Отговор не последва.

— Лейтенант Розенблат! — прошепна той малко по-силно.

Нищо.

Пробва се пак, с нормален глас.

Пак нищо.

— Ей, ти бе! Гнъсоглавец! — кресна той. Видя как нейде в далечината лейтенантът подскочи. — Сър? — прошепна Бил.

— Да, сержант? Търсил ли си ме или?…

— Приближихме се възможно най-близо до вражите линии за момента, но има нещо, което искам да поогледам по-обстойно. Може би ще успея да идентифицирам вражите отреди, ако успея да се промъкна още по-близо.

— Ами не знам с какво мога да ти помогна…

— Имам нужда от артилерийско прикритие, сър.

— Артилерийско прикритие ли, сержант? Това не го знам какво е…

Стъпка по стъпка Бил обясни на лейтенанта как да заповяда нанасянето на артилерийски удар. Внимателно разчете собствената си позиция и каза на Розенблат:

— Погрижете се да целят точно тези координати. Ако се целят точно там, ние сме в безопасност.

И, много ясно, само след няколко минути навсякъде край тях се сипеха снаряди — навсякъде, но не и там, където Бил беше наредил на отряда си да кротува.

Той започна да се прокрадва напред през патърдията, като с едно око следеше настъпващата артилерия, а с другото — вражите линии. Много бързо това стана непосилно за човек, който не е разноглед, и затова Бил продължи да гледа само снарядите.

Веднага щом забеляза един, който като че щеше да кацне право пред него, той хукна напред колкото му крака държат. В последния момент плонжира напред, ударната вълна го поде и го отнесе право в имперските окопи и той се приземи в ръцете на неколцина крайно изненадани рейнджъри.

— Здрасти, пичове — рече той. — Прибрах се.

Никой не знаеше какво точно да го правят този странен войник, цъфнал на самата фронтова линия. Беше с трънвоковски нашивки, което го правеше военнопленник, или може би изменник на родината. Но беше облечен в нещо като униформа на Имперски рейнджър, което го правеше дезертьор. Ала униформата съвсем явно беше менте, защото беше чак прекалено здрава и добре скроена, което го правеше шпионин. Да им е мирна главата, те му туриха белезници и го пратиха в тила. Той през цялото време се усмихваше.

Бил се опита да им обясни, и още как. Казваше им: „Аз съм пленник. Военнопленник.“ А те му отговаряха: „Разбира се, че си, нали току-що те пленихме“. Той твърдеше, че не го били пленили, че той бил дошъл доброволно, а пък те му отвръщаха, че нямало значение, после той пак казваше, че бил пленник, и пак се почваше отначало.

Онова, което беше важно за Бил, разбира се, беше, че се отдалечаваше все повече и повече от битката, и може би — още по-важно даже — се приближаваше все повече и повече към чекмеджето с краката.

Това беше крайният елемент, накарал го да вземе решение при крайния анализ. Вече дълго време носеше армейския крак без прекъсване, а на Трънвокото нямаше резервни. За да си смени някога крака, трябваше някак си да попадне отново в Кемп Бубон. А първата стъпка към това беше да се върне при рейнджърите.

Освен това, ако щеше да се бие, по-добре беше да намали шансовете да бъде случайно застрелян от своите, а в трънвоковската войска шансовете за такова нещо май бяха бая големи.

Така че Бил радостно се мяташе в оковите си и се превръщаше във все по-голям административен проблем, докато всичките офицери поред си го прехвърляха по командната верига, все по-нататък към тила.

Разбира се, освен това всеки офицер беше настоял на Бил да се сложат допълнителни вериги, за да не могат после да го обвинят, че нищичко не е направил. Когато го изкарваха от канцеларията на полковника, военните полицаи вече го караха с ръчна количка.

Най-накрая, напълно обездвижен и невидим — виждаше се само част от лицето му, качен върху платформена вагонетка, но все още ухилен като малоумен, Бил бе вкаран при Началството.

— Здрасти, сър! Прибрах се!

Генерал Вайсгъз бавно се извърна и се втренчи в купчината хромирана стомана пред себе си.

— О, Боже, там, на небесата, този глас ми е познат!

Генералът се опита да бутне настрани някои от намотаните синджири, за да види по-ясно лицето на Бил, но синджирите бяха твърде много.

— Веднага махнете веригите от този човек!

Адютанти, помощници, стражи и всички останали в стаята рипнаха да изпълняват заповедта на генерала. Току отляво на Бил се развихри юмручен бой — двама офицери и една подофицерка се съревноваваха кой да махне букаите на крака му. Подофицерката просна капитана на пода с един удар, но рухна на земята, щом лейтенантът я изрита в слънчевия сплит. По-голямата част от екшъна обаче беше от онзи вид с многото борба и в този процес доста поподмятаха Бил насам-натам.

Една по една веригите биваха отключвани и падаха, и постепенно разкриваха самият Божи заден артилерист. Или поне Бил се надяваше, че самият Божи генерал ще разпознае в него Божия заден артилерист.

И не остана разочарован.

— Ти! — възкликна генерал Вайсгъз.

Бил разпери широко ръце.

— Аз се завърнах!

— Оковете този човек във вериги! — нареди генералът.

Слагането на веригите обратно беше още по-трудно от свалянето им — Бил този път изобщо не им съдействаше. Но резултатът беше горе-долу същият. Скоро Бил отново бе цял омотан във вериги.

— Какво имаш да кажеш за себе си?

— Ммргм ффмрфф хммфф. Мм нрррнф ффррм мррффм. Мрггнфф!

— На какъв език говори този човек? Докарайте преводач! — нареди генералът.

Почти всички в стаята с чин, по-нисък от полковник, се юрнаха панически към вратата, като всеки твърдеше, че знаел какъв е езикът и познавал някого, който може да превежда.

Преждетръшнатата на пода подофицерка, която тъкмо се надигаше, вероятно и без това не би могла да стигне до вратата за време, с което да влезе в класирането, но тя пък даде алтернативно предложение.

— Устата му е пълна с железа. Махнете веригата около главата му.

— Стой! — кресна генерал Вайсгъз и паническото бягство спря. — Защо просто не махнем веригата от главата му?

— Страхотна идея, генерале — обади се един полковник.

— Велика идея, сър — обади се майор.

— Бляскава мисъл, генерале — обади се капитан.

— Вие направо ме сразихте, сър — каза лейтенант.

— Моя си беше гнъсната му идея! — смънка сержант.

— Сержант, махнете веригите! — обяви генерал Вайсгъз.

Сержантката се справи хитро — разви веригата със замах, който я запрати право в тила на Бил.

— А сега, Бил, какво имаш да кажеш за себе си?

Бил залитна леко и се опита да разбере кой точно от всички генерали, които вижда, е истинският. Вайсгъз винаги си приличаше малко на халюцинация, така че изборът не беше лесен, но генералите бяха застанали доста плътно един до друг и затова не беше кой знае колко важен.

— Почетен и.д. ефрейтор Бил рапортува по служба, сър! — опита се да козирува, но успя само лекичко да дрънне с вериги. Вече беше застанал мирно, без да мърда.

— Ха! Така казваш ти! Но кажи ни, дезертьоре Бил, предателю Бил, защо на униформата ти има трънвоковски армейски нашивки? И къде ти е истинската униформа? Тази е очевиден фалшификат.

— Съвсем същата си изглежда — протестира Бил.

— Това е отявлен случай на обида на войската. Тази униформа е ушита от истински плат, а не от рециклирана хартия.

— Нямаше как — изхленчи Бил. — Взеха ми я в болницата.

— Аха! Приемаш помощ и удобства от врага на всичкото отгоре! Не ти стига дезертьорството. — Генералът се врътна и посочи трима офицери в стаята. — Ти, ти и ти. Какво ще кажете?

Тримата офицери се спогледаха в окаян ужас, молейки се някой от другите двама да заговори пръв. Най-накрая един от тях реши, че погрешният отговор е по-малко опасен от никакъв отговор.

— Излагалия! — каза той.

— Излагация? — запелтечи генералът. — Що за присъда е това? Искам „виновен“ или „невинен“!

Виновен!

— Виновен!

— Виновен!

— О, да, сър, страшно виновен.

— Много виновен.

— Изключително виновен!

— Стига! — генерал Вайсгъз се обърна отново към Бил. — Е, Бил, ти бе изправен пред справедлив съд, който те призна за виновен в дезертьорство и една камара други работи, които ще попълним после, като оправяме бумагите. Имаш ли да кажеш нещо в свое оправдание?

Тук Бил нямаше какво да мисли.

— Твърде млад съм, за да умра! — изстена той.

— Синко — рече бащински генералът и леко положи длан върху главата на Бил (не можа да намери рамо под всичките тия вериги) — това не влизаше в избора. Господ да те благослови, момчето ми. Добре, войници, изведете го и го застреляйте.

Военните полицаи отново се замъчиха да качат Бил на вагонетката.

Кльощав сивкав мъж в сивкав шлифер се появи, вероятно от някой шкаф — защото Бил не го бе видял досега, а и сега го видя само защото сам той беше твърде овързан, че да се бори, — и прошепна нещо на ушенце на генерала. Генералът всъщност май го слушаше. Шушнаха си нещо няколко минути.

Бил имаше време да наблюдава всичко това, защото ченгетата виждаха голям зор със закрепянето му върху платформата; той постоянно падаше и само плътният слой вериги го опазваше от сериозни телесни повреди. Но той би оценил това, последното, повече, ако нямаше да умре след малко. Ала най-накрая те успяха да го наместят някак си и тръгнаха да го изкарват.

— Чакайте! — издекламира генералът. — Бил, искаш ли да ти се даде възможност да изкупиш вината си?

Събраният генерален щаб зяпна от удивление.

— Много ясно — рече Бил. — Ще остана ли жив?

— Не.

— Ще остана ли жив още мъничко?

— Да.

Изборът пак беше лесен.

— Какво трябва да направя?